Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (8)

Сампела ток ток билонг ол пипел билонг папуа ниугини

Преводът на това странно заглавие е нещо като „Няколко думи за хората на Папуа Нова Гвинея“. А езикът? Наричат го „ток писин“ или „пидзин“, или „пиджин инглиш“, или „неомеланезийски“. За този странен език, на който говори почти половината от тримилионното население на Папуа Нова Гвинея, ще стане дума малко по-късно. Нека видим какви са тези хора, които сега по странните прищевки на историята са на път да образуват единна нация. Когато стана ясно, че независимостта е на прага, постави се въпросът за названието на новата държава. Дълго време южната част се наричаше Папуа, а северната — Нова Гвинея. (След 1949 г. бе образувана Територията Папуа и Нова Гвинея.) Предлагаха се много имена, създадена беше специална комисия, но „парламентът“ отхвърли препоръките й. Между предложените имена беше и „Парадизея“ по латинското име на един род райски птици. Въпросът се оказа по-сложен, отколкото изглеждаше.

Съвременното поделяне на новогвинейското население на „племена“ и „народи“ е дело на европейските изследователи и е доста произволно, още повече, че езиците на отделните групи села често неусетно преминават един в друг. То е направено не толкова на научна основа, колкото за целите на администрирането на територията. Повечето „племена“ не са имали самоназвания и имената им са дадени от изследователите, мисионерите и патрулните офицери често по случайни хрумвания. Жителите в делтата на река Пурари фигурират на картата като „намау“ (глупави). С това име ги е ощастливил един мисионер, който срещнал трудности в покръстването им. Един от най-големите „народи“ на острова (над 120 000 души) се нарича хаген, а това е името на убития през 1895 г. по време на наказателна експедиция администратор на Германска Нова Гвинея Курт фон Хаген. „Новогвинейци“ и днес наричат главно жителите на бившата германска част, а после подмандатна територия Нова Гвинея. Постоянният страх у жителите на „Папуа“ (бившата австралийска колония), че ще бъдат потискани от по-многобройните и стопански по-напреднали „новогвинейци“, само увеличава тази терминологична бъркотия. В допълнение жителите на другите стотици острови, съставляващи новата държава, съвсем не са „новогвинейци“ в географския смисъл на думата. Силно развито чувство за обособеност имат жителите на двата северни Соломонови острова Бугенвил и Бука. В антропологично и в културно отношение те са близки до своите събратя от южните Соломонови острови, а по волята на колонизаторите са се оказали в отделни държави. Населението на индонезийската част на големия остров сега официално се нарича „ирианци“. Ако човек прелисти някоя от издадените напоследък (главно от австралийци, живеещи в Папуа Нова Гвинея) книги, ще види, че авторите доста се затрудняват как да наричат с една дума жителите на държавата. Австралийският автор Нелсън (1972) в своята книга „Папуа Нова Гвинея — черно единство или черен хаос?“ прави анализ на опитите да се намери подходящо име на държавата и народа и се спира на популярното        „Niugini“ и „Pagini“ (на пиджин). Съветските автори начело с Н. Бутинов наричат „папуаси“ цялото коренно население на Нова Гвинея, включително Западен Ириан. Това е удобно название, въпреки че един толай от Рабаул трудно би се нарекъл папуас. Самото название Папуа Нова Гвинея е компромисно между желанията на Севера и Юга, но е дълго и тромаво и от него съвсем не може да се произведе име като „папуановогвинеец“. В крайна сметка не е задължително името, с което чужденците наричат един народ, да съвпадне с неговото самоназвание — гърците, албанците, финландците, корейците и китайците са само някои от многото примери.

Според Брук (Население мира. Этнодемографический справочник, Москва, „Наука“, 1981) в държавата Папуа Нова Гвинея се различават „папуаски народи“ (над 2,5 млн. души) и „австронезийско семейство“ (465 хил. души), което отразява разделянето на местното население на по-древни жители, говорещи папуаски езици и живеещи главно във вътрешността на острова, и по-нови (относително) заселници, говорещи на меланезийски и полинезийски езици и живеещи главно по крайбрежието. Според същия източник в съвременна Индонезия живеят още 1275 хил. души, които се отнасят към групата на „папуаските народи“ (в Ириан Джая и на островите Тимор, Халмахера, Алор и Пантар). Също и в държавата Соломонови острови, която получи независимост през 1978 г., осемнадесет хиляди спадат към „папуаските народи“.

