Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Линли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Suitable Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Елизабет Джордж. Неочаквано възмездие

Английска. Първо издание

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

Художник: Борис Стоилов

Издателска къща „Хермес“, София, 1999

ISBN: 954–459–637–2

 

Формат 84/ 108/32, печатни коли 24,5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

— Стегни се, Питър — казваше в този момент Линли на брат си. После го хвана за ръката и го изправи на крака. Питър се притисна до него, плачейки. — Какво е взела?

Сейнт Джеймс гледаше втренчено шишенцето. Чуваше гласа на Сидни е кристална яснота, сякаш стоеше срещу него в стаята. „Откарахме го у тях — казваше тя. — Мизерен малък апартамент в Уайтчапъл.“ И по-късно, по-изобличаващо и напълно неопровержимо: „Просто кажи на Питър, когато го намериш, че имам да обсъждам с него много неща. Повярвай ми, с нетърпение очаквам да ми се удаде тази възможност.“

Шишенцето проблясваше на светлината на лампата, намигваше му и го подканяше да го разпознае. Той го направи, призна без колебание. Защото от мястото, където беше застанал, Сейнт Джеймс виждаше част от гравираната украса, съдържаща инициалите й. Той самият бе настоявал за нея, защото бе подарил това шишенце на сестра си преди четири години, за двадесет и първия й рожден ден.

Ти беше любимият ми брат. Най-много теб обичах.

Нямаше време. Нямаше възможност да обмисля различните варианти и претегля относителния морал на всеки от тях. Можеше само да действа или да я остави на полицията. Реши да действа, наведе се и протегна ръка.

— Добре. Значи си го намерил — каза Линли и се приближи до него. — Прилича ми на…

Внезапно като че ли забеляза напрежението в позата на Сейнт Джеймс, в протегнатата му напред ръка. Вероятно бе зърнал бледността на лицето му, причинена от залелия го след горещината студ, защото веднага го дръпна настрани от леглото.

— Недей да го пазиш заради мен — рече тихо Томас. — Свърши се, Сейнт Джеймс. Имам предвид това, което казах в колата. Ако е хероин, мога да помогна на Питър само като го накарам да понесе последствията. Ще се обадя на полицията. — И излезе от стаята.

Отново го заля гореща вълна. Саймън я усети по лицето и в ставите си. Без да забелязва Питър, който се беше облегнал на стената и плачеше в шепи, той се приближи сковано до прозореца. Дръпна чаршафа завеса, за да го отвори, но само откри, че някой в миналото го е боядисал и затворил неизсъхнал. В стаята беше ужасно задушно.

„По-малко от двадесет и четири часа“, помисли си той. На шишенцето стоеше знакът на златаря — малък красив герб, гравиран в основата. На полицаите нямаше да им отнеме много време, докато намерят адреса на Джърмин Стрийт, откъдето го беше купил. След това щеше да бъде съвсем просто. Щяха да прегледат книгите с поръчки и да ги сравнят със самото шишенце. След като се обадеха на някои от най-редовните клиенти, щяха да проведат дискретни разпити в домовете им. Най-многото, на което можеше да се надява, бяха двадесет и четири часа.

Чу като в мъгла Линли да говори по телефона в коридора и по-наблизо — хленченето на Питър. Над всичко това звучеше нечие хъхрещо дишане. След малко осъзна, че е неговото собствено.

— Тръгнаха насам — каза Линли и затвори вратата зад себе си. След това прекоси стаята. — Добре ли си, Сейнт Джеймс?

— Да. Напълно.

За да докаже това, той се отдръпна — нужно му бе голямо усилие на волята — от прозореца. Линли беше свалил дрехите от единствения стол в стаята и го бе поставил до долния край на леглото, с гръб към трупа.

— Полицаите тръгнаха насам — повтори той. После решително поведе брат си към стола и го накара да седне. — До канапето лежи шишенце с нещо, заради което вероятно ще те арестуват, Питър. Имаме само няколко минути да поговорим.

— Не съм виждал никакво шишенце. Не е мое — отвърна Питър и си обърса носа с ръка.

— Кажи ми какво се е случило. Къде беше след събота вечерта?

Питър примижа, сякаш светлината дразнеше очите му.

— Никъде не съм бил.

— Не си играй с мен!

— Да си играя ли? Казвам ти…

— Сега трябва да се оправяш сам. В състояние ли си да го разбереш? Трябва да се оправяш съвсем сам. Затова можеш или да ми кажеш истината, или да говориш с полицията. Честно казано, безразлично ми е кое ще избереш.

Истината ти казвам! Не съм бил другаде, освен тук!

— От колко време?

— От събота. Неделя. Не знам. Не помня.

— По кое време пристигнахте?

— След зазоряване.

В колко часа?

— Не знам в колко часа! Какво значение има?

— Голямо, тъй като Джъстин Брук е мъртъв. Но в момента имаш късмет, защото полицията смята, че е било нещастен случай.

Питър изкриви устни.

— И си мислиш, че аз съм го убил? Ами Мик? И за него ли ще ме натопиш, Томи? — След като изрече името на брат си, гласът му пресекна. Той отново заплака и тялото му се разтърси от силни, сухи ридания. Покри лицето си с ръце. Ноктите му бяха изгризани и покрити със засъхнала мръсотия. — Винаги си мислиш най-лошото за мен, нали?

