Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (5)

И така, вече сме тук

Посреща ни летище като всяко друго по света. Бързо минаваме през контролата и се отправяме към столичния град. На летището за първи път виждам прословутите папуаси, „хората от каменния век“. Момичета в безукорни униформи слагат печати в паспортите и ми се струва, че тайно се подсмиват на обърканите „зелени“ посетители. Те, тези образовани и добре подготвени служителки, не може да не знаят с какъв багаж от представи идват хората отвъд морето. Имам чувството, че всеки от нас разглежда митничарите, старае се да види дали имат по пет дупки на носа. Като че ли европейките не си пробиват ушите, индийките — носовете, а що се отнася до „вечно воюващите едно с друго новогвинейски племена“ — тук европейците са вън от всякаква конкуренция. Малко се замисляме върху тези неща, а по кориците на книгите виждаш само канибали, канибали, канибали… И, разбира се, каменния век. Като че ли е толкова важно дали ще те изядат, изгорят или балсамират. Книгите обаче трябва да се продават.

Впрочем първият „папуас“, с когото се запознах, беше един чиновник от финансовото министерство, с когото пътувах в самолета от Хонконг, син на неграмотен рибар от остров Манус. Доста го поглеждах крадешком, преди да го заговоря. Белоснежна риза, добре изгладен костюм, в ръцете му — „Таймс“. Говори четири езика. Не мога да се отърва от мисълта, че баща му още държи някой оглозган мисионерски череп на видно място в колибата си. Пък и така да е…

Дотук често споменавах термините „Папуа“, „папуас“, „Нова Гвинея“, „новогвинеец“, „Папуа Нова Гвинея“. Какво означават те? И как са се появили?

Големият остров се появява на картите

В Нова Гвинея се смята, че историята започва със стъпването на белия човек на острова, а останалото е предистория. Докато тази предистория наброява към 20 000 години, контактите на новогвинейците с европейците започват през 16 век. Има данни, че първите европейци, зърнали очертанията на Нова Гвинея, са португалците Антониу д’Абреу и Франсишку Серану още през 1511 г. Португалецът Жоржи ди Менезиш през 1526 г. се отправил към Молукските острови, където бил назначен на служба. Той попаднал случайно много по̀ на изток и се озовал в страна, населена с тъмнокожи, брадати хора. Малайците ги наричали „оранг папуа“ или „папува“, което означава „къдрави хора“. Менезиш е първият европеец, стъпил и живял на новогвинейския бряг. Самото име „Нова Гвинея“ дава испанският мореплавател Иниго Ортис де Ретес, който през 1545 г. плавал три месеца покрай северния бряг на обширната земя. Той не знаел още остров ли вижда или континент, но планинската страна, обрасла с тропична гора, му напомняла далечния бряг на Западна Африка, който тогава на хиляди километри се наричал „Гвинея“.

На 21 декември 1605 г. от перуанското пристанище Каляо излязла малката флотилия на испанския мореплавател (от португалски произход) Педро Фернандес де Кирос. Целта на мечтателя Кирос била да открие Южния континент. На 14 май 1606 г. забил на открития от него бряг кръст и присъединил тържествено към испанската корона „всички земи, както тези, които вече съм видял, така и тези, които ще видя, цялата тази страна на Юга до самия полюс“. Откритата земя обаче не била Южният континент, а остров Еспириту Санто от архипелага Нови Хебриди. Там Кирос и неговите двама помощници Диего Прадо-и-Товара и Луис Ваес де Торес се разделили. Кирос се отправил към Мексико, а останалите два кораба „Алмиранта“ и „Тримата влъхви“ продължили плаването под началството на Торес. Португалец като Кирос, Торес се наложил над недоволния екипаж и на 20 юли 1606 г. двата кораба достигнали най-източния край на Нова Гвинея. За първи път европейци плавали покрай южния бряг на големия остров. На 3 октомври 1606 г. мореплавателите пресекли редица острови в протока между Нова Гвинея и Австралия, който сега носи името „Торесов“. В края на октомври заобиколили „Птичата глава“ (най-западния полуостров на Нова Гвинея), а през 1607 г. достигнали Манила. Това плаване доказало, че Нова Гвинея е огромен остров, на юг от който има и други земи. Откритията, направени от Торес обаче, потънали в испанските архиви. След тази експедиция звездата на Испания и Португалия залязва задълго и край новогвинейските брегове се появяват корабите на мощната холандска Остиндийска компания. През същата 1606 г. Янсзон открива Австралия и няколко острова близо до брега на Нова Гвинея. Ян Карстенс през 1623 г. за първи път вижда от юг снежния връх (който доскоро носеше неговото име) — най-високия между Хималаите и Андите. През 1616 г. Схаутен и Ле Мер зърват Нова Ирландия. Целият 17 век преминава под знака на холандските открития в тези води. Едва през 1828 г. Холандия официално обявява присъединяването на Западна Нова Гвинея към своите владения. Наближават 18 и 19 век, когато на сцената се появяват нови актьори.

