Ърл Стенли Гарднър
Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник (10)

9

Точно в осем Мейсън закова колата си на сантиметри от тротоара, а Елън Адеър излезе от сянката на ъгловата сграда и се качи в колата.

— С такси ли дойдохте? — извърна се да я погледне Мейсън.

— Да.

— Някой да ви е следил?

— Не.

— Добре. Сега къде отиваме?

— Известно време ще караме по „Ла Бреа“, после ще завием надясно. От шест месеца не съм ходила там, но мисля, че си спомням пътя…

— За какво жилище става въпрос?

— Бунгало с два апартамента. Агнес Бърлингтън държи западния. Много хубаво място, с полянка и самостоятелна алея за кола.

— Кога за последен път бяхте там?

— Преди около шест месеца.

— Защо?

— Опитах се да купя мълчанието на Агнес Бърлингтън. Тогава все още исках да запазя самоличността си в тайна…

— Платихте ли й?

— Дадох й „заем“.

— А сега ще си го поискате — замислено промълви Мейсън. — Минавало ли ви е през ума, че може да откаже?

— Искате да кажете, че ще поиска още пари?

— Да.

— Значи първо й плащам да мълчи, а сега трябва да платя и за да проговори, така ли?

— Такова нещо не можете да си позволите — рече Мейсън.

— Защо?

— Защото противната страна веднага ще ви обвини в умисъл и подтикване към измама. В случай като този не можете да платите на свидетел за неговите показания…

— Тогава какво ще правим?

— Ако Агнес Бърлингтън не прояви интерес към искането ви, може би трябва да прибегнем до малка заблуда. Ще я накараме да повярва, че все още се опитвате да запазите нещата в тайна, а тя вероятно ще започне да ви заплашва с противното.

— И какво ще спечелим от това?

— Трябва да я принудим да повтори заплахите си на място, където можем да ги запишем със скрит магнетофон.

— Тук завийте надясно — рече Елън Адеър, после добави: — Идеята не е лоша, може и да се получи… Но според мен няма да се стигне до там, защото тази жена ще проговори.

Известно време пътуваха в мълчание, после Елън се обади:

— Тук отново завийте надясно… Карайте две пресечки направо, а след това… Не, почакайте. Май се обърках. Три пресечки направо, а след това ще направим ляв завой… Да, точно така. Там вдясно е къщата на Агнес Бърлингтън, виждате ли я?

Мейсън отби и спря до тротоара.

— Можете да вкарате колата направо в алеята — рече жената.

— Алеята ми изглежда доста разкаляна — отбеляза адвокатът. — Виждате какви следи е оставил някой преди нас. Полянката е под наклон и водата се стича надолу…

— Какво ви пречи това?

— Меко е за тежка кола като тази, Елън…

— Но и гумите й са големи, нали?

— Какво ще спечелим, като влезем вътре? Когато отивам по работа при непознати и без предупреждение, предпочитам да не се натрапвам…

— О, тя едва ли ще има нещо против.

— Тук сме си добре — отсече Мейсън, слезе и заобиколи колата, за да отвори на двете жени.

До входните врати на двата апартамента се стигаше по тясна циментирана пътечка. Мейсън натисна звънеца на вратата вляво: цареше пълна тишина.

— Май не си е у дома — отбеляза Елън, след като адвокатът позвъни още няколко пъти.

— У дома си е — поклати глава той. — Всички лампи са запалени. Но може би е заета с нещо важно…

— Звънецът трябва да е повреден…

— Не е. Чувам го във вътрешността на къщата… — Мейсън опита още веднъж, после поклати глава: — Може би трябва да се върнем в колата и да почакаме малко. Вероятно е под душа…

— А защо не заобиколим откъм градината? — попита Елън. — Може да е в кухнята и да не чува звънеца заради включени домакински уреди.

