Ърл Стенли Гарднър
Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник (5)

4

Точно в девет сутринта на следващия ден Пол Дрейк почука на вратата по уговорения начин и Дела Стрийт побърза да му отвори.

Висок мъж с дълги крайници и привидно бавни движения, детективът се отпусна в стола за клиенти, сплете пръсти и се усмихна:

— Пак си затънал до гуша, а?

— Пак — кимна Мейсън.

— Все същото — продължаваше да се усмихва Дрейк. — Дойде някой да му изготвиш схема за изплащане на вилата, залавяш се за работа и хоп — от невинния случай изскочи я някоя измама, я убийство!…

— Сега пък какво има? — направи физиономия адвокатът.

— Не че си пъхам носа, където не ми е работа, но имам чувството, че пак си забъркал голяма каша…

— Каква каша?

— Става въпрос за онази високата мадама, дето вчера я нае за примамка…

— Какво за нея?

— Ами… Изведнъж заприлича на голяма червена херинга, която доста рибари се опитват да хванат…

— Колко?

— Тази работа предизвика и моя личен интерес, Пери — най-сетне престана да се усмихва Дрейк. — Реших да й хвърля едно око. Хората, дето са се заловили с нея, действат много професионално, но все пак оставиха след себе си следи…

— Продължавай.

— Може би знаеш, че огледалата за обратно виждане на колите под наем са боядисани в различни цветове.

— В различни цветове ли?

— Става въпрос за рамката. Когато гледаш в огледалцето от мястото на шофьора, то си е огледалце и нищо повече. Но когато го гледаш отвън, виждаш само рамката, нали? Компаниите за коли под наем боядисват именно тази рамка. Така, когато гледаш една кола отвън, ти знаеш, че тя се дава под наем, а от цвета й разбираш точно за коя компания става въпрос…

— Това ми е известно, Пол — кимна Мейсън.

— Твоята примамка свърши добра работа — продължи детективът. — Вчера, веднага след като напусна кантората ти, тя беше поета от един едър тип с олисяла глава на около четиридесет и пет години. Долу на тротоара я чакаше друг — доста дълъг и кльощав, с високи скули, някъде към шейсетте.

— Интересно — промърмори адвокатът.

— Агентката ми взе автобуса за служебната квартира… Между другото, ето ти адреса и телефонния номер. — Дрейк извади две картички и ги постави на бюрото: — Едната е за теб, а другата — за Дела. Сложи я в джоба си, Пери. Според мен случаят ще има бързо развитие…

— Защо?

— Действа се прекалено припряно, котелът ще гръмне всеки момент…

— Продължавай, Пол.

— Агентката ми се обади по телефона веднага след като се прибра в квартирата. Каза, че е била проследена от кола и е изпълнила инструкциите ти — тоест, измъкнала се през задния вход, отишла да прибере някои вещи от жилището си, а след това се е върнала обратно. Преди това се отбила в супермаркета и напазарувала за четири-пет дни… Само два часа по-късно се появили две коли. Едната карал мъж на около четиридесет и пет с едро телосложение — онзи същият, който ти е заприличал на частно ченге. Зад волана на другата седял кльощавият, който според живописното описание на агентката ми прилича на тъжен мишелов… Двамата паркирали един срещу друг, всеки до съответния тротоар…

До този номер се прибягва само когато се харчат сериозни пари за проследяване и екипът иска да е абсолютно сигурен, че няма да изпусне нито обекта си, нито евентуалните му посетители. Казано с други думи, той е заел такава позиция, че може да възобнови проследяването незабавно, без да прибягва до маневри или други подозрителни действия…

Мейсън само кимна.

— Реших да отскоча до мястото — продължи Дрейк. — Исках да огледам обстановката и да запиша номерата на въпросните коли. От огледалцето на първата разбрах, че е наета от една агенция, която използва автоматизирана система за даване на коли под наем без пряк контакт с клиентите си. Няколко пресечки по-нататък направих обратен завой и установих, че втората кола е наета от същата агенция. Отбих се до офиса й, използвах връзките си и успях да проверя дали между клиентите й има хора от Средния Запад, пристигнали в близките няколко дни…

Знаеш, че агенциите с автоматизирани системи винаги искат данни за своите клиенти — адрес, номер на кредитната карта, номер на шофьорската книжка, номер и регистрация на личния автомобил…

— Продължавай — кимна Мейсън.