През 1700 г. в новогвинейските води пристига Уилям Демпиър (1652–1715), една от най-ярките фигури в историята на географските открития. Пират и дървар, океанограф и естественик, член на британското Кралско дружество, писател и откривател на нови земи — такъв е многоликият Уйлям Демпиър, чиято биография се чете като увлекателен пиратски и изследователски роман. Този забележителен човек за първи път преминава през протока, който днес носи неговото име, и доказва, че сегашният Бисмарков архипелаг е отделен от Нова Гвинея. Този архипелаг обаче Демпиър смятал за един голям остров, който нарекъл Нова Британия. Истинското положение установил друг английски капитан, Филип Картерет, който през 1767 г. преминал през протока Сейнт Джордж и нарекъл острова, намиращ се на север от него, Нова Ирландия. Картерет преминал и през протока Байрон и открил остров Лавонгай, който нарекъл Нови Хановер.

В това време в „Южните морета“ се разгоряло френско-английското съперничество. Едновременно с експедицията на Картерет в новогвинейските води браздял един от великите мореплаватели на 18 век — Луи Антоан дьо Бугенвил. Математик и юрист, войник и моряк, дипломат и океанограф, Бугенвил се отправя на първото френско околосветско плаване и през 1768 г. излиза в новогвинейски води. Тук той открил архипелага Луизиада, островите Бугенвил и Бука и за първи път изяснил взаимното положение на много острови от заобикалящите Източна Нова Гвинея архипелази. С изследването на Нова Гвинея са свързани имената на англичаните Кук, Шортленд, Хънтър, Форест, на французите Дюпере, Дюмон Дюрвил и Д’Антркасто. Дюмон Дюрвил нанася на картата повече от 2000 км от северния бряг на Нова Гвинея, от протока Демпиър до залива Гелвинк. Този изключителен мореплавател и учен енциклопедист донесъл от околосветското си пътешествие (1826–1829) хербарий, наброяващ 7000 вида растения. На него се дължи доставянето в Лувъра на статуята на Венера Милоска, както и поделянето на Океания на три части: Меланезия, Полинезия и Микронезия. През май 1842 г. великият мореплавател заедно с жена си Адели (в нейна чест е наречена част от брега на Антарктида) и сина си загива при железопътна катастрофа край Париж.

През 19 век Нова Гвинея и околните морета са обект на повече от 800 експедиции. Вътрешните райони на големия остров остават слабо проучени чак до наши дни. Причина за това са трудностите, създавани от неблагоприятната природна среда, а така също и малкият икономически интерес към тези земи. Никой не се е блазнил от перспективата да се засели в безкрайните блатисти джунгли, непригодни за земеделие и животновъдство и (както са смятали) лишени от полезни изкопаеми. За учените по света имало достатъчно много райони, където можели да работят, без да се излагат на явна гибел. Няколко силно преувеличени канибалски истории са били достатъчни, за да стъписат и малкото желаещи да се заселят там. Все пак крайбрежието бавно, но сигурно се колонизирало. Смели изследователи, проникнали във вътрешността, разказвали чудеса. Един от тях е българинът на чешка служба Енрико Станко Враз (истинското му име е неизвестно), който в 1896–1897 г. събира етнографски колекции в планините на Западна Нова Гвинея. В същите райони през 1858 и 1860 г. прекарва няколко месеца знаменитият английски зоогеограф Алфред Ръсел Уолес. Ето какво пише той: „Никъде не съм изпитвал такива беди и лишения, никога така не съм страдал от безкрайните проливни дъждове, от липсата на здрава храна и от вредните мравки и мухи. Но как да опиша възторга, който изпитва естественикът, ако не обръща внимание на всички тези несгоди?“. Уолесовата възхита от великолепието на новогвинейската гора споделя и друг велик учен и хуманист — безстрашният руски пътешественик Николай Николаевич Миклухо-Маклай, който поставя основите на задълбоченото изучаване на папуасите. Много е писано за този необикновен човек, който пръв от европейците живее сам между жителите на Източна Нова Гвинея и доказва, че те са пълноценни човешки същества, способни да бъдат верни приятели и да оценят силата на човешкия характер. Маклай пристига на брега на залива Астролабия на 20 септември 1871 г. и живее сред тези хора до декември 1872 г., после отново от юни 1876 г. до ноември 1877 г. На заминаване предупредил своите приятели, че е възможно да дойдат хора подобни на него на вид, но всъщност съвсем други. Опасенията му скоро се сбъднали. Крайбрежието и околните острови станали обект на нападенията на т.нар. „блекбърдърз“ — ловците на „черни птици“. Така наричали отвлечените в полуробство меланезийци, които били откарвани на работа в плантациите в Куинсленд. Големият учен и човек посещава „Брега на Маклай“ за трети и последен път през 1883 г. само за да види, че предсказанията му са се оказали верни. На 14 април 1888 г., измъчен от тропични болести, Маклай умира в Петербург едва 42-годишен.