— Апартаментът — близнак е тъмен — рече адвокатът. — Това означава, че съседите й ги няма. А аз по принцип мразя да надничам през чужди прозорци… — Натисна бутончето още два пъти, после направи крачка встрани и притисна чело към стъклото на един прозорец, който гледаше към верандата.

— Вижда ли се нещо? — обади се Дела Стрийт.

— Цялата дневна — промърмори той. — Слава богу, че завесите не са дръпнати докрай. Чакайте, чакайте… Какво е това?

— За какво става въпрос? — попита Дела Стрийт.

— Виждам женски крак…

— Какво прави тя?

— Нищо. Кракът се вижда зад вратата на друга стая, вероятно спалнята. Палецът сочи нагоре…

— Мили боже! — прошепна Елън. — Ако нещо се е случило с нея, аз съм загубена! Нека да погледна!

Пристъпи напред и опря чело в стъклото.

— Кракът е напълно неподвижен, а от положението му личи, че жената лежи на пода — рече Мейсън. — Дела, опитай входната врата, но едновременно с това почукай…

— Тя е в безсъзнание — прошепна Елън. — Изобщо не се помръдва…

— Входната врата е заключена — съобщи Дела Стрийт.

— Според мен трябва да извикаме полиция — рече Мейсън.

— Не, не! — възпротиви се Елън. — Нека преди това разберем какво се е случило. Ако е пияна или дрогирана, бихме могли да й вземем показанията преди намесата на властите. Нима не разбирате колко важно е това за мен?

Адвокатът се колебаеше.

— Ако се е напила и е заспала на пода… — започна отново тя, но той махна с ръка.

— Рано е за такова нещо… Е, добре. Нека минем отзад и да опитаме черния вход… Между другото, там може би има и друг прозорец, от който ще се вижда по-добре…

Адвокатът слезе от верандата и тръгна по затревената площ. Направи две крачки и се спря.

— Почвата е доста мека. Някой е поливал здравата. Има подземна система за поливане, която и в момента не е изключена…

— Тогава да минем от другата страна — предложи Елън.

— Акт, който ще ни постави под ударите на закона, тъй като ще сме нарушили частна собственост — отвърна Мейсън. — Но няма как… Само по този начин ще стигнем до задния вход.

Тръгна пръв, жените предпазливо го последваха. Заобиколиха къщата — близнак и скоро стигнаха пред малка веранда.

— Охо, тази врата е открехната — отбеляза Мейсън.

— Нищо не ни пречи да влезем вътре…

— Тогава какво чакаме? — забеляза колебанието му Елън Адеър.

— Влизаме заедно и се държим близо един до друг — съгласи се най-сетне той. — Не пипайте абсолютно нищо. Започваме да викаме домакинята в момента, в който отворим вратата. Ясно ли е?

Думите му бяха придружени с действия. Вратата се отвори, гласът му екна в празната къща:

— Ало, има ли някой? Ало, госпожице Бърлингтън?

Никой не отговори.

Адвокатът прекоси кухнята и влезе в осветената дневна. Оттам свърна надясно и се насочи към също така осветената спалня, чиито завеси бяха плътно спуснати. После изведнъж се закова на място.

— Ето каква била работата — промърмори. — Стойте там, където сте!

Жената на пода беше на около четиридесет и две-три години, с разпиляна върху мокета тъмна коса, чиито краища бяха подгизнали от засъхнала кръв.

Беше по бельо, но с обувки и чорапи.

— Не пипайте нищо! — подвикна през рамо Мейсън, после пристъпи напред, наведе се и хвана вкочанената ръка на жената. Поддържа я няколко секунди, след което бавно я пусна.

— Мъртва е от доста време — обяви. — Предсмъртните гърчове са се появили и изчезнали, трупните петна вече са налице… Мисля, че трябва да повикаме полицията.

Елън Адеър изтика Дела настрана, втурна се към Мейсън, сграбчи ръката му и извика:

— Направете нещо, господин Мейсън, моля ви! Не можем да изгубим всичко по такъв начин!

