Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (24)

Ендува Комбугу, наречен още Маунт Вилхелм

Гигантът на Меланезия, една от точките на картата, които винаги спират погледа ми, колчем я разгърна! Не допусках, че ще имам късмет да го видя, но съдбата си прави шеги с тези, които много желаят нещо. Ето, че един голям камион ме „изтърси“ заедно с прашната ми раница на площада в Кундиава. От кабината се подаде къдравата глава на папуаса шофьор и една черна ръка сърдечно ми махна за сбогом.

Сега да потърся Джон ван Амстел. Така се пътува из Нова Гвинея — от човек на човек. Като разбра за моето желание да изкача Маунт Вилхелм, Кевин Уайлд ми даде адреса на този холандец в малкото планинско градче Кундиава. Тук е разположено Националното училище за борба с маларията. Ван Амстел е типичен представител на определена категория живеещи в тропиците европейци — гладко избръснат, с чисто нови шорти и тричетвърти бели чорапи. Той бързо се ориентира в обстановката и по-малко от пет минути след срещата ми с него вече пътувам с една камионетка „Тойота“, която тъкмо тръгваше за Кеглсугл. Неравният (меко казано) шестдесеткилометров път заслужава да се види — пълзим над шеметни бездни, по тесни мостчета над буйната река Чимбу, преминаваме през живописни села. Хората са приветливи и много приятни. По плетищата стотици консервени кутии успешно заместват някогашните човешки черепи. Впрочем това „някога“ тук има давност около 40 години…

Любезният шофьор преминава през Кеглсугл с малката му самолетна писта и ме стоварва на едно сечище, където работят няколко живописни планинци. Единият се оказва „хижарят“ на маунтвилхелмската хижа, единствената в цяла Нова Гвинея. Взимам от него ключа и тръгвам нагоре. Пътят е сух, много хубав, до хижата нормално се върви три часа, но аз вървях пет, защото събирах материал по пътя. На около 3000 м се стига до една колиба със сламен покрив и много дърва за горене, после се върви по долина с много красиви дървовидни папрати, докато се стигне до долното езеро, където е заслонът. Там е и теренната станция на Австралийския национален университет, но когато няма хора, е затворена. Край нея има табелка с надпис „11 421 фута“. Езерото е малко по-ниско, на 3480 м. От двете му страни има много интересна гора. Спах в заслона — солидна, островърха постройка без никаква мебелировка. Плаща се по 1 кина (равна на австралийски долар) на нощ.

Езерото Аунде има площ около 80 декара, дълбоко е към 20 м. По пътеката покрай него на другия ден се изкачвам до горното езеро Пинде, по-голямо и дълбоко до 50 м. Над него има още едно малко езерце Брас Тарн. Двете големи езера са свързани със стометров водопад. Гледката е много красива и съвсем неочаквана — в езерата се оглеждат остри върхове и ако не са последните дървовидни папрати край Пинде, ще кажеш — кът от Рила, пренесен на 5° южно от екватора. Бистри потоци пресичат пътеката. На всеки 1000 фута има табелка с надморската височина. Планинската дъждовна гора се изкачва чак до височина 3600–3700 м.

Долината Пиндаунде е рядко красива, в средата й всред високата трева се издигат като свещи стотици дървовидни папрати. Пиндаунде е дълга 6,5 км. Това е една от шестте долини, които се спускат от Маунт Вилхелм. Две от тях водят в големите реки Раму и Сепик, а чрез тях — в Бисмарково море. Другите четири се оттичат чрез Вахги в залива Папуа на Коралово море.

До горното езеро виждам табелка с надпис: Лейк Кемп и следи от палатки — изглежда, че тук е любимото място на малкото новогвинейски планинари. И наистина — разкошната висока планина, при това толкова достъпна, е не само рядкост, а направо уникат на хиляди километри наоколо. Та Маунт Вилхелм е два пъти по-висок от първенеца на Австралия Косцюшко! На височина 3700 м в Европа обстановката е съвсем друга, по-скоро този пейзаж отговаря на 2200–2300 м в нашите високи планини. Горното езеро Пинде е на височина 3610 м. Пътечката върви отляво на него и достига Ридж Кемп на височина 4026 м. Пирамидата на Маунт Вилхелм, който местните хора наричат Ендува Комбугу, достигам на 24.X.1975 г. в 17 ч. От върха се открива необозрима панорама. Виждат се и много други върхове, но съм сам и не знам кое къде е. Известно е обаче, че в провинция Чимбу има и още няколко върха над 3000 м — Маунт Диоген, Маунт Удон, Маунт Керагома и Маунт Кариму. Голяма част от стотиците хиляди жители на Чимбу живеят между 1200 и 2500 м височина.

