Ърл Стенли Гарднър
Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник (13)

12

— Няма нужда да ходим никъде, защото вече ви казах истината — рече Елън Адеър.

— Вие сте глупачка! — отсече все така гневно Мейсън. — Затънали сте до гуша, а и мен дърпате заедно със себе си! Подценили сте полицията и това е основната ви грешка! Те бързо ще открият следите от автомобилни гуми в алеята, после ще се запитат какво всъщност сме търсили в тази къща. Разполагат с името и адреса ви, тъй като прегледаха шофьорската ви книжка. Ще открият колата ви и ще вземат отпечатъци от гумите, които ще съвпаднат с отпечатъците в алеята на Агнес Бърлингтън. След което ще стигнат до заключението, че жената е убита именно от вас, а аз се появявам на сцената, за да прикрия евентуалните следи. И се обаждаме в полицията едва след като сме свършили тази работа. Лейтенант Траг ще издаде заповед за издирването ни…

— Мога да сменя гумите на колата си, преди да…

— Продължавате да се заблуждавате! — рязко я прекъсна той. — По този начин си купувате еднопосочен билет за затвора — в това можете да бъдете абсолютно сигурна. Какво направихте с пистолета?

— Какъв пистолет?

— Мисля, че Агнес Бърлингтън е била застреляна. Край трупа би трябвало да има пистолет…

— Нямаше никакъв пистолет.

Адвокатът направи ляв завой, напусна булеварда и спря пред един от крайбрежните мотели. Нае две съседни стаи, настани Дела Стрийт и Елън Адеър в едната от тях и отвори междинната врата.

— Сега ще поседим тук и хубавичко ще си поговорим — рече той. — А после ще чакаме представлението…

— Предполагам, че направих грешка, като се опитах да ви заблудя, но…

— Изявлението на седмицата! — саркастично се провикна Мейсън. — Сега искам да ми отговорите на един кратък и ясен въпрос: вие ли убихте Агнес Бърлингтън?

— За бога, господин Мейсън! Аз не мога да убия дори муха! Разбира се, че не съм го направила!

— Кога бяхте там?

— В ранния следобед.

— Какво открихте?

— Всичко беше така, както го видяхме заедно.

— Искам да чувам само истината! — отново я предупреди Мейсън. — Там имаше ли пистолет?

— Не, нямаше.

— Какво направихте вие?

— Преодолях паниката и започнах да претърсвам къщата за някакви документи.

— Открихте ли такива?

— Открих един дневник.

— Какво направихте с него?

— Нямах време да го прочета. Просто го грабнах и хукнах навън. След това започнах да си давам сметка за всичко и…

— Не прочетохте ли поне част от този дневник?

— Да, направих го.

— И?

— Според мен е използвала някакъв код. Вътре пишеше неща от сорта на „Телефонирах на господин Хикс“, или „Имах среща с госпожа Игрек“… На места имаше забележки като „Доволна съм от срещата с господин еди-кой си“, като думата „доволна“ беше подчертана…

— Натъкнахте ли се на познато име?

— Нямаше имена, а само инициали. Но едно нещо ме накара да изпитам дълбоко безпокойство…

— Какво е то?

— На дата отпреди около три месеца е отбелязано „абонирах се за Кловървил Газет“…

— Къде е дневникът?

— Скрих го.

— Къде?

— Там, където никой няма да го намери.

— Не бъдете толкова сигурна — поклати глава Мейсън. — Полицията си знае работата…

— Аз също не съм вчерашна — отвърна Елън.

— Вие сте като изгубено в гората пеленаче — въздъхна той. — И може би точно затова ме хванахте неподготвен. Би трябвало да надуша, че нещо не е наред, и да ви подложа на един хубав кръстосан разпит за причините да промените решението си относно услугите ми… Но вече е късно. Бях в онази къща заедно с вас. Ако полицията успее да установи, че това е било второто ви посещение там и че сте прибрали дневника на жертвата, вие положително ще бъдете обвинена в предумишлено убийство!

— Какво мога да направя?

— В момента нищо, освен да си държите устата затворена — изрече с въздишка адвокатът. — Не можете да си позволите нищо друго. Ако полицията пожелае да ви разпитва, ще отговорите, че адвокатът ви е посъветвал да мълчите…

— Няма ли да изглеждам виновна с подобно поведение?

— Ако започнете да отговаряте на въпросите им, съвсем скоро ще изглеждате като убийца! — отсече Мейсън. — Ще ви хванат в лъжа, ще ви подложат един-два капана, а след това ще ви прочетат правата…

— Но и да мълча, пак ще ме осъдят, нали?

— Ако мълчите, запазвате възможността поне за юридическа битка — поясни Мейсън. — Те ще ви мислят за виновна. Ще ви арестуват по обвинение в предумишлено убийство, но трябва да докажат обвинението си, при това по безспорен начин. Някой е убил Агнес Бърлингтън, нали? И той е имал причини да го стори…

Вие ще трябва да се примирите с факта, че ви чака съдебен процес. Трябва да приемете риска да бъдете осъдена. Единственото нещо, което ще ви дели от сигурна присъда, са съдебните прекъсвания, разпитите на свидетелите и анализирането на доказателствата. Целта ни ще бъде да открием слабите места в обвинителния акт, да наблегнем на тях и да накараме съдебните заседатели да изпитат съмнение.

— Искате ли дневника? — попита тя.

— Аз съм съдебен служител и нямам право да укривам веществени доказателства — рече Мейсън. — Получа ли го, аз съм длъжен да уведомя полицията, при това веднага.

Но, от друга страна, също като съдебен служител, аз съм длъжен да защитавам вашите интереси. Вие вече ми казахте, че разполагате с този дневник, следователно аз мога да ви посъветвам да го предадете на полицията. Но ако предпочетете да не се вслушате в съвета ми, аз ще мълча. Професионално съм задължен да пазя вашите тайни. А сега да поговорим за сина ви…

— Какво за него?

— Полицията рано или късно ще го открие. Какво впечатление ще получи от него?

— Много добро, господин Мейсън. Той е приятен и добре възпитан млад човек, който…

— Къде живее?

— В старата къща на Беърд. След смъртта на семейството той наследи цялото им имущество.

— Тогава да тръгваме — надигна се Мейсън. — Отиваме при него с надеждата, че полицията не ни е изпреварила… Да вървим — кимна на Дела Стрийт той.