Почти едновременно с Маклай, на 9 април 1872 г., на другия край на Нова Гвинея стъпват италианските изследователи Луиджи Мария д’Албертис и Одоардо Бекари. Д’Албертис е бил колоритна фигура, но твърде различен от човечния и задълбочен Маклай. Борец под знамето на Гарибалди, той разчитал повече на пушката, отколкото на възпитателните методи. През 1875 г. д’Албертис установил своята база на остров Юл и оттам два пъти, през 1876 и 1877 г., с кораба „Нева“ пътувал срещу течението на най-голямата новогвинейска река Флай. Капитан Блекууд открил устието на реката 30 години по-рано и я нарекъл на името на флагманския си кораб. Още тогава геологът на експедицията Джакс покрай ценните си наблюдения успял да настрои местните жители против белите. Д’Албертис не останал по-назад. С цел да изплаши жителите на крайречните села той ги обстрелвал „превантивно“, възпламенявал всякакви ракети и фойерверки и… в замяна получавал облаци от стрели. Д’Албертис плавал над 900 км срещу течението на реката, достигнал на 70–80 км от огромен планински хребет и го нарекъл Виктор Емануил. Той открил най-големия приток на Флай, наречен по-късно Стрикленд, и много други притоци на пълноводната река. Д’Албертис бил първият европеец, проникнал така дълбоко във вътрешността на Нова Гвиния. Той събрал и през 1878 г. отнесъл в Европа ценна колекция, която много спомогнала да се популяризират знанията за Нова Гвинея. За това допринесла и книгата му „Нова Гвинея“, публикувана през 1880 г. Приносът на д’Албертис и ботаника Бекари е значителен особено за изясняването на географията и на ботаническата зоналност на острова. Благодарение на своите брутални методи (обстрелване на папуасите за щяло и нещяло, ограбване на тяхната най-голяма ценност — черепите на прадедите им) д’Албертис успял така да озлоби местните жители, че антропологичното и етнографското им изучаване станало невъзможно. Сравнението между действията на Маклай и д’Албертис е като при Ливингстън и Стенли, работили в Африка почти по същото време.

В североизточната част на острова активно действували немските изследователи и колонизатори. Двете понятия често се съчетавали у тях, като най-типичен пример е Ото Финш — неуморим пътешественик, виден зоолог и етнограф. Той нито за минута не приемал сериозно декларациите на Бисмарк, че не иска колонии. Финш открил устието на река Сепик и изследвал цялото североизточно крайбрежие, като безцеремонно преименувал редица вече известни заливи, острови и планински хребети. Германската топонимия останала и до днес, 70 години след изчезването на ефемерната „Германска Нова Гвинея“. Това колониално творение се появило на 4 ноември 1884 г. Островите Нова Британия, Нова Ирландия и Херцог Йорк били съответно преименувани в Нови Померания, Нови Мекленбург и Нови Лауенберг, а североизточното крайбрежие станало Земя на Кайзер Вилхелм. Няколко дни по-рано в същия този Порт Морсби, където днес мирно кацнахме, капитан Ърскин пристигнал с цяла флотилия, за да придаде повече блясък на присъединяването на Югоизточна Нова Гвинея към британската корона. На всеки от присъствуващите „вождове“ била връчена по една брадвичка, нож, парче плат и малко тютюн, а на „вожда“ Ваги — абаносова пръчка в знак на провъзгласяването му за главен вожд на народа моту. Папуасите не са имали истински племенни вождове и церемонията доста ги озадачила. Изстреляният топовен залп, фойерверките и запалените електрически светлини били предназначени да усилят вярата в могъществото на малцината присъствуващи европейци. Никой от тези бели хора нямал понятие какво се крие в синкавата мъгла, обвила далечните хребрети. Всъщност там и сега, един век след присъединяването на Папуа към империята, още има какво да се открива.

И така през април 1885 г. в Лондон и Берлин драскат една права линия през картата на неизвестни планини, като хиляди хора биват обявени съответно за поданици на кайзер Вилхелм и на кралица Виктория. Някои от тях така и не узнават за това до деня на независимостта.

Двадесет години след колониалния раздел на „последното неизвестно“ нашата дружина крачи бодро по столичните улици. Вече сме в Морсби, както фамилиарно наричат столицата Порт Морсби неговите 138 500 (през 1980 г.) жители.