— Дръпнете се! — изръмжа той. — Не мога да я съживя само защото се нуждаете от показанията й!

— Господи, това е ужасно!

Жената пусна ръката му, отстъпи крачка назад и се спъна в трупа. Щом видя до какво се докосва, тя започна да пищи.

Мейсън я сграбчи и я извъртя към помощничката си.

— Изведи я от тук, Дела! И не й позволявай да се докосва до каквото и да било!

Елън отново се препъна, политна към Дела Стрийт и се хвана за вратата. От устата й излитаха ридания.

— Мисля, че е пред истеричен пристъп — отбеляза секретарката.

— Никакви пристъпи! — отсече Мейсън. — Искам да направя кратък оглед и после… Внимавай, Дела!

Елън Адеър направи рязко движение, откъсна се от секретарката и с олюляване хукна към вратата.

— Искам да се махам от тук! Искам да си вървя!

— Тя е в истерия! — извика Дела Стрийт. — Не бива да я пускаме навън в това състояние!

Мейсън хукна след Елън Адеър, настигна я на стълбите пред верандата и хвана ръката й.

— Седнете и се овладейте! — заповяда й.

Високата жена започна да пищи, но адвокатът затисна с ръка устата й и я принуди да седне на циментовите стъпала.

Тя го погледна с разширени от ужас очи, след това отново се опита да изпищи.

— Дела — извика Мейсън, — на три пресечки от тук има сервиз. Иди дотам и повикай полицията, после веднага се връщай обратно. Аз ще се погрижа за Елън… — Обърна се към изпадналата в истерия жена и рязко добави: — Млъквайте вече! Не бива да привличаме вниманието на съседите. По всяка вероятност става въпрос за убийство и трябва да се вземете в ръце!

Дела Стрийт изтича по циментовата пътечка, качи се в колата и рязко потегли.

— Сега ще си махна ръката, но вие не трябва да пищите — рече успокоително Мейсън. — Полицията скоро ще бъде тук, но аз не искам да им казвате защо сме търсили Агнес Бърлингтън. Нито дума за изнудването, ясно ли е?

Разширените от ужас очи на Елън изпитателно се взираха в лицето му. Той бавно отдръпна ръката си от устата й, после повтори:

— Ясно ли е? Ще говоря само аз…

Жената си пое дълбоко дъх.

— Какъв ужас! — промърмори, после тялото й изведнъж се вдърви: — Лошо ми е, ще припадна!…

Мейсън протегна ръка и я хвана за врата.

— Наведете се, сложете глава между коленете.

Елън политна напред и се облегна на бедрото му.

— Постойте така — рече адвокатът и леко натисна главата й надолу. — Не мислете за това, което видяхте. Мислете само за това, което ни предстои…

Тялото на Елън изведнъж се отпусна. Мейсън търпеливо чакаше. Мускулите й най-сетне потръпнаха и се отпуснаха. Тя вдигна глава, в очите й отново се появи ужас.

— Спокойно — рече Мейсън. — Полицията всеки момент ще е тук, трябва да се овладеете. Не забравяйте, че те не могат да запазят в тайна информацията за това, което се е случило тук. В рапорта ще бъде записано, че трупът е открит от Пери Мейсън, помощничката му и една клиентка. Репортерите ще пожелаят да узнаят коя сте вие и каква работа имате с мен. Не се съмнявайте, че бързо ще научат истината за цялата ви история в Кловървил. А Максин Едфийлд с удоволствие ще им предостави нужните подробности. Полицията ще претърси къщата. Агнес може би си е водила дневник, ще намерят познатите й. Може би е имала приятел, може би е споделила с него… Ние трябва да сме готови за всичко и да действаме според обстоятелствата. Залогът е прекалено висок, за да си позволявате женски истерии, затова още веднъж ви приканвам да се вземете в ръце!

