Ърл Стенли Гарднър
Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник (2)

1

Телефонът вдигна Дела Стрийт, личната секретарка на Пери Мейсън. Размени няколко думи със служителката в приемната и се извърна към шефа си:

— Отвън чака една жена, която се казва Елън Адеър. Поднася извиненията си, че идва без предварително уговорена среща, но е готова да заплати таксата, която определите вие. Въпросът бил изключително спешен, жената е силно развълнувана.

Мейсън вдигна глава от документите на бюрото си и хвърли кратък поглед на ръчния си часовник.

Дела Стрийт прелисти календара с предварително насрочените срещи и тихо подхвърли:

— Разполагате с двадесет и осем минути до следващата среща…

— Мислех, че това време ще ми бъде достатъчно за юридическото обоснование на казуса — рече Мейсън, после сви рамене и добави: — Но спешни неща винаги изникват, нали? Иди да й хвърлиш едно око, Дела. Опитай се да разбереш защо иска да разговаря с мен…

Дела кимна и отмести длан от слушалката:

— Кажи й, че идвам, Гърти…

Две минути по-късно секретарката отново се появи.

— Казвай — погледна я Мейсън.

— Харесва ми — започна Дела. — Висока и стройна жена, някъде около четиридесетте. Дрехите й са семпли, но скъпи, поведението й е като на жена, която е свикнала да заповядва. Четири–пет сантиметра по-висока от мен, с чудесна фигура.

— За какво е дошла? — попита адвокатът.

— Иска да ви зададе няколко въпроса, свързани със закона. Били академични, без да я засягат лично…

— Още един клиент, който прави опит да се скрие зад анонимността — въздъхна той. — Сега ще се появи тук и ще ни предложи нещо от сорта на: „Да предположим, че А се омъжва за Б, който впоследствие наследява от майка си някакъв имот в Ню Мексико… Да предположим, че А и Б се развеждат. Може ли А да заведе дело за половината от въпросното наследство?“ О, Дела, този сценарий ми е до болка познат!

Секретарката му подаде някаква банкнота и каза:

— Даде ми петдесет долара аванс.

Мейсън се поколеба, после поклати глава:

— Върни й парите. Кажи й, че първо ще я изслушам, а след това, ако реша да отговоря на въпросите й, ще определя съответния хонорар. Но искам да я предупредиш, че ако не сложи картите си на масата, по-добре да си търси друг адвокат…

— Каза, че няма време да си търси друг адвокат — отвърна тя. — Иска да говори с вас, след което да се вземат съответните мерки…

— Ясно — въздъхна той. — Ще ми зададе академичните си въпроси, а после ще поиска да вземем мерки… Е, добре. Тази жена явно си има проблеми, нека видим какви са те. Покани я, ако обичаш…

Секретарката кимна и напусна стаята. Секунди по-късно се появи отново и отстъпи встрани, за да пропусне клиентката. Жената вървеше изправена, с гордо вдигната глава.

— Благодаря, че ме приехте, господин Мейсън — леко кимна тя, после спокойно се настани на стола за клиенти и добави: — Моля за вашето внимание, тъй като времето ми изтича и искам да си изясня положението, в което се намирам…

— За какво става въпрос? — попита Мейсън.

— Нека аз да задавам въпросите, моля — поиска жената. — Бихте ли ми разяснили какво точно означава право на личен живот?

— Това е правото на всеки гражданин да бъде оставен на мира — отвърна той.

— Означава ли то имунитет срещу публичността?

— Не. При него има ред изключения, както при повечето юридически казуси. Ако споделите с мен точно за какво става въпрос, може би ще си спестим доста време. Защото една лекция върху темата за правото на личен живот положително ще ни отнеме време, а част от информацията, която ще получите от мен, със сигурност няма да ви свърши работа…

— Например? — вдигна глава жената. — Бихте ли ми дали няколко примера за въпросните изключения?

— Вървите си по улицата и попадате в обектива на фотограф, който прави общи снимки за някакви свои цели. В този случай вие може да се видите във вестник или илюстровано списание…

В случай, че въпросният фотограф снима лично вас, той ще наруши правото ви на личен живот само ако публикува тази снимка с цел лично облагодетелстване…

От друга страна, ако вие представлявате интерес за медиите — да речем сте станали жертва на обир, кандидатствате за обществена длъжност или пък предприемате действия, които представляват интерес за…

— Ясно, ясно — прекъсна го жената и хвърли нетърпелив поглед на часовника си. — Имате право, аз не зададох въпроса си по най-добрия начин… Казвате, че кандидатите за обществена служба са лишени от правото на личен живот, така ли?