Сейнт Джеймс видя, че Линли се готви за словесна битка, и се намеси, за да я предотврати:

— Ще ти бъдат зададени много въпроси, Питър. Като си помислиш, може би ще ти е по-лесно да отговаряш на Томи, така че той да ти помогне, отколкото на някого, когото дори не познаваш.

— Не мога да говоря с него! — изхълца Питър. — Той не иска да ме слуша! Аз съм нищо за него!

— Как можеш да говориш така? — попита ядосано Томас.

— Защото е вярно и ти го знаеш. Просто ме откупваш. Никога не си правил нещо по-различно. Винаги се явяваше с чековата книжка, просто защото така ти беше по-лесно. Не бе нужно да се забъркваш. Но никога не си ми помагал, нито веднъж в живота ми, за каквото и да било! — Той се сви на стола, притисна корема си с ръце и облегна глава на коленете си. — Бях на шест годинки, когато той се разболя, Томи. Бях на седем, когато ти напусна. Бях на дванадесет, когато почина. Знаеш ли какво ми беше? Можеш ли поне да си го представиш? И всичко, което имах — всичко, проклет да си, — беше горкият стар Родерик. Правеше всичко възможно да ми бъде като баща. Всякога, когато смяташе, че може да му се размине. Но винаги тайно, за да не разбереш.

Линли го накара да се изправи.

— Значи си започнал да вземаш наркотици по моя вина? Недей да ми го приписваш. Не смей!

— Нищо не ти приписвам! — процеди брат му. — Презирам те!

— Мислиш, че не го знам ли? Живееш всяка секунда от живота си, за да ми създаваш проблеми. Дори открадна фотоапаратите на Дебора, за да си върнеш на мен, нали?

— Това наистина с голям майтап, Томи! Махай се оттук, ако обичаш. Остави ме на полицията.

Сейнт Джеймс си наложи да се намеси заради отчаяната си нужда да получи информация.

— Какво е взела, Питър? — попита той. — И откъде го е взела?

Питър избърса лице в окъсаната си тениска. Беше стара и избеляла и на предницата й имаше нарисуван скелет, букет рози и думите Благодарен в смъртта си.

— Не знам. Не бях тук.

— Къде си бил? — попита Линли.

Питър му хвърли презрителен поглед.

— Да купя хляб и яйца. — Той посочи към мрежата на пода до стената с покупките в нея. След това насочи останалата част от отговора си към Сейнт Джеймс: — Когато се върнах, я намерих така. Отначало си помислих, че е заспала. Само че след това видях… усетих… — Той се спря с разтреперани устни. — Позвъних в кабинета на Томи, но ми казаха, че не е там. След това позвъних у тях, но Дентън ме осведоми, че е още в Корнуол. Позвъних в Корнуол, но Ходж ми каза, че е в Лондон. Аз…

— Защо си ме търсил? — попита Томас.

Питър отпусна ръце до тялото си и се втренчи в пода.

— Защото си мой брат — рече безизразно той.

Линли изглеждаше така, сякаш му бяха изтръгнали сърцето.

— Защо правиш тези неща, Питър? Защо? Защо, за бога?

— Какво значение има?

Сейнт Джеймс чу сирените. Бяха дошли доста бързо. Но все пак имаха предимството, че разчистваха пътя с онези пищящи сирени и проблясващи светлини. Той заговори бързо, твърдо решен да научи най-лошото:

— До леглото има сребърно шишенце. Може ли да е на Саша?

Питър се изсмя:

— Едва ли, ако притежаваше нещо сребърно, отдавна да сме го продали.

— Никога ли не ти го е показвала? Никога ли не си го виждал сред вещите й? Никога ли не е споменавала, че има нещо такова?

— Никога.

Нямаше време за нищо повече. Шумът на приближаващата полиция се повиши до кресчендо, след това секна.

Сейнт Джеймс отиде до прозореца, дръпна завесата и видя до бентлито да спират две панди, две немаркирани полицейски коли и един фургон. Заеха по-голямата част от улицата. Децата се разпръснаха, изоставяйки вратите от торби боклук.

Един от полицаите остана пред сградата, за да опъне полицейската лента от парапета на предните стъпала до близката улична лампа. Останалите влязоха. От годините си в Ярд Сейнт Джеймс познаваше повечето от тях или по име, или по чин: двама детективи от криминалния отдел, оперативната група, фотограф и съдебния патолог. Беше необичайно за тях да пристигат едновременно, следователно несъмнено знаеха, че им се е обадил колега. Вероятно затова Линли се беше обадил на Скотланд Ярд, а не на местната полиция, в чиято юрисдикция попадаше Уайтчапъл. Макар че възнамеряваше Питър да понесе последствията, които можеха да възникнат от смъртта на Саша Нифърд, нямаше намерение това да стане без неговото непряко участие. Беше едно да се зарича да не помага на Питър, ако са замесени наркотици, но съвсем друго да го остави на произвола на съдбата в ситуация, която вероятно щеше да се превърне в разследване от коренно различно естество. Защото ако Питър знаеше за наркотика, ако го беше дал на Саша, ако дори й беше помогнал да го вземе, възнамерявайки да вземе своята доза, след като се върне от пазара… Всичко това бяха възможности, които както Сейнт Джеймс, така и Линли добре съзнаваха. И всичките можеха да бъдат оформени в различни степени на убийство. Томас искаше цялото разследване да бъде водено от екип, на който може да се довери, затова се беше обадил на Скотланд Ярд. Саймън се запита кой ли служител от Виктория Стрийт се обажда в момента на Бишъпското управление с обяснения защо Скотланд Ярд навлиза в чужди територии.