Откъде са дошли тези хора? Според досегашните изследвания Австралия и Океания не са част от зоната на антропогенеза — човекът е дошъл в тези области от другаде, най-вероятно от Югоизточна Азия. Преди 30 000 години водните прегради между Австрало-новогвинейската суша и земите, разположени на запад от нея, са били много по-тесни от съвременните. Първоначалното население на Малака и на сегашните Зондски острови е било от протоавстралоиден тип и е говорело на езици, които са в основата на сегашните папуаски езици. Преди 25 000–30 000 години то е било изтласкано на изток от вълните от австронезийски народи, дошли от север. Останки от тези най-примитивни жители на полуостров Малака са сакаите, изучени през 1875 г. от Миклухо Маклай. Преди около 5000 години нова вълна от „австронезийци“, говорещи главно на езици от групата на меланезийските, заема крайбрежните райони на Нова Гвинея. Примитивното натурално стопанство и труднопроходимият релеф на острова са довели до продължителна изолация на отделните племенни групи. Макар и без много жертви, обичайни са били схватките и минивойните между отделните племена или села. Те са имали в основата си обикновено някаква вражда или пък магически ритуал (както е било при споменатите маринд-аним). Разбира се, по отношение на военното дело простодушните новогвинейци също са били „изостанали“ от Европа. Схватките обикновено се изразявали във взаимни ругатни и завършвали след падането на първите жертви. Често явление бил наблюдаваният още от Маклай антагонизъм между крайбрежните и планинските племена. Папуасът се чувствувал твърде несигурен извън селото си и се движел винаги въоръжен. Това наблюдавахме и по време на нашата експедиция — налагаше се често да наемаме нови носачи с преминаването ни на „чужда“ територия. От стари времена е останал обичаят жените да носят всички тежки товари, а мъжете да се движат само със своите лъкове и стрели. Сега вече никой никого не напада, но „разделението на труда“ си остава — в селата жените продължават да бъдат „товарните животни“. За отбелязване е, че подобна традиция — мъжът да не носи нищо — съм наблюдавал и на остров Корсика. И там тя се дължи на същата причина.

Преброяването от 1973–1974 г. показа, че общата численост на населението в района на Телефомин е към 22 000 души. От тях около 4000 говорят на езика телефол. Това е племето телефолмин, а градчето обикновено се пише Телефомин. Околните племена са в по-близко или по-далечно родство помежду си: елиптамин, ферамин, урапмин, тифалмин, атбалмин, ом (сисимин), миамин, оксапмин, файолмин, уокамин, нинатамин. „Мин“ означава „хора“ и затова всички тези племена се обозначават като „група мин“ или „група ок“. Думата „ок“ („вода“ или „река“) присъствува в цялата система от родствени езици. Тези планинци са ниски, набити, с по-тъмна или по-светла кожа. В града повечето от тях носят вече европейски дрехи, но в селата през 1975 г. все още преобладаваха голите хора, носещи само една дръжка от кратуна за предпазване на пениса. Тази дръжка се нарича „камен“ и се прикрепя с връвчица за „колан“ от лико. В края на инициацията (обучението) в носа на младежа се пробиват пет дупки: една в хрущялната преграда и две двойки в ноздрите. В средната дупка се носи зъб от свиня или друг подобен предмет, а в малките дупки обикновено стърчат игли от крилата на казуар. В празнични дни в тези дупки се втъкват пера от райска птица. Мъчно бих могъл да си представя по-неудобно нещо от тези дълги клечки в носа, но модата е безмилостна. Образованите млади хора вече не си пробиват носа.

Когато минавахме през селцата на планинците и спирахме да починем, наблюдавах с интерес устройството на къщите, градините и „обществените постройки“. Селищата на новогвинейските планинци са малки, най-често се състоят от 6 до 12 къщи, понякога само 2–3, но има и с по 30–40 къщи. Често имат разчистена и добре пометена площадка, от едната страна на която се издига „мъжкият дом“ („Йорам“), а от другата — домът на духовете („амемам“ на езика телефол, което означава „забранен“, а на езика тифал — „амоук“ — „майчина къща“). На жените не е позволено даже да надничат в „мъжкия дом“. По време на моите пътувания ми се случи два-три пъти да преспивам в тези „общежития“. По ъглите всеки ловец си има място, където оставя лъка и стрелите си, и полица на стената за оставяне на дивеча. Там убитите плъхове, кускуси и птици няма да бъдат достигнати от кучетата, които съжителствуват с мъжете. Край двете огнища на пода с вечно тлееща жарава мъжете стоят приклекнали и приказват понякога по цяла нощ. Сутрин често някоя от жените оставя пред входа купчинка варено таро върху листа. Ако от убития дивеч нещо остане, тогава се носи в женските колиби. Всички къщи са на колове, под стрехите са струпани дърва за горене. Стените и подът се правят от пристегнати с лико кори от панданус. Отворът на вратата е 50 см висок и 40 см широк, през нощта се закрива с боядисана врата, която през деня е подпряна над отвора. Мебелировка няма. Вътре по пода се виждат само парчета кора и дъсчици за разтриване на таро, „бутилки“ от бамбук или кратуни, оръжия, сушещ се тютюн и мрежи за багаж „билум“. В някои къщи има накачени украшения от челюсти на свине или кускуси. В Телефомин, Елиптамин и други селища към горната „мебелировка“ вече се прибавят европейски предмети — канчета, мачете и даже транзисторни радиоприемници. Семейството обикновено има и „вила“ — градинска къща с горе-долу същото устройство, в която прекарва доста време.