— Така получих две имена за теб — усмихна се Дрейк. — Плешивият здравеняк се казва Джармин Дейтън и живее в Кловървил. Кльощавият дългуч с погребалната физиономия също е от Кловървил, казва се Стивън Локли Гарланд… Поразрових се в архивите и открих, че имам мой човек в едно градче, което се намира само на четиридесет километра от Кловървил. Обадих му се и го попитах познава ли частно ченге на име Джармин Дейтън. Оказа се, че го познава много добре. Дейтън е типичен представител на занаята — дълги години работил в полицията на Кловървил, стигнал чак до началник на полицейски участък, после се забъркал в някакъв политически скандал, уволнили го и открил частно детективско бюро… До тук добре. Сега стигаме до другия, Гарланд. Наистина интересен тип.

— Тъй ли? — вдигна вежди адвокатът.

— Най-голямото промишлено предприятие в Кловървил е „Компанията за пружини и ресори“. Стара и уважавана частна фирма, която от едно-две поколения насам практически притежава града… На всяка крачка се натъкваш на нейни офиси и филиали…

— Продължавай. — Мейсън вече беше силно заинтригуван.

— Въпросният Гарланд работи в компанията от години. Официалната му длъжност е „връзки с обществеността“, но пълномощията му са далеч по-големи. Той е човекът с връзките, той урежда всички неудобни за компанията проблеми и разполага с изключително широки пълномощия… На практика към него се обръща всеки, който иска да получи някаква изборна длъжност в Кловървил. Представя му подробната си предизборна програма, поема съответните ангажименти… Не го ли стори, губи изборите…

Ако някой си позволи действия, които не съвпадат с интересите на „Компанията за пружини и ресори“, Гарланд кротичко обикаля кредиторите му и нещата моментално се връщат в желаните релси. Това му е спечелило прякора „Плъзгавия“…

— От всичко това стигам до заключението, че срещу нас се е изправила тежка артилерия — усмихна се Пери.

— Има и още нещо — погледна го Дрейк. — От няколко дни насам пресата в Кловървил се занимава с една-единствена новина: президентът на „Компанията за пружини и ресори“ е изчезнал безследно в морето… Името му е Хармън Хаслет, преди около две седмици предприел поредното си пътешествие до Европа с яхта. Някъде в Бискайския залив яхтата му изпратила сигнали за помощ, които изведнъж прекъснали. Спасителните кораби открили само един надуваем пояс с името на яхтата. Предполага се, че тя е потънала с всички хора на борда…

Сега трябва да ми кажеш колко дълбоко искаш да се заровиш в тази история, Пери…

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Мейсън. — Снощи ми отнеха случая, за цялата работа получих двеста долара…

— Охо — усмихна се приятелят му. — Дори да огранича разходите си до минимум, те пак ще надхвърлят двеста долара, при това с доста повече… Не знаех, че работиш за трохи…

— И аз — въздъхна адвокатът. — Но тъй като клиентката ми хвърли две по сто и се оттегли, аз възнамерявам да продължа… Ей така, от любопитство…

— Искаш ли нещо от мен?

— Да, Пол. Моля те да разбереш дали въпросният Хармън Хаслет е едноличен собственик на „Компанията за пружини и ресори“. Подозирам, че той е синът на основателя на тази компания, който или е мъртъв, или се е оттеглил… Трябва ми информация…

Естествено, интересуват ме двамата, които вървят по петите на нашата примамка. Искам да зная къде са отседнали и с какви връзки разполагат тук. Този Гарланд например го сбърках с местен детектив…

— Защо?

— Защото прилича на човек, който умее да се оправя тук…

— Както умее да се оправя и във всички големи градове на САЩ — отбеляза Дрейк. — Този човек явно разполага с връзки навсякъде, а дейността му е в големи мащаби и включва всичко: умиротворяване и заглаждане на проблемите, детективска дейност, шпиониране и Бог знае още какво…

— Ще ми съобщиш, когато разходите ти стигнат четиристотин, Пол — усмихна се Мейсън.

— И спирам дотам, така ли?

— Откъде да знам. Тази история страшно ме заинтригува, но ще работя върху нея ей така, за удоволствие…

— Добре, Пери — изправи се Дрейк. — Ще те държа в течение.

Мейсън го изчака да излезе и се обърна към Дела Стрийт:

— Записа имената, нали?

Секретарката кимна. Беше си водила бележки през цялото време на разговора.

— Искате ли ги?

— Не, запомних ги — отвърна Мейсън. — Джармин Дейтън и Стивън Локли Гарланд… Тоя Гарланд ми изглежда доста интересен тип.

— Поставяте ме в трудно положение — предупреди го тя.

— Защо?

— Как да оправдая тези двеста долара пред данъчните? Те ще искат информация за делото, срещу което сте получили този хонорар…

— Ще им кажеш, че съм си взел кратък отпуск… — ухили се Мейсън.

Дела Стрийт въздъхна.

— Понякога проявявате пълно пренебрежение към задълженията ми на секретар-счетоводител.