На връщане усилено събирам материал, всевъзможни бръмбари бегачи и хоботници под камъните, стоножки, мокрици. Това може да изглежда смешно на някого, но една от тукашните мокрици се оказа много близка до друга, живееща в Андите на същата надморска височина. От такива находки специалистите правят заключения за пътищата на разселване на различните групи животни в миналото, за реликтните животни, оцелели в някои находища — острови, и за много други неща. Затова бързам да събера колкото мога повече, преди да е паднала нощта. Странно усещане е да си сам в цялата огромна планина. В падащата мъгла ми се струва, че нещо вие недалеч от мен. Зная, че тук се среща новогвинейската разновидност на динго, наречена „кучето на Халщрьом“. Иначе кой знае какви едри животни във високата планина не се срещат. Тревистите склонове са изпъстрени с дупките на хиляди плъхове — това е също един вид, който не се среща другаде. Взимам проби от езерата, пресявам доста много шума от околната гора през специално сито за извличане на живеещите там дребни животинки. Изобщо намирам си работа, и то много увлекателна. Кога друг път ще дойда в такъв красив и едновременно толкова интересен за зоолога кът?

На другия ден слизам в Кеглсугл. Докато разглеждам „изрязаната“ в склона писта, пристигнаха два малки самолета. Единият докара ковчег с умрял папуас и струпаните на пистата роднини дълго и протяжно го оплакваха. Не зная дали някъде още е в сила обичаят вдовицата да носи една година закачен на врата си черепа на починалия съпруг, но местните жители наистина дълбоко преживяват смъртта на своите близки и погребалните им церемонии се отличават с особена сложност.

Така завърши моята маунтвилхелмиада, която всъщност не беше никак мъчна. Въпреки голямата си височина Ендува Комбугу е напълно достъпен за разлика от своите събратя в Западен Ириан. Това е едни туристически връх, на който рядко пада сняг и още по-рядко се задържа. А колко е висок? На този въпрос не е толкова лесно да се отговори. Даже за посещавани и добре известни върхове, като например иранския Демавенд, се посочват в източниците най-различни цифри за височината. Какво остава за новогвинейските върхове? Официалният учебник по география на Нова Гвинея дава за Маунт Вилхелм височина 14 760 фута (4502 м), картата на Нова Гвинея (австралийско издание) — 4697 м, монографията върху флората на върха — 4510 м, книгата на П. Паяр „Сам през неконтролираните територии на Нова Гвинея“ (1962) — 4694 м. Тази цифра се споменава и в официални австралийски географски източници. В книгата на Паяр върхът е посочен на самия край на „неконтролираните територии“, които през 1961 г. са били 67 000 кв. км. Сега в Папуа Нова Гвинея такива територии официално няма, макар че, като тръгнах по пътя за върха, един стар папуас дълго клати глава, мърморейки, „маста и го лусим хед билонг хим“ (господинът ще си загуби главата). Старецът несъмнено помнеше първите „маста“, дошли в Чимбу през 30-те години, и знаеше колко много от тях „забравиха“ да се върнат от джунглата. За повишаване на самочувствието му казах на български: „Дядка, дядка, три месеца живях в центъра на паяровите неконтролирани територии и не само оцелях, но рядко съм се чувствувал толкова сигурен!“. Старецът обаче продължи да повтаря „Диспела плес и ногут!“ (Това място не е добро!). Въпреки че живеят в планините, тукашните хора избягват най-високите им части. Студ, мъгла, понякога сняг — кой знае какви духове блуждаят из планинската пустош. Всъщност навсякъде по света най-високите части на планините са населени с богове или свръхестествени същества — Олимп, Пирин, да не говорим за целия пантеон на Хималаите.