— Да, до известна степен…

— А какво ще кажете за човек, който… Който да речем участва в конкурс за красота?

— Имате предвид жена, която е кандидат за спечелване на подобен конкурс? — погледна я Мейсън.

— Да.

— Същото — отсече адвокатът.

— Колко дълго продължава подобна ситуация?

— Докато трае конкурсът и ползата от евентуалното му спечелване… Искам да разберете, госпожице Адеър… Или може би госпожа?

— Госпожица! — натъртено отвърна жената. — Госпожица Елън Адеър.

— Добре, госпожице Адеър. Искам да разберете, че става въпрос за сравнително нова материя в правото, в която липсват ясно очертани граници. Нещата се решават конкретно за всеки отделен случай… По тази причина бих предложил да ме запознаете с конкретните факти — разбира се, ако става въпрос за нарушаване на правата ви. Само тогава аз бих могъл да използвам юридическите си познания и да ви предложа някакво решение.

От друга страна, ако целта ви е да получите законовите постановки от мен, а след това да ги приложите при своя случай, рискувате да направите огромна грешка. Познаването на законовите принципи не означава, че механично можете да ги приложите в конкретните случаи…

Жената прехапа устни, поколеба се за миг, после погледна Мейсън в очите.

— Много добре. Преди двадесет години участвах в конкурс за красота, който се провеждаше в един от щатите на Средния Запад. Спечелих голямата награда. По това време бях на осемнадесет години. Първото място ми завъртя главата. Въобразих си, че съм кинозвезда, може би защото наградата беше пътуване до Холивуд и пробни снимки в една от големите филмови къщи по онова време.

— Дойдохте в Холивуд и направихте тези снимки, така ли? — попита Мейсън.

— Да.

— А след това идвали ли сте тук?

— Не — поклати глава жената. — Изчезнах…

— Изчезнахте ли? — погледна я с интерес адвокатът.

— Да.

— А защо?

— За да родя детето си.

Мейсън помълча малко, после тихо рече:

— Продължавайте. — В гласа му се долови съчувствие.

— Един от вестниците в родния ми град поддържа историческа рубрика — рече жената. — Знаете ги — от онези, които се връщат на събитията от близкото минало. Какво е станало преди двадесет и пет години, преди петнадесет, десет и така нататък…

Той само кимна.

— Въпросният вестник иска да публикува материал за мен, тъй като спечелването на онзи конкурс за красота си беше събитие за малкото градче. Хората се гордееха с мен… без значение, че пробните снимки в Холивуд завършиха с пълен провал. Разбира се, аз получих куп награди — автомобил, кинокамера, прожекционен апарат, козметика и тоалети, безплатен самолетен билет до Лас Вегас — изобщо онези неща, които се изсипват върху всяка кралица на красотата и чиято стойност напълно се покрива от безплатната реклама на производителите. Но аз бях прекалено млада и глупава, за да го разбера. Въобразявах си, че получавам всичко това благодарение на своята популярност и чар…

— А след това изчезнахте, така ли? — подхвърли Мейсън.

— Да — кимна жената. — Писах на приятелките си, че съм получила съблазнително предложение и заминавам за Европа. Разбира се, не заминах никъде…

— Този разговор очевидно е тежък за вас — погледна я със симпатия Мейсън. — Той ви връща към миналото, което искате да забравите. Но също така е очевидно, че нещо спешно ви принуждава да го сторите… Във вестника знаят ли къде се намирате?

— Могат да разберат.

— Как?

— Дълга история — въздъхна жената. — Изчезнах без следа, не оставих адрес дори на семейството си. Напомням ви, че това се случи преди двадесет години. За такъв дълъг период могат да се променят доста неща. Днес има много самотни майки и това не се смята за грях. Но преди двадесет години не беше така. Жената в подобно положение изпитваше дълбоко чувство на срам. От родителите си, от обществото… Целият град се гордееше с мен, но ако бяха разбрали за детето, щяха да ме разпънат на кръст…

— Излишно е да ми обяснявате — усмихна се съчувствено Мейсън. — Аз съм адвокат и добре познавам тъмните страни на живота… Значи вие изчезнахте и близките ви не са знаели нищо за вас, така ли?

— Не.

— А какво стана?

