Ърл Стенли Гарднър
Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник (14)

13

— На следващата пресечка вдясно — каза Елън Адеър. — Онази къща, която се вижда стотина метра по-нататък…

— Дали синът ви ще си е у дома? — попита Мейсън.

— Би трябвало.

— И той знае, че…

— Да, вече знае истината. Години наред ме смяташе за близка на семейството, но сега вече знае… Никога не прояви голям интерес към подробностите, наричаше ме просто „леля Елън“…

— Ясно. Да се надяваме, че ще го заварим у дома.

— Сигурно си е у дома. Скоро има изпит и трябва да учи… Ето, това е къщата.

Адвокатът отби вдясно и спря.

— Добре, да вървим. Напомням ви, че не трябва да споменавате нито дума за посещенията си в дома на Агнес Бърлингтън. За това не бива да говорите абсолютно пред никого. Хайде сега да се запознаем с момчето…

Слязоха от колата и тръгнаха по циментовата пътечка, която пресичаше добре поддържана тревна площ.

— Синът ви ли се грижи за градината? — попита Мейсън.

— Не, ползва услугите на градинар. Работата тук не е малко, а Уайт трябва да чете за изпити…

Елън Адеър вдигна ръка към бутона до входната врата. Позвъняването й беше особено — няколко къси сигнала и един продължителен.

— Имаме си код — усмихна се на Мейсън тя. — Така знае кой го търси…

Почакаха няколко секунди, но в къщата цареше тишина.

— Странно — рече Елън, — трябва да си е у дома. Колата му е в алеята…

— Това ли е неговата кола? — попита Мейсън и махна по посока на ниския спортен автомобил, паркиран в дъното на алеята.

— Да.

— Скъп е — отбеляза Мейсън.

— Той е модерен младеж — поясни Елън. — Освен това осиновителите му му оставиха малко пари… Не мога да разбера защо не отваря…

Отново натисна бутона: няколко кратки позвънявания, едно дълго и две къси.

Дела Стрийт и Мейсън мълчаливо се спогледаха.

Внезапно някъде от вътрешността на къщата се разнесе звучен мъжки глас:

— Идвам, идвам…

Секунди по-късно вратата се отвори и на прага застана добре сложен млад човек.

— Лельо Елън… Мамо… Какво те води тук толкова късно?

— Уайт, искам да те представя на известния адвокат Пери Мейсън — рече Елън. — А това е личната му секретарка, госпожица Дела Стрийт…

Уайт Беърд смаяно зяпна.

— Най-известният адвокат в града! Но какво става?

— Нека влезем, Уайт — рече Елън Адеър. — Трябва да обсъдим нещо много важно.

— Във връзка с онова наследство?

— Да.

— Нима господин Мейсън ще защитава интересите ни, мамо?

— Той е на наша страна, но нещата са доста объркани — отвърна тя.

— Бас държа, че е така — ухили се младежът. — Няма начин да си спестим усложненията, когато става въпрос за цели два милиона долара! Хайде, влизайте…

Обърна се и тръгна към дневната.

— Доста се забави, преди да отвориш — отбеляза Елън.

— Защо? — учуди се Уайт. — Отворих веднага след като те чух да звъниш…

— Значи не си чул първото ми позвъняване…

— Два пъти ли звъня?

— Да.

— Съжалявам, лельо Елън… Мамо… Изобщо не съм те чул…

Откъм алеята се разнесе шумът от автомобилен двигател и Уайт побърза да добави:

— Чета усилено за този изпит! Цял следобед не съм вдигнал глава. Ще ме извините, ако изглеждам малко отнесен, но… Какво става, мамо? Защо идваш у дома в този късен вечерен час, при това в компанията на господин Мейсън и секретарката му?

— Направихме опит да разговаряме с една свидетелка, която разполага с важни сведения относно… Относно миналото. Потърсихме я у дома, тъй като господин Мейсън искаше да поговори с нея.

— Правилно — кимна Уайт. — Трябва да съберем всички важни сведения, които…

— За съжаление пристигнахме твърде късно и я заварихме мъртва — прекъсна го с хладен тон Елън.

— Мъртва ли?

— Да.

— Как така мъртва?

— Била е убита — поясни Мейсън.

— Убита?! — възкликна младежът. — А сега да не би?… Господи!

— Господин Мейсън допуска, че ще бъдем обект на разпити и точно затова трябва да поговорим…

— Коя е жертвата? — попита Уайт. — Аз познавам ли я?

— Едва ли — поклати глава Елън. — Става въпрос за една медицинска сестра, която е присъствала на раждането ти в Сан Франциско и която…

— Хей, чакай малко! — прекъсна я Уайт. — Да не би да говориш за Агнес Бърлингтън?