Стъпките на служителите задумкаха нагоре по стълбите. Линли ги посрещна на вратата.

— Ангъс — каза той на мъжа, който вървеше начело.

Това беше детектив инспектор Ангъс Макфърсън — набит шотландец, който се обличаше в стари камгарни костюми, изглеждащи, сякаш нощем влизаха в ролята на пижама. Той кимна на Линли и се приближи до леглото. Служителката до него го последва, като извади малък тефтер от дамската си чантичка и химикалка от джобчето на гърдите на набраната си червеникавокафява блуза. Детектив сержант Барбара Ханърс, партньорката на Макфърсън. Сейнт Джеймс познаваше и двамата.

— К’во имаме тук? — промърмори Макфърсън, повъртя ъгълчето на чаршафа между пръстите си и погледна през рамо, докато останалите от групата влизаха в стаята. — Нали не си пипал нищо, Томи?

— Само чаршафа. Беше покрита, когато влязохме.

— Аз я покрих — рече Питър. — Помислих си, че е заспала.

Сержант Хавърс повдигна изразително и невярващо едната си вежда. След това си записа нещо в тефтерчето. Погледна първо Линли, после брат му и накрая трупа на леглото.

— Ходих да купя яйца — рече Питър. — И хляб. Когато се върнах…

Линли застана зад брат си и сложи ръка на рамото му. Това беше достатъчно, за да го накара да млъкне. Сержант Хавърс отново ги погледна.

— И когато се върнахте? — рече тя без следа от чувство.

Питър погледна брат си, сякаш очакваше насока. Първо езикът, след това и зъбите потърсиха горната му устна.

— Беше така — рече той.

Пръстите на Линли побеляха върху рамото на брат му. Очевидно сержант Хавърс видя това, защото изсумтя кратко и многозначително: не изпитваше афинитет или колегиално чувство към Томас Линли в това положение. Обърна се отново към леглото. Макфърсън започна да й говори тихо и припряно. Тя си записа няколко неща.

Когато Макфърсън завърши предварителния си оглед, се приближи до Питър и Томас. Отведе ги в най-далечния ъгъл на стаята, докато съдебният патолог нахлузваше хирургически ръкавици, за да започне работата си. След това последният започна да бърка, пипа, мушка и преглежда. Свърши за няколко минути. Измърмори нещо на Хавърс и направи път на оперативната група.

Сейнт Джеймс ги наблюдаваше как започват да събират доказателствата и всичките му сетива бяха насочени към сребърното шишенце на Сидни на пода. Водната чаша върху щайгата беше поставена в пликче и номерирана. Мръсната лъжичка — също. Остатъците от фин прашец, които Сейнт Джеймс не беше забелязал при първия си оглед на щайгата, бяха внимателно прибрани с четка в шишенце. След това щайгата беше преместена с няколко сантиметра встрани и самото шишенце беше вдигнато от пода. Когато и то бе пуснато в пликче, двадесет и четирите часа започнаха да текат.

Сейнт Джеймс направи знак на Томас, че смята да си върви. Приятелят му го доближи.

— Ще отведат Питър — рече Линли. — Отивам с него. — След това, сякаш му се струваше, че намерението да придружи брат си по някакъв начин противоречи на предишното му решение да го остави да се оправя сам, добави: — Попе това трябва да направя.

— Разбирам.

— Нали ще кажеш на Дебора? Нямам представа колко ще се забавя.

— Разбира се.

Сейнт Джеймс се почуди как да формулира следващия си въпрос. Знаеше, че когато го чуе, Линли може да си направи бързо извод, който да го накара да откаже. Все пак трябваше да знае подробностите, и то да ги получи, без приятелят му да разбере защо. Той опипа предпазливо почвата:

— Ще ми дадеш ли малко информация от Ярд? Веднага щом я получат?

— Каква информация?

— От аутопсията. Колкото можеш. И веднага щом можеш.

— Не мислиш, че Питър…

— Те ще ускорят нещата заради теб, Томи. Това е най-малкото, което могат да направят, като се има предвид положението, и ще го сторят. Е, ще ми дадеш ли информацията?

Линли погледна брат си. Питър беше започнал да се тресе. Макфърсън порови из купчината дрехи на пода, намери тениска на райета и я подаде на Хавърс, която нарочно я огледа бавно, преди да я подаде на Питър.

Линли въздъхна и потърка врата си.

— Добре. Ще ти я дам.

Седнал на задната седалка на едно такси, по посока Сейнт Панкрас, Сейнт Джеймс се опита да прогони всички мисли за сестра си и да замести образа й с усилия да формулира някакъв план за действие. Само че не се получи нищо, освен куп спомени. Всеки беше по-натрапчив от предишния и изискваше от него да я спаси.

