Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (30)

Островът, открит от Картерет

По страниците на „Новогвинейски пещерняк“ бях виждал странните човешки лица, издялани по стените на новоирландските пещери. Знаех и за значителния спелеологичен потенциал на платото Лелет с 1400 метров пласт варовик. Повече увещания не бяха нужни и още следващата нощ вече се полюшвах на палубата на „Емперор ІІ“. Въпреки гръмкото си име тази черупка едва смогна да прекоси протока Сейнт Джордж. На сутринта се чувствувах едва ли не като капитан Картерет, който през 1767 г. пръв преминал през този проток и установил, че Нова Ирландия е отделен остров и му дал името. Същият Филип Картерет е открил и протока Байрон, който отделя Нова Ирландия от съседния остров Лавонгай (Нови Хановер).

Намирах се на хубав плаж от коралов пясък и с удоволствие се заех да търся черупки от морски обитатели. Една черупка на реликтното главоного Agronauta сега краси експозицията на нашия Природонаучен музей. По-неинтересните „мидички“ Tridacna имат главно стойност на сувенири и пепелници. Казвам „мидички“, тъй като те са само по половин килограм — повече не можех да нося в раницата си. Стокилограмовите им роднини обаче са ужас за всеки подводен плувец. Огромните им, добре замаскирани във водораслите черупки могат така да хванат ръката или крака на ловеца на бисери, че само острият нож и присъствието на духа могат да го спасят. Извадени на брега обаче тези черупки служат за погребални урни и… за корита, в които моите нови приятели от народа мандак си поят свинете и кокошките. Такива миди имаше и в двора на дядо Малуа на северния бряг на острова, където аз междувременно се прехвърлих с помощта на една камионетка. Дядо Малуа удивително ми напомняше Сантяго от „Стареца и морето“. Дълбоко набръчкан, с нахлупена над очите стара шапка, той беше един от последните „викачи на акули“. Малцина знаят за този древен специалитет на новоирландските рибари. Те твърдят, че с особени звуци и движения могат да бъдат примамени и уловени „морските тигри“ — акулите. Скоро обаче черните ученици в Кейвиенг и Наматанак ще учат за изкуството на дедите си само по книгите на етнографите.

След приятните дни в идиличната колиба на дядо Малуа автобусът ме докара до друго крайбрежно село — Коногусгус. Наоколо се разстилат стройните палми на плантацията Ламерика. Там се настанявам в удобния дом на Дейв Ларкин — плантатор и любител на пещерите. Неговата къща, красиво кацнала на морския бряг, често е бивала база за експедициите на Майк. И сега Дейв ме насочва откъде да мина, за да осъществя идеята си да пресека острова пеша през платото Лелет. Преди това обаче ми казва, че и край Коногусгус има пещери.

На другата сутрин се опитвам да намеря водач до пещерата Камириба. Това се оказва необичайно трудно. В края на краищата убедих едного да ме води, но той ме преведе през какаовите насаждения до един пущинак, зад който се виждаха скали, посочи ми ги отдалеч и изчезна. Малко озадачен, се запътих към пещерния вход, вмъкнах се в тунела, в който прехвърчаха прилепи и бързолети салангани, и… излязох пак на светло. Тунелът се пресичаше от широк кладенец, бивш понор, с полусветло дъно. Пред мен, в средата на широка 6–7 м площадка, в саркофаг от коралов варовик лежеше човешки скелет. От двете му страни имаше по една грамадна мида тридакна (вероятно за поставяне на дарове). В ниши в стените имаше още няколко скелета и разхвърляни кости. Намирах се в погребална пещера.

На другия ден поех пътя към платото Лелет. Този път е нов и е достатъчно широк за кола (ако имаш такава). Аз обаче се изкачих пеша, което е полезно и за здравето, и за запознаване с местността. По пътя събрах и доста насекоми за моята колекция.

Още в Коногусгус един ловец ми беше говорил за голяма пещера високо в планината. Преди да продължа по пътя за платото, се отбих в гъстата гора и с негова помощ достигнах скрития отвор на неизвестната на пещерняците пещера Данмин. При входната част беше нещо подобно на Селминум тем в малко умален вид — същият около 30 м висок насип от големи блокове, само че галерията след него твърде бързо свърши. Тръгвам по течението на буйна река и след около 5 м достигам до сифон. Този сифон изглежда обещаващ — изворът Далум край Коногусгус е на морското ниво, а този сифон е почти право над него — на 700–800 м по-високо. Ако се открие пряка връзка, би било твърде внушителна система. Експедицията „Лелет 1976“, която посети тази пещера по-късно, проникна само няколко десетки метра по-нататък.