— Баща ми почина, а майка ми се омъжи повторно. Вторият й съпруг също умря, а преди няколко месеца почина и тя. Остави петдесетина хиляди долара, които завеща на мене, разбира се, ако съм жива…

— Майка ви е живяла в същото малко градче, където…

— Не — прекъсна го посетителката. — Премести се в Индианаполис. Имах адреса й и редовно й изпращах картички за празниците… Без подпис, но съм сигурна, че тя знаеше от кого са…

Както и да е… Заминах за Индианаполис, наех адвокат и получих наследството. Никой не ме свърза с кралицата на красотата отпреди двадесет години…

— А какво ви кара да мислите, че някой ще го стори сега? — попита Мейсън.

— За тези двадесет години родното ми градче се разрасна — отвърна тя. — Същото стана и с местната преса. Днес вечерният вестник „Кловървил Газет“ е едно проспериращо и агресивно издание. Историческата рубрика, за която споменах, призовава читателите да изпращат всякакви интересни материали, свързани с близкото минало… Ето един от тях…

Жената отвори чантичката си и извади вестникарска изрезка.

Мейсън я пое и започна да чете на глас:

„Преди двадесет години нашият град имаше честта да излъчи победителката в редовно провеждания щатски конкурс за красота. Това беше момиче на име Елън Калвърт, чиято ослепителна външност направи впечатление не само тук, но и в Холивуд. Скоро след конкурса тя замина за Европа, където трябваше да положи началото на една многообещаваща кариера.

Но повече не се чу нищо за нея. Интересно е да научим къде е днес Елън Калвърт, с какво се занимава.

Бащата на Елън е покойник, а майка й Естел напусна града и по непотвърдени данни се е омъжила отново.

Каква е историята на Елън Калвърт? Дали физическата красота, заради която напусна родния град и близките си, й донесе очакваната слава? Или ще се окаже, че тя е поредната жертва на главозамайването и днес води живот, изпълнен с разочарования?

Читателите са любопитни да научат какво в действителност е станало с някогашната кралица на красотата Елън Калвърт…“

Адвокатът й върна изрезката и попита:

— Кога променихте името си на Елън Адеър?

— Когато изчезнах.

— Част от въпросите ми вероятно ще ви се сторят недискретни — предупреди я той, после веднага попита: — Адеър ли се казва бащата на детето ви?

Тя стисна устни и поклати глава:

— Има неща, които не възнамерявам да обсъждаме тук, господин Мейсън!

— Но се опасявате, че след публикуването във вестника може да ви открият, така ли?

— За съжаление да. Ако започнат да се ровят, без съмнение ще установят, че мама се е омъжила за Хенри Лелънд Бери, че след смъртта й аз съм се появила, за да получа наследството си… Вероятно можете да си представите как съм се чувствала, господин Мейсън. Срамувах се от мама, беше ми ясно какъв удар за нея ще бъде евентуалната ми поява… Това, че след смъртта й отидох да прибера парите, вероятно ще ви се стори егоистично и грубо, но ако не бях го направила, парите отиваха в държавата…

— Доколкото разбирам, желанието ви е да потулите тази история, нали така? — попита Мейсън.

— Точно така.

— Но ако се наложи да се намеся, репортерите на вестника без съмнение ще разберат, че сте тук…

— Тук живеят десетина милиона души — отвърна жената.

— Значи вярвате, че няма да ви открият, така ли?

— Могат да го направят само по един начин — като проследят нишката от Индианаполис… Но трябва да бъдат спрени преди това.

— Дела — извърна се към секретарката си Мейсън. — Обади се на главния редактор на „Кловървил Газет“.

— Да кажа ли кой го търси?

Той кимна.

— Набери го чрез номератора на кантората.

Дела Стрийт кимна и се прехвърли в приемната при Гърти.

Мейсън я изчака да излезе и се обърна към клиентката си:

— Вие смятате, че се отнася за нещо повече от обикновено читателско любопитство, нали?

Жената кимна.

— Бихте ли споделили с мен?

— Мисля, че не е необходимо — отвърна тя. — Ще кажете на редактора, че аз съм ваша клиентка?

— В общи линии, да — кимна Мейсън.

Дела Стрийт се върна в кабинета и каза:

— Ще ви свържат всеки момент.

— Дай един долар на госпожица Адеър — нареди й Мейсън.

— Моля? — погледна го изненадано младата жена.

Той махна с ръка към чекмеджето, в което държаха пари за дребни разходи.