Спря се за малко в Падингтън и предаде съобщението на Линли на Дебора. Там използва телефона, за да позвъни в апартамента на сестра си, в агенцията й, в собствения си дом, като през цялото време знаеше, че повтаря по-раншните усилия на лейди Хелън; знаеше, но не го бе грижа, дори не мислеше; не правеше нищо друго, освен да се опитва да я намери; виждаше само сребърното шишенце на пода и изкусно преплетените инициали, които сочеха Сидни като негова притежателка.

Съзнаваше, че Дебора е застанала наблизо, че го гледа и слуша. Беше сама в апартамента си. Хелън беше отишла да види какво може да направи със съобщенията от телефонния секретар на Мик и папката с надпис „Възможни“. Сейнт Джеймс видя загрижеността във фината мрежа от бръчици, която се появи на челото й, докато той продължаваше да набира, продължаваше да разпитва за сестра си, продължаваше да се сблъсква с неуспех. Откри, че повече от всичко иска да запази Дебора далеч от истината за страха си. Тя знаеше, че Саша е мъртва, затова приемаше, че тревогата му е свързана единствено е безопасността на Сидни. Сейнт Джеймс бе твърдо решен мнението й да си остане такова.

— Нищо ли? — попита Дебора, когато той най-сетне обърна гръб на телефона.

Саймън поклати глава и отиде до масичката, където бяха оставили материалите, събрани от апартамента на Мик Камбри. Подреди ги, направи ги на купчинка, потупа я, сгъна я и я сложи в джоба на сакото си.

— Мога ли да направя нещо? — попита тя. — Каквото и да било. Моля те! Чувствам се страхотно безполезна. — Изглеждаше потресена и изплашена. — Не мога да повярвам, че някой наистина ще иска да стори нещо лошо на Сидни! Просто е заминала някъде, Саймън. Нали? Ужасно страда по Джъстин. Има нужда да остане сама.

Той чу предпоследното изречение и разбра, че е истина. Беше видял мъката на сестра си в Корнуел и зараждащия се от нея гняв. И все пак си беше заминала, а той й бе позволил да го направи. Каквото и да се стовареше сега върху Сидни, до голяма степен щеше да бъде и по негова вина.

— Не можеш да направиш нищо — рече той.

Тръгна към вратата. Лицето му беше безстрастно. Усещаше го как застива в безчувствена маска. Знаеше, че Дебора няма да разбере такава реакция на предложението си. Щеше да я приеме като отблъскване, може би като детинско отмъщение за всичко, което се беше случило между тях от завръщането й насам. Но Сейнт Джеймс не можеше да направи нищо по този въпрос.

— Саймън, моля те!

— Не може да се направи нищо повече.

— Мога да помогна. Знаеш, че мога!

— Няма нужда, Дебора.

— Позволи ми да ти помогна да я намериш.

— Просто стой тук и чакай Томи.

Не искам… — Тя замълча. Сейнт Джеймс видя как гърлото й пулсира. Зачака следващите й думи, но не последва нищо. Дебора си пое дълбоко дъх, но не извърна поглед. — Ще отида на Чейни Роу.

— Няма смисъл. Сидни няма да е там.

— Не ме е грижа! Отивам.

Сейнт Джеймс нямаше нито време, нито желание да спори с нея. Затова си тръгна, като си наложи да се върне към първоначалната цел на завръщането си в Лондон. Надяваше се посещението в „Айлингтън-Лондон“ по някакъв начин да разкрие истината за смъртта на Мик Камбри, както и това, че третата смърт в Уайтчапъл е свързана с предишните две. Защото свързването им щеше да означава оправдаване за Сидни. Беше твърдо решен да извади на показ този призрак от Корнуол. „Айлингтън-Лондон“ изглеждаше последната му възможност да го направи.

Само че на задната седалка на таксито почувства как умореното му съзнание губи битката с образите, нападащи спокойствието му и принуждаващи го да се връща към времена и места, за които смяташе, че отдавна е оставил зад гърба си. Видя ги такива, каквито се бяха появявали в болницата — разкривени лица, изникнали от ямата на постоянно плуващото му съзнание и от лекарствата, които притъпяваха повечето от мъките му. Дейвид и Андрю разговаряха тихо с лекарите; майка му и Хелън, съсипани от мъка; Томи, изтормозен от вина. И Сидни. Само на седемнадесет години, с ужасно подстригана коса и обици, които приличаха на сателитни антени. Скандалната Сидни, която му четеше от най-тъпите лондонски всекидневници и се кикотеше гръмогласно на най-отвратителните и пикантни статии. Винаги беше до него, не пропускаше нито ден, не му позволяваше да потъне в отчаяние.

След това в Швейцария. Спомняше си горчивината, с която гледаше Алпите от болничния прозорец, като презираше тялото си, презираше слабостта си и за пръв път се изправяше пред неизбежната реалност, че никога повече няма да може да ходи с лекота по тези планини — или които и да било други. Но Сидни беше с него — нагрубяваше го, крещеше, тикаше го насила обратно към здравето и упорито настояваше, че ще доживее до дълбока старост, макар че той се молеше всяка нощ да умре.

