Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (25)

Чимбу и Горока — пещери и кафе

Чимбу, една от последните области на големия остров, открити от австралийците, днес е добре уредена туристическа атракция. Повече от 200-хилядното население на тази най-малка „континентална“ провинция на Нова Гвинея живее на височина между 1200 и 2500 м, но това не са дивите Звездни планини. Още първите посетители — австралийци (М. Лехи и М. Дуайър в 1930 г.), са били удивени от високоразвитото земеделие и уредените селища с алеи от декоративни храсти. Нищо подобно не може да се види в другите райони на острова. В Чимбу почти няма естествена растителност — районът е дълго време култивиран, може би десетки хиляди години. Намерени са следи от по-стари култури, оръдия за стриване на семена, които сега не се срещат. Тук главна култура са сладките картофи, наречени „кау кау“ (думата много прилича на „кай кай“ — храна на пиджин). Във високите области грудките на това ценно растение се образуват дълго, почти година. От време на време жените обират по няколко сладки картофа от всяко растение, толкова, колкото им трябват за храна. При новогвинейския климат те не могат да се складират, затова всяко семейство има участъци с растения на различен етап на развитие. Гъстотата на населението тук е голяма — на места до 300–400 души на квадратна миля, и това създава вече проблеми за разпределението на земята. Все повече усилия се правят да се отглеждат нови култури (кафе, а в някои места и пиретрум), които да носят доходи на местното население, усилия се правят и да се използува по-рационално земята.

Нямах много време, нито пари, за да се запозная със забележителностите на Чимбу. Недалеч от местата, където се подвизавах, беше долината на река Асаро — средище на известните „мъдмени“ (хора на тинята). Хората там изпълняват ритуални танци, намазани с рядка глина и с глинени маски на главите, доста странно зрелище. Художественият гений на жителите на Чимбу е въплътен в произведенията на Кауаге, син на тукашните места. Неговите рисунки в Порт Морсби носят духа на тези артистични, активни и жизнерадостни хора.

Артистичността на местните хора се корени в многобройните „първобитни“ рисунки по стените на пещерите и нишите в района, по скалите и в недостъпните клисури. Повече от 200 места с наскална живопис са познати в Чимбу и околните райони, а се предполага, че има стотици още неизвестни. През 1978 г. нашата добра позната Бевърли Уайлд направила с голям успех в Горока изложба на произведения на изкуството (кована мед, батик, отливки и други), базиращи се на пещерното изкуство, проучвано вече много години от нейния съпруг Кевин. Успехът бил голям. Целта била да се внуши както на европейците, така и на местните младежи необходимостта от грижливо отношение към древните рисунки по скалите. Кевин загрижено съобщава, че много от рисунките са обезобразени от драсканици (печално известно явление, за което не е нужно да се ходи в Нова Гвинея). Такива драсканици видях и аз в пещерата Умарах в Нова Ирландия.

Използувах възможността, предоставена ми от Ван Амстел, да си оставя част от багажа в Кундиава и отидох до село Гурема. Там посетих две от интересните пещери на Чимбу (или, както се пише официално, Simbu): Ирукунгуаи и близката до нея Мебикомбого, Ирукунгуаи (Ирапуи) беше най-дългата позната пещера в Нова Гвинея до нашата експедиция с картирани над 3 км. Тя е известна още от 1964 г., но е изследвана подробно от Кевин Уайлд и други австралийски пещерняци през 1972 г., а след моето посещение и от испанската експедиция през 1978 г. Тя си остава най-красивата пещера в Нова Гвинея. Огромните пещери на големия остров, общо взето, са бедни на сталактити. Пещерата Мебик (Мебикомбого) на южния бряг на река Куи е дълга около 740 м според Крис, Тони, Час и Кевин, които я картираха в края на нашата експедиция. Събрах доста интересни животинки и обратният път до Кундиава ми се стори лек. Тези пещери обаче искат по-подробно изследване — Куинигл (река Куи) не издава лесно своите тайни.

Всяко зло за добро! Тъй като нямах 7 кини да прелетя от Кеглсугл до Кундиава, наложи се да слизам на автостоп. Да, но колата (която чаках половин ден) ме остави насред пътя, тъй като свърши бензинът. Оказа се, че съм в района на мисията Гоглме. Едно любезно момче на име Абани ми предложи да ми покаже няколко пещери край бистроструйната река Чимбу. Приех с възторг и последвах водача си, чийто баща се оказа член на парламента. Посетих три пещери, разположени на двата бряга на реката. Записал съм имената им като Уамандира, Огон I и Огон ІІ. Тези пещери бяха изследвани по-късно и от испанската експедиция през 1978 г., но в отчета й фигурират под имената Оглон Вамедира и Оглон Комбуглодра. Явно е, че имената се произнасят (и чуват) различно. Първата е дълга 110 м и е на 150 м над пътя от Кундиава за Гембогл, а втората е на 10 минути път от моста на същия път, на десния бряг на Чимбу. Дължината й е определена от испанците на 478 м. В пещерата има вода, под моста тече поток, от който събрах извънредно интересното реликтно ракообразно Cyathura beroni, същото, което намерих и в пещерата Селминум тем на не по-малко от 200 км по въздушна линия оттам. Интересният вид беше описан от Стоице Андреев.

