Ернест Маринин
Затворникът (8)

Ден четиристотин седемдесет и шести

Първото, което Олег видя, когато излезе сутринта на повърхността, бе кораба. Носът му блестеше зад горичката в лъчите на издигналото се слънце. Отначало не повярва, но когато изтърча през горичката и спря в края й, корабът се изправи пред него — висок, на три могъщи опори, врязани в обгорелите камъни. Люкът беше отворен, долу стояха две фигури в скафандри.

„Нима това е всичко? Нима това е краят? Кораб. Хора. Или само приличат? Дано да са хора?“ Стоеше нерешително, а после се втурна напред, като крещеше и махаше с ръце. Забелязаха го.

На около двадесет метра от тях Олег забави крачките си. Той вече бе успял да види надписа на кораба: „Орион-Бета“. Приближи, спря и тихо каза:

— Здравейте, земляни.

Двамата се спогледаха и си казаха нещо. Не се чуваше през шлема. Тогава Олег бръкна в празния вътрешен джоб, извади бележник и писалки и написа: „Отворете щитовете, тук е безопасно.“ Отново се спогледаха, разговаряйки нещо. Левият приближи, взе бележника и написа: „Кой сте вие?“ — „Аз съм от екипажа «Регул-Гама», претърпях авария. Олег Блинов.“ Те отново започнаха да обсъждат нещо и после с жестове го поканиха на кораба. Олег кимна.

В шлюза му дадоха маска и включиха въздуха. Най-после вътрешната врата се отвори, непознатите отметнаха щитовете, започнаха да се разсъбличат и любопитно оглеждаха Олег. А той се задъхваше от радост.

— Момчета… Земляни, мили… Колко много ви чаках…

Този, който бе написал в бележника му, приближи, прегърна го, а после, като го държеше през рамо, запита:

— Вие сте рашън? Аз не говори добре рашън… Ние сме от Юнайтед Стейтс.

— Какво значение има това? Дявол да го вземе, та той не разбира… Това е все едно, безразлично, андифрънт, разбираш ли? Ай кен спик инглиш, бът май инглиш из нот соу гуд…

Те се засмяха, потупаха го по раменете и се представиха: Том Дрейк, Джим Колинз. После го заведоха в командната кабина.

Олег позна капитана. Това беше Стил Т. Дейвидсън, командир на три звездни експедиции, Герой на Земята. Олег се представи:

— Олег Блинов, планетолог. „Регул-Гама“.

— Стил Дейвидсън, командор. „Орион-Бета“.

— Мистър Дейвидсън, искам да поговоря с вас насаме.

Американците, споглеждайки се, излязоха от кабината. Последният затвори плътно след себе си вратата.

— Мистър Дейвидсън — започна Олег.

— Наричат ме Стил.

— Стил… Към Земята ли отивате?

— Да.

— Аз трябва да се върна на Земята. Корабът ми е повреден.

— Видяхме го на орбита и прочетохме бележката ви.

— Да. Ще можете ли да ме вземете с вас?

— Разбира се, Олег.

— Но, знаете ли, тук аз не съм сам. С мен са жена ми и детето ми.

— Ще вземем и тях, разбира се.

— Не, Стил, те трябва да останат. Не мога да ви кажа всичко, но… те не могат да отлетят от тук.

— А вие не се ли страхувате да ги оставите на планетата?

— Не, тук е безопасно, те са добре наредени. Но да ги взема не мога. И да ви обясня подробно също не мога.

— Олег, не намирате ли, че това звучи странно?

— Разбира се, Стил, но засега нищо повече не мога да ви кажа.

— А какво ще кажете на Земята?

— Там аз ще мога да кажа цялата истина.

— Да допуснем. А какво ще кажете на тях?

— Ще им кажа, че идвате от Земята, че ще съобщите за нас в базата и ще ни изпратят кораб. Аз ще отлетя с вас, но те няма да знаят това. А после ще се върна за тях.

— Така… А какво ще кажа аз на командата?

— Същото. Или това, което намерите за необходимо. А сега — Олег стана — моля ви, вие и целият екипаж да дойдете в моя дом. Тук може да се ходи без скафандри. Планетата е абсолютно безопасна по отношение на атмосферата и микроорганизмите. За всеки случай вземете си бластерите.

Дейвидсън натисна копчето за повикване. Екипажът се събра.

— Джентълмени! Нашият маршрут се променя. Ние трябва да изследваме тази система. С нас като пътник ще дойде мистър Блинов. Сега всички сме поканени на гости у мистър Блинов. На вахта остават Том и Кенет. Всички да се избръснат и облекат парадната форма. Излизаме без скафандри. Вземете бластерите. Има ли въпроси? Свободни сте.

Когато останаха отново двама, Дейвидсън, обърнат към илюминатора, запита спокойно:

— Доволни ли сте от това, което казах, мистър Блинов?

— Да, сър, напълно.

Обядът мина чудесно. Американците хвалеха всичко — и къщата, и яденето, и стопаните, особено домакинята. С удоволствие се занимаваха със Саша — държаха го на ръце, пяха му непознати песнички, а той весело гукаше, пулеше им се и ги броеше с пръстчетата си.

В единия ъгъл Дейвидсън разговаряше с Лена.

— Мисис Блинова, изследването на планетната система ще трае минимум два месеца. При това ще успеем да съберем само отделни късчета, как беше, трохички информация. Може би ще продължи по-дълго, но не много. Максимум половин година. Доколкото знам, вие сте чакали много повече?

— Да, тук сме от година и половина.

— Както виждам обаче, уредили сте се добре.

— О, всичко това направи Олег.

— Как? Сам? Но нима е възможно един човек да направи толкова много? Та това е направо чудо!

— Разбира се, че е чудо.

— А сега — Дейвидсън стана — вече е време. Утре в осемнадесет часа бордово време стартираме.

— Ще дойдем — каза Олег. — Ще ви изпратя.

* * *

Олег вървеше бавно към къщи. Имаше чувството, че е негодник. Необходимостта да се раздели с Лена и Саша го потискаше. Беше успял да се убеди, че това е нужно. В него се бореха две желания: да се върне на Земята, да заживее както всички хора и да забрави завинаги за страха или да остане тук, с любимите хора, на планетата, където той се научи да бъде властелин, но остана роб — роб на страха си. Да се върне и стане човек. И да бъде самотен. Или да остане с любимите хора. Но нима те са хора? Те не са истински. Той сам ги създаде. А Саша? Истински ли е или не? Или наполовина? Да отлети — и да ги предаде. Макар и неистински, но любими. И любящи. Или да остане честен пред тях и себе си — и да остане тук завинаги и цял живот да тъгува за синьо небе и истински хора. И да ненавижда тези…

Плачеше и се ругаеше на глас, сърцето му се свиваше мъчително, но и сълзите, и опитите да намери правилното решение — всичко това беше само търгуване със съвестта. Отдавна беше избрал и решил — още когато говореше с Дейвидсън. Дори по-рано, още щом видя кораба.