Ернест Маринин
Затворникът (1)

Ден първи

Всред грохот и рев на избухващата атмосфера, закривайки звездното небе с понеслия се стремително нагоре хоризонт, планетата се сгромоляса върху кораба и се втурна нататък по орбитата, отнасяйки върху себе си смачканата тенекия с полупремазания човек в кабината.

Това бе само едно неуспешно кацане, но Олег възприе именно така момента на сблъскването. Той беше сам в кораба, който се връщаше на Земята. Другите осем звездолета на експедицията работеха в системата Регул. Повече от сто космонавта. А него го изпратиха на Земята заради страхливост. Не като наказание, не, просто един страхливец в експедицията е твърде голяма потенциална опасност. И командорът Янсен бе прав, когато утвърди решението на екипажа. Наистина, по-добре да загубят един кораб, отколкото да рискуват цялата ескадра. По-добре да изложат на опасност един човек, отколкото сто. Грешката на Янсен бе другаде. Олег не бе страхливец. По-точно той не бе просто страхливец. Той се отличаваше с предпазливост, предпочиташе да заобиколи опасността, а не да я преодолее. Това още не е страхливост. Когато нямаше друг изход, той проявяваше и смелост, и мъжество. Гнетеше го изключително богатото му въображение. То беше неговият главен талант, източник на идеи и решения. Благодарение на него той попадна в състава на Звездната. Но след кацането, в условията на реалните опасности и риск този негов дар се превърна в източник на страхове и подозрения. Намираше непрекъснато все нови и нови опасности, понякога и съвсем невероятни. Поради характера си Олег се стараеше да ги избягва. Отстрани всичко изглеждаше най-обикновена страхливост, а време, пък и желание за дълбоки психологични анализи нямаше и го изпратиха на Земята. Дадоха му кораб, изчислиха маршрута — само шест нула-прехода до Земята, но в космоса не всичко може да се пресметне… От втория скок „Делта“ излезе твърде близко до планетата. Да беше първия скок, Олег веднага би преминал в подпространството, но след втория трябваше доста да се поразходи в обикновеното пространство, за да възстанови запаса от вакуум, от разцепването на чиито частици получаваше енергия за нула-преходите. Аварията беше наистина тежка, но въображението на Олег я превърна в непрекъснат кошмарен катаклизъм.

… Планетата буквално изскочи на екрана. Автоматът включи спирачните двигатели, но непогасената енергия от скока и притеглянето на твърде близката планета устремиха „Делта“ по стесняваща се спирала. Корабът неудържимо падаше върху планетата и тя го посрещна с грохота на атмосферата, впила се в разтопената обшивка. А после воят на спирачните двигатели бе прекъснат от удар, от който навярно са трепнали стрелките на сеизмографите на Земята, а гръдният кош изпука като черупка, счупените ребра пробиха гърба и креслото и със скърцане се опряха до задната стена на кабината.

Съзнанието се изтръгна от тялото и се понесе към небето заедно с червения стълб пушек и прах, издигнал се над мястото на падането.

Измина цяла вечност. Всичко бе пусто и тъмно, както преди Началото, преди взрива на Първоатома и само безкраен мрак се простираше дванадесет милиарда светлинни години наоколо. После се появи звездичка — едва забележима в тъмнината. Постепенно тя започна да расте, стана точка, топче, кълбо, кълбовидна мълния, облак с формата на гъба; нарастващият облак изпълни черепа, стана твърд и еластичен, разкъса крехката кост на дванадесет милиарда парченца, разхвърли ги по безкрайното пространство. Пренапрегнатите струни на нервите се скъсаха с виещ звън, тялото се сгърчи от болка, но ето, рукнаха водопади студена пот, заляха горящия облак в главата, преляха през назъбените краища на черепа и потопиха Вселената на безкрайно число парсеци и вечности…

Олег трепна и отвори очи. Кошмарът свърши. През илюминаторите в кабината се лееше бледа светлина. Болките бяха силни, но поносими. После през тишината се промъкна звук — часовникът над пулта работеше. Той показваше, че от момента на падането са изминали дванадесет минути. Учуди се и това обикновено чувство му помогна да се съвземе. Болката премина. Помисли си, че трябва да стане и се ужаси, представяйки си с какъв звук ще се измъкват от тапицерията на креслото изпочупените му ребра. Побиха го тръпки, челото му се покри с капки пот и той остана да лежи, стиснал облегалките на креслото. Меката им гъвкавост му върна чувството за реалност, каза си: „Не вярвам в това бълнуване! Сега ще стана!“ — и се дръпна напред, докато страхът не беше успял да скове мускулите му.

