Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (22)

Защитата на природата в Нова Гвинея

На пръв поглед Нова Гвинея би трябвало да изглежда като „последна грижа“ на природозащитниците. Огромен, слабо населен остров с труднодостъпни неизследвани планини, с безкрайни гори и блата, без индустриално замърсяване, с малък брой огнестрелни оръжия в страната — какво по-благоприятно съчетание на фактори за естествена природозащита? Да, но видяхме, че още през 1919 г. се е наложило да се вземат законодателни мерки за предотвратяване на пълното унищожение на райските птици. Още тогава, когато по-голямата част от острова е била неизвестна за европейците, някои далновидни хора са разбрали, че новогвинейската природа не е неизчерпаема. Засиленото търсене на уникални животни, като проехидни, редки папагали, змии, пеперуди и други, през последните години се съчетава с улесняване на достъпа до вътрешността, с приобщаването на местните хора към парично-стоковото стопанство и с унищожаването на тропичната гора от чужди фирми. Всичко това може внезапно да изправи новогвинейската природа пред кризата, която преживяват „по-цивилизованите“ райони на света. А чудните обитатели на Нова Гвинея са не само извънредно ценни за науката. Те са преди всичко дълбоко вплетени в живота на папуаса, много по-дълбоко, отколкото европейската фауна е свързана с нашия урбанизиран живот. Без гората, без райските птици, кускусите, дървесното кенгуру, гигантските прилепи, даже без двестата вида жаби новогвинейците няма да са същите душевно богати и своеобразни хора. Това е тяхно природно наследство, с което новата независима държава с право не иска да се раздели. Трябва да се каже обаче, че още преди 1975 г. правителството на Австралия въведе строги правила за събиране и изнасяне на животински и растителни видове от страната — отражение на самото австралийско законодателство. А то е едно от най-строгите в света — почти цялата уникална фауна на Австралия е защитена. Ето например какъв формуляр трябваше да попълним в Института по зоология при БАН, за да бъде признат този институт за „Одобрена институция“ за изнасяне на диви животни от Нова Гвинея:

Одобрена институция за изнасяне на диви животни от Папуа Нова Гвинея

Аз,… (име)…, като Директор на… (име на институцията…) декларирам, че:

1.        Тази институция е обществена или полуобществена организация, установена за научни, образователни или зоологични цели.

2.        Всички животни от Нова Гвинея се изискват за целите на тази институция и няма да бъдат продавани или използувани другояче за някаква търговска цел.

3.        Институцията се задължава да възвърне всеки препариран екземпляр от новогвинейските диви животни, ако това му бъде поискано от Консерватора на фауната.

4.        Институцията ще предостави данни за целта и методите на събиране на диви животни и всякаква друга информация, свързана с износа на тези животни, която му бъде поискана от Консерватора на фауната.

5.        Ако са събрани живи животни, институцията се задължава да предостави оптимални условия за правилното им отглеждане, така че да се получи максимум информация за биологията, консервацията и отглеждането им през периода, в който са държани затворени.

6.        Три копия от всяка статия или доклад, публикувани върху събрания материал, трябва да бъдат изпратени на Консерватора на фауната.

7.        Институцията се задължава да използува само събирачи, одобрени от Консерватора на фауната, и да поеме отговорността за действията на такива събирачи, когато работят от нейно име.

Подпис:…

Формулярът е придружен от писмо, с което се искат пълни данни за маршрута на всеки събирач, броят и видовете на защитените животни, които ще се събират, и данни за местните и чуждите събирачи. Дадох всички тези подробни данни не само за да покажа сериозността, с която младите новогвинейски природозащитни органи се отнасят към своите задачи, а и защото смятам, че и ние можем да почерпим от техния опит. Нашата фауна също е обект на разни събирачи, често пъти с недотам научни интереси.

Засега природозащитното съзнание на горските жители е твърде ниско. Папуасът още разглежда гората и нейните обитатели като нещо безкрайно, неизчерпаемо и законно негово притежание. В течение на хилядолетия със своите лък, стрели и каменна секира той е успял да запази равновесието с природата, но с новите условия положението бързо може да се промени. Съдбата на райските птици, орлите, крокодилите и други вече застрашени животни е достатъчно красноречива. Затова успоредно с борбата срещу организирания престъпен бизнес с диви животни се налага да се регулира използуването на редките видове от самите местни жители, а също така да се организира система от резервати. Тази идея доскоро е изглеждала като куриоз, хората са смятали цяла Нова Гвинея за естествен самоохраняващ се резерват. Наложително е обаче още от сега да се изземе част от най-характерните гори, кунаи, мангри, коралови острови и други ландшафти и да се спре в тях не само ловът, но и всякаква стопанска дейност. Примитивното земеделие, съчетано с „модерно“ унищожаване на горите с машини, е вече признато за заплаха. В Нова Гвинея се проектира цяла мрежа от горски и други резервати. Първият от тях, Варирата, беше създаден през 1970 г. с усилията на новогвинееца Дирона Абе и на австралиеца Невил Гейр. На приложената карта са показани защитените области, обявени или предложени до 1978 г. Първите шест парка са били създадени върху държавна земя. Обявяването им е станало сравнително лесно. Останалата земя обаче е обект на сложна система на частна, групова, кланова, общинска и друга собственост и обявяването на такива участъци за защитени се натъква на големи трудности. Собствениците и местните хора трябва да бъдат убедени в ползата, която ще имат от устройването на национален парк или друг вид защитена територия върху земята им. За целта се изтъкват освен природозащитните съоръжения и предимства като: наличие на платена работа край дома, приход от такси за посещение на парка, привличане на туристи и свързаното с това развитие на сувенирната индустрия и др. Това е от значение за едно население, което почти няма откъде да получи пари. Стопанството на папуасите е до голяма степен натурално (с изключение на крайбрежните плантации) и за да спечели пари, папуасът трябва да прекарва много време далеч от селото си като носач или работник на плантация често при неподходящ климат и всред чужди племена. Туристическото развитие на националните паркове поема работна ръка и това често убеждава местните жители да приемат исканията на Бюрото на националните паркове. Ако собствениците откажат, Бюрото обикновено не упорствува да осъществи проекта си. То по-скоро разчита на примера от постиженията във вече обявените паркове. Добре уредените национални паркове биха могли да привлекат много туристи в Нова Гвинея, а също така да дадат на местните хора, особено на учениците и студентите, така необходимите природозащитни знания и убеждения.