Елън пое дълбоко дъх, издиша и промърмори:

— Извинете…

— Ето, идва някаква кола — вдигна глава Мейсън. — О, това е Дела…

В момента, в който младата жена отвори шофьорската врата и стъпи на тротоара, от противоположния край на улицата се появи полицейска кола с включена червена светлина. Тя спря на няколко метра от колата на Мейсън и от нея изскочи униформен полицай.

— Почакайте малко, госпожо! — извика към Дела той.

Секретарката се закова на място.

— Искам да не мърдате от тук! — прошепна настоятелно Мейсън, надигна се от стълбите и подвикна: — Насам, господин полицай!

От патрулната кола изскочи втори униформен и бързо тръгна по пътечката. Той се вгледа в Мейсън.

— Кой сте вие?

— Пери Мейсън.

— Момичето?

— Секретарката ми — рече адвокатът и направи няколко крачки към полицая.

— Какво се е случило?

— В тази къща има труп.

— Откъде знаете?

— Бяхме вътре.

— Как влязохте?

— През задната врата.

— С какво основание се промъквате през задната врата на хората?

— Имахме основания да помислим, че в къщата има човек — отвърна с лека въздишка Мейсън. — Доста дълго звъняхме на входната врата, но никой не ни отпори. Аз надникнах през прозорчето отпред и видях женски крак. Минахме отзад и открихме, че черният вход не е заключен. Всъщност вратата беше леко открехната… И влязохме.

— Пипахте ли нещо? — попита полицаят.

— Страхувам се, че клиентката ми се докосна до това-онова. Изпадна в истерия и хукна да бяга. Спъна се в някакви мебели, после аз успях да я хвана и да я изведа на чист въздух. През това време секретарката ми отиде да ви повика…

— Къде бяхте паркирали?

— Отсреща, на улицата — отвърна Мейсън. — Алеята и тревните площи са доста разкаляни. Предполагам, че е включена системата за автоматично поливане. Проверих тялото, но не открих признаци на живот. Плътта е студена и отпусната. Това означава, че предсмъртните гърчове са отминали. Освен това системата за напояване действа от доста време насам. Осветлението е включено и аз имам основание да подозирам, че лампите са светили през целия ден, както и предишната нощ…

— Ще хвърлим един поглед — каза полицаят и се обърна към колегата си: — Извикай екип от отдел „Убийства“. — После отново насочи вниманието си към Мейсън: — Влезте в колата си и чакайте там. Коя е другата жена?

— Елате тук, Елън — подвикна адвокатът.

Елън Адеър стана и се насочи към полицая. Вървеше бавно, но стабилно.

— Госпожицата е моя клиентка — поде Мейсън. — В момента е доста разстроена. Казва се Елън Адеър и заема отговорен пост във веригата универсални магазини „Френч, Колман и Суейзи“…

— Ясно — кимна полицаят. — Влезте в колата и тримата. Бихте ли ми показали шофьорската си книжка, господин Мейсън?

Мейсън се подчини.

Вторият полицай надникна от прозорчето на патрулната кола и подвикна:

— Екип на отдел „Убийства“ тръгва насам. Ние трябва да охраняваме всички изходи на сградата.

— Добре, аз ще поема задния — кимна първият униформен. — Ти наблюдавай отпред, не изпускай от очи и тези хора тук. Мъжът е Пери Мейсън, известният адвокат…

— Не прекосявайте ливадата, не ходете и по алеята — предупреди го Мейсън. — По-добре заобиколете покрай апартамента — близнак, както направихме ние…

— Благодаря — отвърна полицаят, после вдигна глава: — А вие как разбрахте, че ливадата е подгизнала, след като не сте минали през нея?

— Две крачки ми бяха достатъчни — отвърна адвокатът.

— Ясно — равнодушно кимна полицаят, включи фенерчето си и тръгна да обикаля сградата.

Колегата му се изправи на тротоара и подхвърли:

— Вие тримата можете да влезете в колата си и да чакате там, докато дойде екипът на криминалистите…