Дела го отвори, извади банкнота от един долар и тържествено я подаде на Елън Адеър.

— И тъй, Дела Стрийт е жителка на Холивуд, която възнамерява да постави една пиеса — започна Мейсън. — Тя желае да ви даде роля в тази пиеса и…

Телефонът иззвъня.

Секретарката вдигна слушалката и кимна на шефа си.

— Ало? — рече Мейсън. — Вие ли сте главният редактор на „Кловървил Газет“? Да, разбирам… Казвам се Пери Мейсън, адвокат от Лос Анжелес. Представител съм на една холивудска компания, която желае да сключи договор с госпожица Елън Калвърт. Да, жената, за която наскоро писа вашият вестник…

— Това е голяма чест за нас — отвърна човекът от другата страна. — Очевидно привличаме вниманието на читатели далеч извън територията, на която се разпространява вестникът…

— Това е факт — отбеляза адвокатът. — Интересува ме докъде сте стигнали с материала, който готвите за госпожица Калвърт…

— Още проучваме. Разполагаме с няколко хубави снимки от коронацията й на онзи конкурс. Главно от банкета, даден в нейна чест от местната Търговска камара. Имаме също така и материали от…

— Свалете ги! — отсече Мейсън.

— Моля?

— Казах да ги свалите!

— Страхувам се, че не ви разбирам…

— Не отпечатвайте тези материали. Спрете ги, забравете ги. И изобщо не се опитвайте да ги използвате някога!

— Мога ли да попитам защо?

— Преди всичко защото аз желая това. Ако не се вслушате в съвета ми, ще си имате големи неприятности!

— Извинете, но не сме свикнали да ни нареждат по телефона какви материали да пускаме и какви не! — раздразнено отвърна човекът насреща. — А още по-малко пък да ни заплашват!

— Не ви заплашвам — рече Мейсън. — Просто защитавам интересите на свой клиент и това беше първата ми стъпка в тази посока. Длъжен съм да ви помоля да свалите материала. Предполагам, че имате юридически съветник и бих искал да говоря с него. Готов съм да му изложа всички юридически обстоятелства, на които се основава моето искане.

— Защо не се опитате да ги изложите пред мен? — попита главният редактор. — Готов съм да обсъдя с вас всяко валидно обстоятелство от подобен характер.

— Да сте чували за нарушаване на личните права? — попита Мейсън.

— Че кой вестникар не е чувал за тях — отвърна редакторът. — Доста мъглява материя, но самата доктрина ми е известна…

— Доктрината, както я наричате вие, е облечена в законова форма — заяви адвокатът. — И тази форма забранява намеса в личния живот на гражданите. Всеки гражданин на тази страна има правото да не бъде обезпокояван.

— Чакайте малко — рече редакторът. — Аз не съм юрист, но добре зная, че в този закон има и изключения. Правото на личен живот отпада в момента, в който някой пробуди интереса на медиите. А когато въпросното лице умишлено предизвиква такъв интерес, доктрината за…

— Губите си времето — прекъсна го Мейсън. — Няма смисъл да обяснявате законите точно на мен. По-добре кажете на вашия адвокат да ми се обади…

— Нима оспорвате законовите постановки, които изброих току-що? — попита редакторът.

— Не, разбира се. — Постановките са верни, но правото на личен живот започва да действа в момента, в който лицето престава да представлява интерес за медиите.

— Страхувам се, че не ви разбирам — рече мъжът насреща.

— Ако касиерът на една банка отмъкне сто хиляди долара, това е новина — зае се да обяснява Мейсън. — Вие имате пълното право да публикувате негови снимки, да следите съдебния процес срещу него и да уведомявате читателите си. Имате право и да публикувате присъдата срещу измамника. Но след като той изтърпи наказанието си и започне нов живот, под ново име, вие нямате право да публикувате материали за извършеното от него престъпление. Това би се тълкувало като нарушаване на правото на личен живот…

— Прав сте — рече редакторът. — Но случаят не е такъв. Става въпрос за една много красива млада жена, с която местната общественост се гордее. В спечелването на конкурс за красота няма нищо срамно…

— За конкурса можете да пишете каквото си искате — каза Мейсън. — Но нито ред за днешното положение на въпросната дама. Моля ви, нека вашият юрист се свърже с мен!

— Няма да е необходимо, господин Мейсън — отвърна редакторът. — След като ми разяснихте позицията си, аз не бих рискувал да пусна материал, който ще ми докара на главата някое дело за обезщетение… Споменахте, че представлявате холивудски продуцент, нали? Означава ли това, че Елън Калвърт е направила кариера в киното, може би под друго име?