На креслото нямаше нито дупки от ребра, нито петна кръв. Опипа гърдите и гърба си. Ръцете му го слушаха, движенията не му причиняваха болка. Всичко беше цяло. Отпусна се на облегалките и се усмихна, повярвал най-после, че е жив. „Жив!“ — тихо каза той. А после по-силно, почти викайки: „Жив! Жив!“ Гласът глухо прокънтя зад пулта, там нещо щракна, зазвъня. Радостта угасна.

Изчислителят бе унищожен изцяло. При удара микромодулите се бяха натрошили и изсипали през отворите на кожуха и сега лежаха по пода на красиви купчинки от разноцветни парченца. Системата за регенерация наистина можеше да се възстанови. За месец–два. Ръчното управление бе оцеляло, но разцентровано. Но какво значение има това! Все едно, нито изчислителят бе цял, за да изчисли маршрута, нито контролните уреди. А най-главното — намотките на конвертора се бяха изместили. За „Делта“ пътят през подпространството бе затворен. Обикновеното гориво би стигнало за дълго, но не и за триста светлинни години. Продуктите са оцелели, в една цистерна имаше кислород за около седмица. А регенераторите трябва да се ремонтират два месеца.

Струваше ли си да живее?

Надникна през илюминатора. Нищо особено. Обикновени жълтосиви камъни и скали без следа от растителност, някакво нелепо сиво-розово небе. По него пълзяха лилави петна — нима са облаци? Вятърът гонеше кълбета прах, те покриваха неясно очертаната линия на хоризонта със сива мътилка. Прилича на боровинков кисел, разреден с вода от някоя локва. „Ех — въздъхна Олег, — ако в този кисел можеше да се диша!“ Той искаше да провери състава на въздуха, но анализаторът, разбира се, не работеше. „Трябва да изляза навън. А ако там има някаква жива гадина?“ Веднага му се стори, че в мъглата се мяркат сенки. „Не, не може да бъде, от страх ми се привижда. Тук няма никого!“

Дълго стоя в шлюза пред затворения люк, мислеше. „Ех, ако имаше бог! От душа бих се помолил и бих казал: господи, направи, моля те, от този кисел нормална атмосфера, за да се диша, да е прохладно и свежо и от запад да се носи дъх на жасмин, а от юг, да кажем на момини сълзи… Ех!“ Олег тежко въздъхна, стисна зъби и отвори люка.

Всичко изглеждаше така, както през илюминатора — камъни, прах, лилави петна върху сиво-розово. Спусна стълбата, слезе долу, пообиколи кораба и си рече: „Престани да се мотаеш. Трябва да опиташ въздуха. Ако става — всичко е наред, ще живеем. Ако не става, не става. Е, с една седмица по-рано. В края на краищата все едно е.“ Съвсем не му беше все едно, но той знаеше, че трябва да се убеждава. Риск почти няма — отровните газове няма да минат през филтъра, микробите — също, а ако там няма кислород, веднага може да мине на бутилките… Е, хайде! Отвори клапата на филтъра и леко пое през носа.

Беше въздух, истински, прохладен, като през лятна вечер, малко сух и прашен. И едва, едва намирисваше на кисел. Олег помириса. Да, миришеше на кисел от червени боровинки. Анекдот!

Дишаше и се радваше, че все пак няма да умре след една седмица. Нямаше отровни газове, микроби и белтъчини. Индикаторите на филтрите останаха чисти. Отново задуха вятър и донесе лек мирис на жасмин.

„Дявол да го вземе, значи все пак това не е бълнуване! Ами ако не е? Тогава откъде се е взел жасминът? Самовнушение? Помислих си за жасмин и си внуших, че усещам миризмата му. Ами тогава аз съм гений на самовнушението. И изобщо съм гений. Аз съм Наполеон.“ Скръсти ръце на гърдите, излъчи корем и наведе глава, надменно гледайки пред себе си. Не му стигаха само наполеоновските къдрици. Ръката му се плъзна по гладката повърхност и събори на земята… триъгълна шапка! Олег вдигна императорската шапка и тъпо погледна дъното й. На хастара й беше отпечатано със злато:

Парижки облпромкомбинат,

ул. Елисейски полета, І, тел. 1-23-45

И размерът — „59“. Шапката беше доста поизносена — ръбовете й бяха изтъркани, а на хастара, там, където се опираше темето, имаше голямо петно.