Когато си спомни всичко това, Саймън се опита да се пребори с фактите, които го тревожеха: присъствието на Сидни в Сохо; естеството на връзката й с Джъстин Брук; лесния й достъп до наркотици поради начина й на живот, познатите й и работата, която вършеше. И докато се опитваше да убеди сам себе си, че не е познавала — че не би могла да познава — Мик Камбри и по този начин не би могла да бъде замесена в смъртта му, не можеше да не признае факта, че — според думите на Дебора — Сидни е видяла Тина Когин онзи ден в апартамента й. Самата Сидни беше разказала как е видяла Питър да бие една жена в Сохо — жена, чието описание съвпадаше с това на Тина. Макар това да бе достатъчно дребно, за да може да бъде счетено за незначително, връзката съществуваше. Не можеше да я пренебрегне. Затова се питаше къде ли е Сидни и какво е направила, докато двадесет и петте години обща история му крещяха да я намери преди полицията.

 

 

„Айлингтън-Лондон“ беше непретенциозна сграда недалеч от Грей Ин Роуд. Малко дворче с порта я разделяше от улицата и беше пълно с половин дузина малки коли и миниван с надпис „Айлингтън“, изрисуван върху картата на Великобритания, заедно с малки бели автомобилчета, разпръснати в трите провинции, очевидно обозначаващи разположението на клоновете. Бяха общо десет — най-северният в Инвърнес, а най-южният — в Пензънс. Изглеждаше доста разработен бизнес.

Във фоайето шумът от улицата се заглушаваше от солидните стени, дебелия килим и музикална уредба, от която понастоящем се носеше струнна интерпретация на „Люси в небето с диаманти“. Красиви канапета стояха покрай стените под големи модерни платна в стил Дейвид Хокни[1]. Срещу тях седеше момиче, което ужасно приличаше на петокласничка, решила да зареже училището. То пишеше на клавиатура и имаше невероятно дълги нокти в тъмнопурпурен цвят. Косата му беше боядисана в същия цвят.

Очевидно беше забелязала приближаващия се Сейнт Джеймс с ъгълчето на окото си, защото не се обърна от екрана на компютъра, само махна вяло с пръсти към купчина листове на бюрото си и направи балонче с дъвката, преди да каже:

— Вземете си един формуляр.

— Не съм дошъл за работа.

Тъй като момичето не отговори, Сейнт Джеймс забеляза, че на ушите й има слушалки от онези, обикновено прикрепяни към касетофон, или диктуващ, или леещ гръмовит рокендрол, който другите за щастие не бе нужно да чуват. Той повтори изречението, но този път по-високо. Момичето вдигна поглед и побърза да махне слушалките.

— Извинете. Човек свиква да отговаря автоматично. — Тя придърпа към себе си голяма книга. — Имате ли уговорена среща?

— Значи хората, които идват тук, обикновено имат уговорени срещи?

Тя подъвка замислено за момент и го огледа от глава до пети, сякаш търсеше скрито значение в думите му.

— Обикновено — рече тя. — Точно така.

— Значи никой не идва да купува?

Дъвката пукна в устата й.

— Продажбите се извършват на други места. Никой не идва тук. От време на време има по някоя поръчка по телефона, но не е като в аптека.

Сейнт Джеймс извади сгънатите материали и снимката на Мик Камбри от джоба на сакото си и й я подаде. Ръката му се допря до ноктите й, наподобяващи тези на хищна птица. Блестейки като мокри, те драснаха леко кожата му. На нокътя на безимения си пръст беше залепила мъничка златна нота като странно бижу.

— Този мъж имал ли е среща с някого тук? — попита той.

Тя се усмихна, когато сведе очи към снимката.

— Идвал е тук, да.

— Скоро ли?

Тя потропа с нокти по бюрото, докато мислеше.

— Хмм. Това е малко трудно да се каже. Май че преди няколко седмици.

— Знаете ли е кого се е срещнал?

— Името му?

— Мик… Майкъл Камбри.

— Нека да проверя. — Тя отвори книгата на бюрото си и прегледа няколко страници — действие, което й позволяваше да покаже ноктите си в най-добрата им светлина, понеже всеки път, когато обръщаше някоя страница, използваше различен пръст, за да проследява колонката от имена и часове.

— Дневник на посетителите? — попита Сейнт Джеймс.

— Всеки се разписва при влизане и излизане. Нали разбирате, заради сигурността.

— Сигурността ли?

— Тук се изследват лекарства. Трябва много да се внимава. Излезе нещо ново и всички в Уест Енд нямат търпение да го опитат с алкохол още същата вечер. А, ето го! Записал се е за „Изпитване на проекти“, Двадесет и пети отдел. — Тя прелисти още няколко страници назад. — Ето го пак. Същият отдел по същото време. Точно преди обяд. — Момичето прегледа още няколко месеца. — Бил е доста редовен.

— Винаги за същия отдел?

— Така изглежда.

— Мога ли да говоря с началника на този отдел?

Тя затвори книгата и го погледна със съжаление.

— Не е лесна работа. Нали разбирате, нямате уговорка. А и горкият господин Малвърд носи на гърба си два отдела наведнъж. Защо не си оставите името? — И сви с безразличие рамене.