Водите на Данмин се обитаваха от два вида скариди, дотогава неизвестни на науката. Едните, по-едри и със силно редуцирани очи, живееха в буйните пенести води на реката. Те спадат към род Macrobrachium, от който има известни само три вида с редуцирани очи (от подземни води в Асам и Мексико). Другите, също полуслепи, се чувствуваха явно много добре в една „вана“ в скалата край реката, пълнеща се с вода от пръскането. Те спадаха към род Caridina със само още два вида, пригодени към подземен живот — единият от Заир, другият от островите Рюкю. Наистина за такива интересни гадинки си струваше човек и да се изгуби по обратния път, и три часа да се провира в бамбука, както се случи с мен.

Изворът Данмин си остава перспективен обект. Експедицията на Майк е прекратила проникването поради липса на време, но можело още да се върви навътре. Аз пък съвсем нямах време, а и не беше много благоразумно да се пъхам сам. Дебитът на извора през август е 10 м³ /сек (за сравнение ще посоча, че според географите средният дебит на нашия голям карстов извор Глава Панега е около 4 м³ /сек).

Полека-лека стигнах до селото Лимбин, вече на самото плато. Любезните хора ме настаниха в местното училище и докато обяснявах що за пътник съм, донесоха подарък куп портокали и чиния с дигащи пара печени сладки картофи.

Две думи за устройството на Нова Ирландия. Дългият над 350 км остров с площ 8,6 хил. кв. км (сравним с такива европейски острови, като Корсика или Крит) е малко пещерно Елдорадо. Северозападната му част е заета от дългия тесен хребет Шлайниц, продължаващ в платото Лелет, с най-висока точка около 1480 м. Южната, по-широка част е заета от хребетите Ханс Майер и Верон, където връх Коногайанг достига 1871 м. Най-интересно обаче си остава платото Лелет — след няколко сериозни експедиции то още не е свършило с изненадите си. Тези 400 кв. км от терциерен варовик все още теоретично крият възможности за вертикални системи до 1400 м! Природата е красива, хората — добри и приветливи, а достъпът до перспективните райони е сравнително лесен (последното е рядкост за Папуа Нова Гвинея). За жалост всичко това е безкрайно далече от Европа!

Селата Лимбин, Ленкамин и др., които имах възможност да обиколя, се намират на 800-метровото „стъпало“ на платото. Над тях се издигат 1200- и 1400-метровите стъпала на т.нар. „хай кънтри“. Те са ненаселени и се посещават главно от ловци.

На платото посетих две пещери — Нингалау и Канемераборунда. Последното име на езика на мандак означава „Дупката на таласъмовите свине“ (канемер — дупка, бо — свиня, рунда — таласъм, или на пиджин „масалай“). За понятието „дух“ на пиджин има две често срещащи се в Нова Гвинея думи: масалай (таласъм) и тамбаран (дух на прадедите). Самите прадеди се обозначават с думата „тумбуна“ („стори билонг тумбуна“ ще рече „легенда“).

Пещерите на платото изглеждат много по-бедни на живот, отколкото на крайбрежието. В тях е по-хладно, докато в крайбрежните пещери температурата се задържа около 25°С.

Време беше да се спускам към южния бряг, към плантацията Калили, откъдето се надявах да намеря някой кораб до Рабаул. Две момченца на 8–9 години с готовност ми станаха водачи из сложната плетеница от пътеки между селските градини. По пътя с ентусиазъм ми помагаха да съберем големите и красиви сини хоботници от род Eupholus. Заговорих с децата на пиджин, но едното отговори доста троснато: „Инглиш сави!“ (Знам английски!). Тогава се сетих, че някъде бях чел: при среща с жител на Нова Гвинея се препоръчва първо да го заговориш на „стандартен“ английски и едва след като ти каже: „Ми но гот сави лонг ток инглиш“ (Аз не знам английски език), преминаваш на пиджин. Въпреки че той е един от трите официални езика на Папуа Нова Гвинея, някои се чувствуват засегнати, ако подцениш знанията им в „стандартния“ английски.

Спускането към брега е дълго, стръмно, но околността е извънредно красива и интересна. Просто невероятно е такъв сравнително малък остров да има такава фантастична природа. След дълги перипетии и нощуване под проливен дъжд, свит в една градина от таро, се добирам най-после до огромната плантация Калили, а там мистър Рей Фрост ме настанява на кораб за Рабаул. В първата рабаулска кръчма, всред планини от бирени бутилки, съзирам… ниско подстриганата глава на капитан Бут и двамата му „адютанти“.

— Гледай ти, Питър! Какво още се мотаеш тук?

— Търся добър човек да ме превози обратно.

И ето ме отново на „Манутеа“. Този път зад десния борд се изнизва в мрачината дивият южен бряг на Нова Британия. Няма време и главно пари за Бугенвил, където е следващият курс на славното корабче. Голямата бугенвилска пещера Нендума е записана в безкрайния списък на отложените безсрочно обекти…