— Не, не означава! — отсече адвокатът.

— Моля?

— Означава, че отхвърлям въпроса ви.

— Добре, добре — засмя се човекът от другата страна. — Успяхте да пробудите интереса ми. В тази история има някаква мистерия. Но ние разполагаме със сведения, които могат да ни доведат до успех. Майката на Елън Калвърт се е омъжила за човек на име Хенри Лелънд Бери. Можем да вземем адреса от брачното свидетелство, а след това…

— А след това ще се изправите пред съдебен иск за солидно обезщетение! — прекъсна го Мейсън. — Вижте, не искам да споря с вас и да ви заплашвам…

— Аз не се плаша лесно…

— Прекрасно. Кажете на адвоката ви да ми се обади. Казвам се Пери Мейсън и…

— Не е нужно да повтаряте това, господин Мейсън — рече редакторът. — Името ви е достатъчно известно, електронните медии са отразявали доста от делата, които сте водили. Доколкото си спомням, дори сме публикували част от блестящите ви кръстосани разпити в съда…

— Много добре — рече Мейсън. — Нека вашият човек ми се обади…

— Не е необходимо — прекъсна го редакторът. — Материалът няма да се публикува. Благодаря, че се обадихте, господин Мейсън.

— Дочуване — рече Мейсън, остави слушалката и се извърна към клиентката си: — Материалът пада…

— Много ви благодаря, господин Мейсън — рече Елън Адеър, извади петдесет долара от чантичката си и му ги подаде.

— Дела, запиши адреса на госпожица Адеър — извърна се към секретарката си той. — Върни й тридесет долара и й дай разписка за двадесет. Мисля, че няма да имате повече проблеми, госпожице. Но ако възникнат, просто ми позвънете…

— Още веднъж благодаря — кимна Елън Адеър и царствено се надигна от мястото си. — За съжаление не мога да ви оставя адрес.

— Би трябвало — пое протегнатата й ръка Мейсън. — Така ще можем да ви открием, ако има усложнения…

— Няма да стане — решително поклати глава жената.

— Съжалявам — рече с въздишка Мейсън. — Разумно е да имам някаква връзка с вас. Може би телефонен номер…

Елън Адеър се поколеба, после надраска няколко цифри върху бележника на бюрото, откъсна листа и го подаде на Дела.

— Настоявам за пълна дискретност — рече. — Използвайте този номер само ако е крайно наложително.

— Ще бъдем дискретни — обеща Мейсън.

Елън Адеър пое рестото и разписката, които й подаде Дела Стрийт, дари присъстващите с ослепителна усмивка и се насочи към вратата.

— Можете да излезете и от тук — каза Мейсън и й посочи вратата, от която се излизаше направо в коридора. Дела Стрийт направи крачка напред и я отвори.

— Благодаря — рече за последен път клиентката и царствено се оттегли.

Адвокатът помълча малко, после вдигна глава и промърмори:

— От това ще изскочи нещо.

— В какъв смисъл? — погледна го Дела.

— Още не знам… Но имам чувството, че сме се докоснали само до върха на огромен айсберг… Едно момиче печели конкурс за красота и започва да живее с представата, че светът е в краката му. След което разбира, че е бременно… Това става преди двадесет години, когато подобни неща са абсолютно недопустими. Доста млади момичета в това положение са избирали самоубийството пред срама…

Но нашата госпожица поема удара е вдигната глава. Прекъсва всякакви връзки с близки и познати, справя се абсолютно сама. Като при това съумява да запази и някаква царственост. Тя не е от хората, които биха се огънали…

— От друга страна обаче, не смее да се омъжи — подхвърли Дела Стрийт. — Вероятно защото е трябвало да сподели тайната си с евентуалния съпруг… Времената са били други.

Мейсън замислено кимна, помълча малко, после рече:

— Чудя се какво е станало с детето…

— Днес би трябвало да е на около деветнадесет — рече секретарката, после на устните й се появи усмивка: — Какво е станало с него, шефе? Това е една отделна история!

— Тя очевидно не желаеше да отговаря на подобен въпрос, затова й го спестих — рече Мейсън. — Желаеше единствено да спрем материала във вестника. Е, спряхме го…

Хвърли поглед на часовника си и се изправи:

— Време е за поредната ми среща. В тази професия е така: от една заплетена история минаваш на следващата…