Първите бели хора, проникнали в планините през 30-те години, са били учудени от сравнително високото развитие на земеделието. Това е един от белезите, по които поставяме новогвинейските „хора от каменния век“ по-високо от такива техни съвременници, като бушмените, австралийските туземци или тасманийците. В Чимбу и Вахги отпреди идването на европейците е съществувала даже система за изкуствено напояване. Телефоминските градини са по-простички. Мъжете отсичат няколко дървета посред гората, разчистват площадката и я ограждат. Отсечените дървета се изгарят. Мъжете засаждат ямс (главно в по-ниските райони) — това е само тяхна привилегия, докато жените засаждат таро и други култури. Какво представляват тези растения?

Тарото е грудки на няколко растения от родовете Colocasia, Alocasia, Xanthosoma и др., от които най-обикновен е видът Colocasia esculenta. В долината на Сепик, особено от племето абелам, се отглежда главно ямс (Dioscorea esculenta), а за особени случаи е предназначен церемониалният ямс (D. alata), чието стебло достига 4 метра дължина. В низините все повече навлиза в бита на местните хора касавата (маниок, маниока). Това са главно два вида от семейство Млечки (Euphorbiaceae) — Manihot esculenta и M. dulcis, многогодишни храсти, произхождащи от Южна Америка. Една от главните култури в Чимбу, а на места и в Западен Сепик са сладките картофи (батат, Ipomoea batatas). Разбира се, това растение няма нищо общо с картофите (Solanaceae), тъй като спада към съвсем друго семейство — Convolvulaceae. За хората от планините в Нова Гвинея тарото и сладките картофи са най-важните култури. Диетата на местните жители се допълва с плодовете на панданус, бобови, банани, захарна тръстика, тикви, в по-ниските места също така папая и ананаси. В гората познавачите събират и много други годни за ядене растителни части.

„Подвижното земеделие“ е много разпространено в тропиците и е кажи-речи единствената форма на обработване на земята всред племената от групата „ок“. То е истински бич за тропичната гора и за наше удивление открихме, че и в най-затънтените краища на Финим тел се срещаха изоставени градини. Въпреки първобитния вид на дъждовната гора почти навсякъде тя беше повече или по-малко вторична. Това се дължи на факта, че при подвижното земеделие дори и малкото население постепенно премества своите разчистени участъци през цялата гора. Привидно пищната тропична гора всъщност расте върху почва с малко плодородие, което за година-две се изчерпва. При липсата на торове единственият начин за възстановяване на почвеното плодородие е оставянето на участъка да „почине“, да обрасне отново с гора и подлес и да се разчисти отново едва след 15 години. Изборът на място за нова градина е голям майсторлък, местните специалисти се ръководят от невидими за страничния наблюдател белези. Светлозелената шума по дърветата и някои папрати показва, че земята още не си е „починала“ достатъчно, а наличието на някои насекоми е благоприятен признак. Има значение също така отдалечеността от селото, а и миналото плодородие на съответния участък. Върху разчистените участъци ерозията е много силна и оставянето на някои неизгорели стволове на дървета в градините допринася за намаляването й.

Ловът все още играе голяма роля в живота на планинците, тъй като те практически нямат домашни животни освен кокошките, свинете и кучетата. Свинете се убиват рядко, главно при церемониални случаи, и служат за разменно средство и престижен символ. Източник на животински белтъчини са главно гризачите (гигантски плъхове от различни видове), кускусите и другите торбести, а понякога и защитените от закона проехидни. Когато ловецът има късмет да убие казуар или „дива“ свиня, тогава е голям празник. Ядат и големите питони, както и вараните. С по-дребните влечуги, жабите, насекомите и горските плодове се занимават жените и децата, които са истински експерти в намирането им.