Но Сейнт Джеймс нямаше намерение да се остави да го отпратят толкова лесно.

— Този човек, Мик Камбри, е бил убит в петък вечерта.

Лицето на момичето се изостри от внезапен интерес.

— Вие от полицията ли сте? — попита тя и прибави с надежда. — Скотланд Ярд?

За момент Сейнт Джеймс си помисли колко лесно би се справил, ако бе взел Линли със себе си. Но при това положение се задоволи само да извади визитката си и да й я подаде.

— Това е частна молба — каза той.

Момичето погледна картичката и я прочете, като мърдаше беззвучно устни. Накрая я обърна, сякаш на гърба й можеше да има напечатана още информация.

— Убийство! — рече задъхано тя. — Сега ще видя дали ще мога да уредя нещо с господин Малвърд. — Натисна три бутона на таблото и пъхна картичката в джоба си. — Просто в случай, че имам нужда от вас — рече момичето и му намигна.

Десет минути по-късно в приемната влезе един мъж и бутна тежката тапицирана врата зад гърба си. Представи се като Стивън Малвърд, протегна ръка за кратък поздрав и подръпна ухото си. Носеше бяла лабораторна престилка, която стигаше до под коленете му и привличаше вниманието към това, което носеше на краката си. Сандали, вместо обувки, и шарени чорапи. Осведоми, че е много зает и може да отдели само няколко минути, ако господин Сейнт Джеймс би дошъл насам…

Той закрачи енергично към сърцето на сградата. Докато вървеше, косата му, която стърчеше на всички посоки като телена четка, подскачаше, а престилката му се развяваше като мантия. Забави крачка само когато забеляза походката на Сейнт Джеймс, но дори тогава погледна обвинително дразнещия окото крак, сякаш той му отнемаше ценни секунди от работното време.

Повикаха асансьора в края на коридора с административните кабинети. Малвърд не каза нищо, докато не поеха към третия етаж на сградата.

— През последните няколко дни тук беше истински хаос — рече той. — Но се радвам, че дойдохте. И аз си мислех, че има нещо повече от това, което чухме отначало.

— Значи си спомняте Мик Камбри?

По лицето на Малвърд неочаквано се изписа недоумение.

— Майкъл Камбри? Но тя ми каза… — Той направи безцелен жест по посока на приемната и се намръщи. — За какво става дума?

— Човек на име Майкъл Камбри е посещавал „Изпитване на проекти“, Двадесет и пети отдел, неколкократно през последните месеци. Беше убит в петък.

— Не съм сигурен, че мога да ви помогна — каза объркано Малвърд. — Двадесет и пети обикновено не е мой отдел. Поех го само временно. Какво точно желаете?

— Всичко, което вие или който и да било друг може да ми каже за причината на посещенията му.

Вратите на асансьора се отвориха. Малвърд не излезе веднага. Изглеждаше така, сякаш се опитва да реши дали да говори със Сейнт Джеймс, или просто да го отпрати и да се върне към работата си.

— Тази смърт има ли нещо общо с „Айлингтън“? С някой продукт на „Айлингтън“?

Сейнт Джеймс осъзна, че това е напълно възможно, макар и не по начина, но който очевидно си мислеше Малвърд.

— Не съм сигурен — рече Сейнт Джеймс. — Точно затова дойдох.

— От полицията ли сте?

Сейнт Джеймс извади още една визитка.

— Съдебна медицина.

Малвърд изглеждаше умерено заинтригуван от тази информация. Изражението му показваше облекчението, че поне говори с колега.

— Да видим какво можем да направим — каза той. — Насам.

Той поведе Сейнт Джеймс по застлания с линолеум коридор, който с нищо не наподобяваше приемната и административните кабинети по-долу. От двете му страни имаше лаборатории. Вътре на високи столчета пред работни плотове, които времето, местенето на тежки апаратури и излагането на химикали бяха избелили от черно до сиво, работеше техническият персонал.

Малвърд кимна пътьом на колегите си, но не каза нищо. По едно време извади график от джоба си, погледна го и изруга. След това ускори крачка, мина покрай количка за чай, около която се бе събрала за следобедна почивка групичка от персонала, и отвори една врата във втория коридор.

— Това е Двадесет и пети — рече той.

Стаята, в която влязоха, беше голяма правоъгълна лаборатория, ярко осветена от дълги флуоресцентни лампи по тавана. Поне шест инкубатора стояха на известно разстояние един от друг по плота до стената. Между тях имаше разпръснати центрофуги — някои отворени, други затворени, трети работещи с леко жужене. Между микроскопите стояха дузини измервателни уреди за киселинност и навсякъде в шкафчета със стъклени врати имаше химикали, стъкленици, колби, епруветки и пипети. Застанали сред всичките тези снаряжения на науката, двама лаборанти записваха оранжевите цифри, които примигваха на един от инкубаторите. Трети работеше върху култури, покрити с капак, за да ги запази от заразяване. Други четирима гледаха в микроскопи, а пети приготвяше комплект проби върху предметни стъкла.