— Ти познаваш ли я? — втренчи се в него Елън.

— Разбира се, че я познавам — отвърна той.

— Как се запознахте? — намеси се Мейсън.

— Тя ме откри.

— Кога?

— Малко след смъртта на семейство Беърд. Дойде да ме информира, че не съм истински син на Огъст Беърд, че госпожа Беърд му скроила номер и ме пробутала за негов син… После добави, че ако този факт стане обществено достояние, аз ще се окажа без пукната пара, при това, без да имам някаква вина. Каза, че истинската ми майка е Елън и още куп неща…

— Колко се съгласихте да й платите? — попита адвокатът.

— Десет процента от наследството на Беърд.

— Защо не си ми казал това, Уайт? — възкликна Елън.

— Тя ми забрани. Предупреди ме да не казвам на никого, най-вече на теб. Заплаши ме, че ще загубя всичко…

— Изплатихте ли й въпросните десет процента? — попита Мейсън.

— Да — кимна младежът.

— А кога я видяхте за втори път?

— Само преди два дни.

— Какво искаше?

— Каза, че има вероятност да наследя огромна сума и предложи да си помисля какъв процент да й дам…

— Трябваше да ми кажеш това, Уайт! — почти проплака Елън.

— Честно казано, нямах такъв шанс, мамо — отвърна младежът. — Виждам те твърде рядко. Освен това бях убеден, че тази жена говори глупости… Затова й казах, че ако ми осигури парите, ще й дам процент.

— Тя уточни ли за каква сума става въпрос? — попита Мейсън.

— Каза, че е огромна.

— А вие знаехте ли, че е била медицинска сестра в Сан Франциско?

— Да. Още при първото си посещение ме осведоми за това. Каза, че е присъствала на раждането ми и по тази причина знае, че семейство Беърд не са истинските ми родители. Оставих я да говори, предпочитах да мълча и да слушам…

— Сам ли живеете тук? — попита Мейсън.

— Да. Имам домашна помощница, която се грижи за всичко.

— Всеки ден ли идва?

— Да.

— А днес цял ден ли си бяхте у дома?

— Да. Заровил съм се в книгите…

— Елън Адеър има ли ключ от къщата?

— Разбира се — кимна младежът. — Винаги звъни, но си има ключ и може да влезе когато си поиска…

— А ако иска да скрие нещо, ще намери ли подходящо място тук?

— Разбира се — кимна Уайт.

— Ще имате ли нещо против, ако се поогледам?

— И през ум не ми е минало да го скрия тук, господин Мейсън — обади се Елън Адеър.

— Просто питам — промърмори той, стана и отвори вратата към коридора. Оттам се влизаше в две спални и една междинна баня.

— Коя е вашата спалня? — обърна се към младежа той.

— Онази вдясно.

Мейсън влезе, подуши въздуха и отвори вратичката на гардероба. На най-долния рафт имаше начената бутилка уиски, купичка с лед и две чаши, в които бучките все още не се бяха разтопили. Върху едната от тях ясно личаха следи от червило.

— Не сте залягали над учебниците, а по-скоро сте се забавлявали, Уайт — поклати глава адвокатът. — Когато майка ви позвъни за пръв път, вие сте помолили момичето да се измъкне през задната врата. После дойдохте да ни отворите, а тя изчезна с вашата кола… Нали така?

— Защо си пъхате носа, където не ви е работа, господин адвокат? — изгледа го с неприязън Уайт.

— Точно това ми е работата — отвърна той. — Опитвам се да намеря изход от една доста заплетена ситуация.

— Добре де, какво толкова — сви рамене Уайт. — Аз съм нормален човек и не съм извършил нищо противозаконно…

— Никой не твърди противното — рече Мейсън. — Но не обичам да ме лъжат. Още в момента, в който подуших дъха ви и чух колко сериозно четете за изпита, изведнъж ми се прииска да подложа версията ви на малка проверка…

— Е, хубаво, подложихте я — тръсна глава младежът.

— И сега какво?

— Нищо — отвърна адвокатът. — Просто проверявах дали може да ви се вярва…

— Уайт е добро момче — намеси се Елън. — Но в днешно време момчетата са подложени на прекалено силни изкушения и аз не мога да го виня…

— Знаете ли адреса на Агнес Бърлингтън? — обърна се към младежа Мейсън.

— Мисля, че е някъде тук, но не съм му обърнал внимание — отвърна Уайт.

Адвокатът рязко се завъртя, сграбчи момчето за раменете, обърна го към себе си и изръмжа:

— Кажи ми какво искаше тази жена! И без повече лъжи!

Уайт се изтръгна от ръцете му и отстъпи крачка назад.