Забавен (поради това че приключи добре) инцидент ми се случи в третата пещера. Тъкмо бях завършил изследването и се радвах, че съм намерил животни, които не се срещат в пещерите на Финим тел, пред мен се появи намръщен папуас и ми поиска да платя затова, че съм влязъл в пещерата. Много по-късно разбрах от Майк Бърк, че пещерняците в Чимбу се натъкват на тази неприятна привичка на местните жители. Те се смятат за собственици на пещерите, които са до техните ниви, и искат понякога твърде големи суми (по пет австралийски долара) за влизане в пещерата. В досегашната практика на експедицията не се бях сблъсквал с такава проява на „цивилизацията“, мразя частната собственост върху природните дадености и плюс това нямах пари. Човекът обаче продължаваше да настоява, че е „папа билонг граун“ (собственикът на земята), и то „папа тру“ (истинският собственик), тъй като понякога край експедициите се навъртали по няколко „собственици“, всеки от които искал пари „маста билонг Аустралиа“ ги има много. Тук обаче човечецът не беше познал — у нас пещерите са на всички и аз нямах намерение да си променя навиците заради него.

Започнах съсредоточено да разглеждам скалите около входа на пещерата и същевременно се ядосвах, че бях пуснал Абани да си върви.

— Какво търсиш? — запита „собственикът“, озадачен от действията ми.

— Търся къде пише, че пещерата е твоя. Не знаеш ли, че когато някой изследва пещерата на някого, собственикът е длъжен да му плати? — бях възхитен от сложната мисъл, изказана (според мен) на пиджин.

Човекът навъси още повече и без това мрачната си физиономия и ми посочи да мина пред него по пътеката. Тъй като и без това смятах да се връщам по същата, нарамих раницата си и тръгнах между високата растителност. Той вървеше зад мен, а аз си припомних за всички изядени в района на Чимбу люде, за които книжките пишат най-подробно. По едно време папуасът спря, бръкна под купчина нарязани стебла и измъкна оттам остро мачете. Моето собствено мачете беше в раницата и ми беше неудобно да спирам да го вадя. Продължихме по пътечката и аз вече обмислях разните варианти на самоотбрана, ако замахне с мачетето. Дълго вървяхме, изглежда, че и на него му омръзна. Спря, спрях и аз и си свалих раницата. Той бръкна под друга купчина листа, извади два банана и ми ги подаде. Не трябваше и аз да остана по-назад от кавалерството. Извадих четири ловни патрона и му ги връчих. Остана много доволен и се разделихме като приятели. Излязох на пътя и що да видя: със страшен трясък към мен се носеше стара камионетка Тойота, пълна с окичени с пера и невероятно намазани местни жители. Всички крещяха като луди, а най-много шофьорът, който беше нагизден с каури и глигански зъби и сякаш току-що беше напуснал някое канибалско пиршество. Таратайката спря и всички се развикаха „Маста иго сингсинг, бикпела сингсинг, намбауан!“. Знаех вече, че това означава: „Господинът да заповяда на празника, голям празник, първа класа!“. Бях чел за изключителната тържественост, с която планинците провеждат своите празници и незабавно се възползувах от поканата. Изтърсихме се в едно непознато село и дълго слушах песните и се борих с полуопечените свински мръвки. Бикпела сингсинг, тру!^[1]

Пак на автостоп се добрах до Горока, центъра на провинция Истърн Хайлендс. Ние нямаме точна дума за термина „Хайлендс“ (буквално „Високи земи“, или руското „Нагорье“). Горока е оживено селище с европейски вид. Има оживен пазар, летище, Учителски колеж (създаден в 1967 г.; през 1973 е имал 400 учащи се) и други. Към колежа има Училище по изкуствата—в него работи Бев Уайлд. Тя ме заведе до един от големите гаражи на Горока и уреди да замина с един камион към Лае. Не може да се каже, че пътуването беше от най-удобните — огромният камион представляваше клетка, пълна с чували цимент. Гледките по прочутото шосе Хайлендс хайуей обаче са незабравими. Ето, минаваме през Каинанту, където доскоро хората от племето форе изяждали мозъка на умрелите от куру свои роднини. Кой знае дали не ме вози точно такъв бивш канибал. Не посмях да го питам.

Съмва се. Събуждам се върху чувалите цимент и наблюдавам тучната долина на река Маркам. Картината е много различна от видяното досега — край пътя пасат стада породист добитък. Навлизаме в един развит край.

На един кръстопът на 13 км от Лае камионът спира и сърдечно се разделяме с шофьора. Той не иска и да чуе за плащане, а и аз не настоявам много. Струпвам огромния си багаж край пътя и зачаквам поредния добър човек, като междувременно събирам насекоми под камъните наоколо.