Това беше пълен идиотизъм. Магия някаква. Внимателно постави шапката върху камъка, направи няколко крачки и шепнешком произнесе: „Изчезни, сатана!“ Шапката не изчезна, макар че той искаше това и вярваше твърдо, че ще се стопи във въздуха след класическото заклинание. Тогава стреля в нея с пистолета. Шапката пламна и горя дълго, пукаше и разнасяше мирис на изгоряла кожа. После вятърът отвя дима и пепелта, а върху камъка остана само петно от сажди.

„Какво имаше на хастара: телефон едно-две-три. Зайчето се скри!“^[1]

Тогава се чу странен звук, нещо като похъркване. Без да мисли, Олег скочи встрани и рязко се обърна, измъквайки пистолета. Пред него изникна зайче. То мърдаше разцепената си устна, душеше земята, направи две крачки и отново приклекна. „Така. Ето че се появи и фауна. Отначало зайче, а после ще има и вълци и овце, дачници и тем подобни варвари, драскащи по скалите «Оля + Коля».“

Бълнуването беше отишло твърде далеч. Може би беше отравяне от някои съставки на атмосферата. Или предсмъртни видения. Само че нестандартни. Казват, че преди смъртта си човек вижда своя живот, семейството си, близките си. А това е някаква бъркотия… Зайчета… жасмин. Само шипър липсва.

И изведнъж му замириса на шипър. Тежкият, още от детинството му ненавистен мирис изпълни дробовете му. Главата му се замая, прилоша му. Спазъм стисна гърлото му. Олег бързо включи кислородните бутилки и задиша често и дълбоко. Мирисът изчезна, но главата му все още бе замаяна. Прекрачи люка и като се държеше за стената, довлече се до кабината. С мъка сне скафандъра и тежко се строполи върху креслото. След около час се успокои, изправи се и приближи до илюминатора. Навън бе станало по-светло. Малиновочервена светлина обливаше скалите. Голямо червено слънце грееше силно през стъклото. Долу седеше познатото зайче. „Гладно е, сигурно — помисли Олег. — Да имаше сега едно морковче.“

Морковчето се появи. Увисна във въздуха и тупна пред зайчето. То се изправи на задните си крачета, пристъпи с предните, приближи и бързо, бързо загриза.

През стъклото не се чуваше нищо. Но Олег си представи как хрупка и на него самия му се прииска морков. Устата му се изпълни със слюнка. Тръсна глава и видя моркова. Висеше във въздуха сред кабината и се поклащаше. Омръзна му да се учудва. Хвана моркова, изчисти го в ръкава си и го захрупа. Беше истински, сладък.

„Страната на чудесата. Аз съм Алиса. Алиса Александрович Блинов. Планетата на осъществената мечта. Каквото поискам, това и въплътявам. Интересно как ли го правят? Всъщност кои са те? А тя — самата планета? Или аз? Нека приемем, че това е взаимодействие на пси-полето с полетата на планетата. И изобщо какво значение има как се получава всичко това? Получава се и толкоз. А е интересно! Да кажем, дай… ябълка!“

Съсредоточи се и си представи антоновката^[2]. Ябълката възникна. В кабината лъхна чудесният есенен аромат. Олег повъртя ябълката в ръка. Тя беше тежка и прохладна. „Голяма работа!… А обратното?“ Той отново се съсредоточи и си представи как ябълката изчезва. Поклаща се и се стапя във въздуха. Но нищо не излезе. „Обратното действие не се наблюдава, значи. Излиза, че трябва да мислиш какво мислиш, защото може такива ми ти работи да измислиш…“ Замисли се, въздъхна и изяде ябълката.

Събуди се потънал в ледена пот. Навън бе някаква инфрачервена нощ и в нея, като отражение на кошмарните сънища се носеха огромни сенки. Лежа дълго, загледан през черно-червения кръг на илюминатора и мислите му, неоформени и несвързани нелепо се трупаха една върху друга, бавно се преобръщаха и спираха в бездните на полудрямката му. После отново заспа.