Няколко от тях вдигнаха поглед, когато Малвърд поведе Сейнт Джеймс към затворената врата в другия край на лабораторията, но никой не проговори. Когато Малвърд почука рязко на същата врата и влезе, без да дочака отговор, няколкото, които им бяха обърнали внимание, загубиха интерес.

Една секретарка, която изглеждаше също толкова изтормозена, колкото и Малвърд, при влизането им се обърна към тях от шкафа за папки. Стол, бюро, компютър и лазерен принтер я обграждаха от всички страни.

— За вас, господин Малвърд. — Тя посегна към купчина телефонни съобщения, прикрепени с кламер. — Не зная какво да казвам на хората.

Малвърд ги взе, прелисти ги и ги пусна на бюрото й.

— Откажете им — рече той. — Откажете на всички. Нямам време да отговарям на телефонни обаждания.

— Но…

— Тук водят ли се дневници за ангажиментите, госпожо Къртни? Стигнахте ли вече до това ниво или е твърде много да го очаквам от вас?

Устните й побеляха, когато се усмихна и направи учтив опит да обърне въпросите му на шега — нещо, което бе доста трудно заради тона на Малвърд. Тя мина покрай него, отиде зад бюрото си, извади подвързана с кожа книга и му я подаде.

— Винаги водим отчет, господин Малвърд. Смятам, че ще намерите всичко в идеален ред.

— Надявам се — отвърна той. — Това би било първото, което ще е в ред. Не бих имал нищо против да ми направите един чай. А вие? — Това беше към Сейнт Джеймс, който отказа. — Погрижете се за това, ако обичате — беше финалното обръщение към госпожа Къртни, която му хвърли унищожителен поглед и тръгна да изпълни поръчката.

Малвърд отвори втора врата, която водеше към втора стая, по-голяма от първата, но в никакъв случай по-малко претъпкана. Очевидно беше кабинетът на директора по проектите и изглеждаше точно така. Стари метални лавици съдържаха томове, посветени на медицинската биохимия, на фармакокинетиката, на фармакологията, на генетиката. Вързани на пакети течения от медицински списания си съперничеха с тях за пространство, както и устройство за отчитане на налягането, старинен микроскоп и везни. Поне тридесет подвързани с кожа тетрадки заемаха лавиците най-близо до бюрото и Сейнт Джеймс предположи, че съдържат резултатите от експериментите, провеждани от техническия персонал във външната лаборатория. На стената над бюрото дълга диаграма чертаеше прогреса на нещо със зелени и червени линии. Под нея в четири големи кутии в рамки имаше колекция от скорпиони, разперени, сякаш за да демонстрират превъзходството на човека над по-нисшите същества.

Малвърд се намръщи към последните, докато заемаше мястото си зад бюрото. След това погледна още веднъж многозначително часовника си.

— С какво мога да ви помогна?

Сейнт Джеймс махна купчина ръкописи от единствения друг стол в стаята. След това седна, погледна за момент диаграмата и каза:

— Очевидно Мик Камбри е идвал в този отдел многократно през последните няколко месеца. Бил е журналист.

— И казвате, че е бил убит? Смятате, че има някаква връзка между смъртта му и „Айлингтън“?

— Няколко души мислят, че може да е работел върху някаква тема. Би могло да има връзка между нея и смъртта му. Все още не знаем.

— Но казахте, че не сте от полицията.

— Точно така.

Сейнт Джеймс зачака Малвърд да използва това като претекст да приключи разговора им. Имаше пълното право да го направи. Но сякаш признатият им преди това общ интерес към науката се оказа достатъчен, за да продължи срещата, защото Малвърд кимна замислено и прелисти дневника с ангажименти, който приличаше на списък от произволно подбрани дати. След това каза:

— Да-а. Камбри. Да видим. — Започна да чете, като плъзгаше пръст надолу по страниците, както малко преди това бе правило момичето от приемната. — Смит-Томас, Холингтън, Швайнбек, Бари… За какво изобщо се е срещал с него?… Тавърсли, Пауърс… А, ето го: Камбри, единадесет и половина. — Той присви очи към датата. — В петък, преди две седмици.

— Момичето от приемната каза, че е бил тук и преди. Името му има ли го в дневника на друго място, освен в онзи петък?

Малвърд прелисти услужливо дневника. После взе лист хартия, записа датите и ги подаде на Сейнт Джеймс, след като прегледа целия дневник.

— Доста редовен посетител — рече той. — Всеки втори петък.

— Кога е започната тази книга?

— През януари.

— Може ли да се намери дневникът от миналата година?

— Ще проверя.

Когато Малвърд излезе от кабинета, Сейнт Джеймс се вгледа по-внимателно в диаграмата над бюрото. Видя, че ординатата е надписана „растеж на тумора“, а абсцисата — „период на инжектиране“. Две линии отбелязваха напредъка при две вещества: едната се спускаше рязко и носеше надпис „лекарство“, а другата — „физиологичен разтвор“, се издигаше стабилно.

Малвърд се върна с чаша в ръка и дневника в другата. Затвори вратата леко с крак.

— И миналата година е идвал — рече той. За втори път му записа датите, като от време на време спираше, за да сръбне чай. Лабораторията и кабинетът бяха нечовешки тихи. Единственият звук, който се чуваше, бе драскането на молива на Малвърд върху хартията. Накрая той вдигна поглед и каза: — Не е идвал нито веднъж преди миналия юни. Втори юни.