Защото изпитанията, които съсипаха природата на толкова много страни, чукат на вратата на новата държава.

През последните години планетарната екологична катастрофа — унищожаването на тропичната дъждовна гора, която в Индия наричат „джунгла“, а в Южна Америка — „селва“, обхвана и Нова Гвинея. Тази катастрофа е с много по-големи размери, отколкото повечето хора мислят и се разраства с ужасяваща скорост. Един от най-забележителните биоми на нашата земя се топи пред очите ни.

Въпреки унищожаването на гората при традиционното земеделие, а напоследък и при промишленото й „ползуване“ постоянно влажната гора в Нова Гвинея в началото на 80-те години на нашия век още заемаше около 200 хил. кв. км. Антропогенният натиск върху тези гори обаче рязко нараства. Все още 75 на сто от населението прилага традиционното безогледно унищожаване на дърветата за разчистване на градини, а на чуждите фирми се дават огромни концесии. В „мътната вода“ на преходния период хищните, главно японски, капиталисти унищожават тропичната гора, без да спазват минималните изисквания за лесовъзстановяване, предотвратяване на ерозията и пр. Горскопромишлени концесии са създадени край Маданг (70 хил. ха), Опен бей (183 хил. ха), Сагари-Гадайсу (120 хил. ха), Каумузи (85 хил. ха), Капулуа (181 хил. ха), Ванимо (278 хил. ха) и др. Предложеният от специалистите мораториум от 20 години — да не се сече или поне да не се издават разрешения за нови концесии, докато не се изяснят най-подходящите пътища за развитие на новогвинейското горско стопанство, не беше приет. Въпреки първоначалната еуфория бъдещето на великата тропична гора изглежда и тук също така мрачно както в Южна Америка, Африка и в съседна Индонезия.

През 1975 г. ние бяхме свидетели на обширни природозащитни проекти, които сочеха Нова Гвинея като образец за развиващите се страни. Предвиждаше се службата за защита на природната среда да достигне щат от 150 души. Финансовите трудности обаче още през 1982 г. съкратиха броя на проектите, а щата — до символичните за такава огромна страна 13 души. Проектите за създаване на нови резервати, за защита на морските костенурки и дугонгите и много други засега са замразени. Дърводобивът обаче не е. През 70-те години всяка година 20 000 хектара са изчезвали от картата на горите в Папуа Нова Гвинея при 3 на сто годишно увеличение. В Ириан Джая (индонезийската част на острова) положението е още по-лошо. Между 150 и 200 хил. ха гори се унищожават всяка година в Индонезия (голяма част от тях в Западна Нова Гвинея) и не е чудно, че вече в специалната литература се мярка достоверна прогноза, че към 2000 година 90 на сто от горите на тази страна ще преминат в небитието. Ще допусне ли човечеството това? Забързани в своето всекидневие, хората имат грижи, които за тях са по-важни от някакви си орангутани, райски птици или още неописани стоножки. И все пак изчезването на горите в Австралазия — едни от най-забележителните и най-слабо проучени тропични гори на нашата планета — чувствувам като лично нещастие. Независимо от суверенните права на отделните страни тяхното запазване е въпрос от световно значение и е грижа на цялото човечество. Или поне би трябвало да стане, докато още не е късно.

В Нова Гвинея беше открита мед и това е добре за нейния народ. Какво обаче стана на Бугенвил? Над 10 хиляди ха девствена гора бяха изсечени, за да се разкрие рудникът Пангуна, и още много хектари за пътища и друго „облагородяване“ на пейзажа. След приключване на разработките огромният дълбей остава да зее като лунен кратер, без каквито и да било опити за рекултивация. А тропичната гора противно на общоразпространеното мнение не се възстановява от само себе си. Случаят с медните разработки в Бугенвил е крещящ (и съвсем пресен!) пример за антропогенна деградация на тропичната природа. Не напразно жителите на Бугенвил се съпротивляват срещу минните компании, които съсипват прекрасния им остров.