— Не ме докосвайте! Освен това аз не лъжа!

— Лъжеш и това може да ти докара големи неприятности! — все така намръщено продължи Мейсън. — Казвай какво искаше от теб Агнес!

— Пари — намусено отвърна момчето.

— Колко?

— Десет процента от всичко, което мога да наследя в Кловървил.

— Постигнахте ли споразумение?

— Ами аз…

— Постигнахте ли споразумение? — повиши тон Мейсън.

— Да — рече с въздишка Уайт.

— В писмена форма?

— Не. Тя каза, че е по-добре да не оставяме следи, но ме предупреди, че ако я измамя, горчиво ще съжалявам…

— Когато някой най-накрая ми каже нещо, което прилича на истина, аз изпитвам дълбоко облекчение — въздъхна Мейсън.

— Настъпвате прекалено бързо — отбеляза Уайт.

— С това семейство просто нямам друг избор — информира го адвокатът. — Сега ми кажи ходил ли си някога в дома на Агнес Бърлингтън?

— Не.

— И не знаеш къде живее, така ли?

— Оставила ми е адреса си, но това е всичко…

— Някакви социални контакти с нея?

— В какъв смисъл социални? За бога, човече, та тя може да ми бъде майка! А аз си падам по младичките и гъвкавите… Не, не. С Агнес имах само делови контакти и нищо повече.

— Колко пъти се видя с нея?

— През последния месец само веднъж. Тя дойде тук и…

— А защо не каза на майка си?

— Тя ми забрани. Според нея мама била старомодна и не я бивало в тези неща. Евентуалното споразумение с нея щяло да бъде атакувано от адвокатите на противната страна и щяло да доведе до големи усложнения. И крайна сметка аз съм наследник на тези пари, а не мама…

— Каза ли ти за каква сума става въпрос?

— За два милиона долара.

— И ти прие да й дадеш десет процента от тях?

— Да, но при условие, че…

— При какво условие?

— При условие, че даде показания, които ще ми позволят да получа наследството.

— Опитвайки се да сключиш сделка от подобен характер, ти най-вероятно си загубил почти всички шансове да получиш това наследство — отбеляза Мейсън. — А сега ми кажи какво стана с документа…

— Какъв документ?

— Тя е получила нещо подписано от теб — уточни адвокатът.

— Не е. Вече ви казах, че предпочиташе да не оставяме нищо в писмена форма и…

— Била е длъжна да получи някакви гаранции от твоя страна — прекъсна го адвокатът. — Подписът ти й е бил абсолютно необходим. Затова престани с лъжите…

Уайт сведе очи, помълча малко и неохотно кимна:

— Добре де… Тя наистина ми поиска документ… Просто една подписана от мен бележка, а не официален договор…

— И ти подписа такава бележка, така ли?

— Да.

— Копие?

— Не. Тя каза, че копието е нещо опасно. Поиска оригинал, който обеща да скрие на безопасно място…

— Стига вече, Уайт — въздъхна с отегчение Мейсън. — Тази вечер говориш прекалено много и изръси цял куп лъжи…

— А вие какво очаквахте? — повиши тон младежът. — Да си сложа ръката на сърцето и да призная всичко на великия адвокат Пери Мейсън? Забравяте, че съм дал обещание всичко това да си остане тайна!

Мейсън помълча, после се извърна към Дела Стрийт:

— Мисля, че вече е време да тръгваме.

— Ами аз? — обади се Елън Адеър.

— Вие ще вземете такси и ще се приберете у дома. Не ви съветвам да предприемате никакви действия, свързани със смяна на гуми или унищожаване на други улики… Разбрахте ли ме добре?

— Но това няма ли да означава, че се признавам за…

— Нищо не признавате — прекъсна я Мейсън. — От момента, в който полицията се свърже с вас, ще отказвате всякакви изявления без моето присъствие. А когато ви осигурят моето присъствие, аз ще ви посъветвам да не казвате нищо. Ясно ли ви е всичко това?

— Мисля, че това ще ми създаде лоша репутация…

— Положително. Но по-добре лоша репутация в очите на обществеността, отколкото…

— Какво става, мамо? — обади се нервно Уайт. — Нима не виждаш, че този човек те манипулира? Според мен спокойно можеш да разкажеш историята си, стига да пожелаеш това…

— Не е така, Уайт — меко отвърна Елън.

— Приятелката ти вероятно ще се върне да ти остави колата, нали? — попита Мейсън.

— Точно така, господин Всезнайко! — язвително отвърна Уайт.

— Е, хубаво — кимна адвокатът. — Ако искаш да свършиш нещо наистина полезно, поръчай такси за майка си… — После кимна на Дела Стрийт и се отправи към изхода.