— Повече от година — забеляза Сейнт Джеймс. — Но нищо, което да ни подскаже защо е идвал тук?

— Нищо. Нямам никаква представа. — Малвърд потупа върховете на пръстите си едни в други и се намръщи към диаграмата. — Освен ако… може да е било заради онкозима.

— Онкозим?

— Това е лекарство, което Двадесет и пети отдел изпитва от повече от осемнадесет месеца.

— Лекарство за какво?

— Рак.

В главата на Сейнт Джеймс веднага изникна интервюто на Камбри с доктор Тренъроу. Връзката между тази среща и пътуванията на Камбри до Лондон най-сетне не изглеждаше нито въображаема, нито несъществена.

— Някаква форма на химиотерапия? Какво точно прави?

— Спира синтеза на протеин в раковите клетки — каза Малвърд. — Надеждата ни е, че ще спре възпроизвеждането на онкогените; на гените, които обуславят причиняването на рак. — Той кимна към диаграмата и посочи червената линия, която се спускаше рязко; остър диагонал, който показваше процента на спрян туморен растеж срещу времето на прилагане на лекарството. — Както виждате, лечението изглежда обещаващо. Резултатите при мишките бяха доста необикновени.

— Не е ли изпитвано върху хора?

— Доста сме далеч от това. Токсикологичните изследвания едва сега започнаха. Нали знаете как стават тези работи. Какво количество представлява безопасната доза. Какви са биологичните ефекти.

— Странични ефекти?

— Точно така. Внимателно търсим такива.

— И ако няма странични ефекти; ако не се появи нищо, което да докаже, че онкозимът представлява опасност, тогава какво?

— Тогава пускаме лекарството на пазара.

— Със значителна печалба, предполагам — забеляза Сейнт Джеймс.

— Истинско състояние — отговори Малвърд. — Това лекарство е страхотно откритие. Няма съмнение. Всъщност би трябвало да предположа, че Камбри е писал статия именно за онкозима. Но колкото до това то да е било потенциалната причина за убийството му… — Той помълча многозначително. — Не виждам по какъв начин.

Ала Сейнт Джеймс смяташе точно обратното. Вероятно бе приела формата на случайно разбрана информация, на източник на тревоги или на идея, подхвърлена на някого с достъп до вътрешна информация. Той попита:

— Каква е връзката между „Айлингтън-Лондон“ и „Айлингтън-Пензънс“?

— В Пензънс се намира един от изследователските ни отдели. Имаме такива, разпръснати из цялата страна.

— А тяхната цел? Още изследвания?

Малвърд поклати глава:

— Поначало лекарствата се създават в изследователските лаборатории. — Той се облегна назад на стола си. — Обикновено всяка лаборатория работи върху различна болест. Имаме една за Паркинсон, друга за Хънтингтъновата хорея и една нова, която се занимава със СПИН. Дори имаме лаборатория, която работи върху обикновената настинка, ако искате, вярвайте. — И се усмихна.

— А Пензънс?

— Един от трите ни клона, които се занимават с рака.

— Случайно в Пензънс да се е произвеждал онкозим?

Малвърд отново погледна замислено диаграмата.

— Не. Нашата лаборатория Бъри в Съфолк отговаря за онкозима.

— И казахте, че в тези лаборатории не се изпитват лекарства?

— Не и обширните изследвания, които се провеждат тук. Първоначалните, разбира се. Тях правят. Иначе едва ли ще знаят какво са създали, нали?

— Разумно ли е да се предположи, че някоя от тези лаборатории-клонове може да има резултатите от изследванията? Не само резултатите от местната лаборатория, но и тези от Лондон?

— Разбира се.

— И някой би могъл да забележи някаква несъвместимост? Може би подробност, останала незабелязана в бързината да се пусне лекарството на пазара?

Любезното изражение на Малвърд се промени. Той вирна брадичка и я прибра назад, сякаш оправяше гръбначния си стълб.

— Това е малко вероятно, господин Сейнт Джеймс. Тук е място, където се занимаваме с медицина, а не някакъв научнофантастичен роман. — Той се изправи. — А сега трябва да се връщам в лабораторията си. Докато не намерим някой, който да поеме Двадесет и пети отдел, ще бъда доста натоварен. Уверен съм, че ме разбирате.

Сейнт Джеймс го последва и излязоха от кабинета. Малвърд подаде на секретарката двата дневника и каза:

— Бяха в ред, госпожо Къртни. Моите поздравления.

Тя отговори студено, докато ги поемаше от ръката му:

— Господин Брук държеше всичко в ред, господин Малвърд.

Сейнт Джеймс се изненада при споменаването на това име.

— Господин Брук ли? — попита той. Едва ли беше възможно.

Но Малвърд доказа, че е. Той го поведе обратно към лабораторията.

— Джъстин Брук — каза. — Старши научният сътрудник по биохимия, който отговаряше за този отдел. Проклетият глупак умря при нещастен случай тази неделя в Корнуол. Отначало си помислих, че заради него идвате.

Бележки

[1] Дейвид Хокни (1937 г.) — британски художник. — Б.пр.