Ернест Маринин
Затворникът (6)

Ден двадесет и шести

Събуди се рано и като опря лакът на възглавницата, дълго гледа спящата Лена. Жена му… Любимата… Ето я, до него. Докосна с пръст ръката й. Колко гладка е кожата й! Интересно дали само нейната е такава или на всички жени? Не знаеше. Отначало беше много млад, за да научи. После дойде Академията — пет години каторжен труд, веднага след Академията бе включен в експедицията и тогава единствената жена за него стана Лена. Далечна и чужда. Безкрайно скъпа, но от това тя не ставаше по-близка. И ето, сега е до него. Тя? Да, Лена! Истинска. Почти… Но това няма значение. Сега целият му живот е такъв — почти истински.

* * *

Лена се появи една вечер, защото беше забравил да включи генератора на заглушителя. Сега, когато си лягаше, той непременно включваше генератора и нощите минаваха спокойно, без неприятни визити. Изобщо всичко стана по-леко. Тогава той успя да напълни резервоарите преди кацането и се спусна нормално. Веднага си построи къща дълбоко под повърхността, отгледа гора, посади трева, прекара поток. После направи вертолет и отлетя с него до мястото на първото кацане. Събра всички истински части. Опита се да ремонтира „Делта“ — по инерция, да се възстанови напълно бе невъзможно, а с измислени детайли далеч няма да отлетиш. Още първия ден направи мрежичката екран и генератора. Действуваше чудесно и той бе много по-спокоен вече.

А после се появи Лена. Тази нощ му се присъни. Не такава, каквато беше в живота, приветлива, но чужда, а такава, каквато му се искаше да бъде.

Заспа в креслото пред камината и сънува, че спи в креслото пред камината. Късна нощ. Лена идва при него гали го по бузата и му казва: „Алик, ставай, време е да лягаш!“ Той не отваря очи, протяга ръка и я дръпва към себе си. Тя се противи. После сяда на облегалото, навежда се към него и го гъделичка с дългите си мигли. Целува я в ямката между ключиците. Сърцето му се свива от нежност. Никога преди това не му е било така хубаво… Лена скача, започва да го дърпа, смее се и вика: „Ставай, стига си се преструвал!“

Събуди се и отвори очи. Камината бе угаснала, тъмно бе, но той я позна веднага. Скочи и запали лампата. Тя примижа и закри очи с ръка. Олег опипа генератора — разбира се, изключен е! Прехапа устни. Промърмори: „Почакай, Лена, сега ще се събудя.“ Какво да прави? Какво да й каже, как да й обясни?

Очите й свикнаха със светлината, тя пусна ръката си и го загледа усмихната, но изведнъж погледът й се промени, огледа се, усмивката й стана плаха и несигурна, а после съвсем изчезна.

— Олег… Ти си Олег, нали?

— Разбира се, кой друг мога да бъда? — почти естествено се усмихна той.

— Почакай, нищо не помня, нищо не разбирам… Къде сме? Не сме на „Гама“, нали? И защо съм по халат? Какво се е случило?

— Лена, слушай… Седни, моля те. Всичко ще ти обясня.

Настани я в креслото и сам седна на килима малко встрани, за да не гледа постоянно в лицето й. Тя зиморничаво се сви.

— Студено ли ти е? Ей сега ще запаля камината…

Хвърли тънки дърва и стъкна огъня.

— По-добре ли ти е? Сега слушай. Ти се разболя на четвъртата планета. Хвана там нещо като летаргия. Ежен не можа да направи нищо, нямахме връзка със Земята, сложиха те в хибернатора, но след два месеца пулсът ти отслабна, започна още нещо и тогава Янсен реши да те изпрати на Земята. Изпрати мен.

— А защо тебе?

— Е, не зная, той така реши. Тръгнахме с „Делта“. Отначало ти беше зле, но после забелязах, че пулсът ти стана равномерен и ти си по-добре. Може би бе повлияла анабиозата, може би ускорението или нула преходите, не зная. Но ето че ни се изпречи тази планета. Аз, разбира се излязох рисковано близко до звездата, но и през ум не ми е минало, че под носа ни ще изскочи планета… Опитах се да спра, горивото свърши и бях принуден да кацна. От кораба остана само спомен. А после открих, че това е необикновена планета. Някакви полета. Изобщо материализират се предмети. Помислиш си за нещо и то възниква. Направих къща, пренесох те, настроих хибернатора за събуждане, но ти все спеше. Ремонтирах „Делта“, отлетях, разбира се, с теб, но на разстояние около три хиляди полето отслабна и всичко, което бях сътворил, се изпари — трябваше отново да кацам. Наново построих къща, отново започнах да поправям кораба, не зная защо, все едно с него не можем да летим. А после ти се оправи, само продължаваше да спиш — просто спеше, а сега се събуди… Това е…

— Странно… Аз не помня нищо и съвсем не усещам, че съм била болна. Всичко е наред, само в паметта ми има някакво прекъсване… Ще мине. Най-главното, ако съм разбрала вярно, е, че сме закъсали, да? Нито можем да се измъкнем, нито да сигнализираме…

— Да. И ще трябва да живеем тук неизвестно колко.

Двамата замълчаха и гледаха в огъня. А после Олег каза:

— Лена… Виж какво…

— Какво?

— Лена… — изведнъж гласът му пресипна и той се закашля. — Аз те излъгах. Аз зная защо Янсен изпрати мен. Той знаеше, че аз… те обичам… И ме изпрати — обърна се и я загледа с напрегнато очакване. Тревожната замисленост на лицето й се смени с усмивка.

— Ех, Олег, Олег… Това са знаели всички, освен мен. Та ти нищо не си ми казвал. Може би сега ще ми кажеш?

— Лена! — хвърли се към нея и я хвана за ръката. — Лена! Обичам те. Само теб, никоя друга не съм обичал… Лена…

Лена протегна свободната си ръка и го погали, както тогава, в съня.

— Алик… Ще те наричам Алик, искаш ли?

— А аз тебе как?

— Как искаш?

— Не зная. Още не съм измислил. Според мен Лена е най-хубаво от всички.

— Според мен също.

Двамата се засмяха, а после тя се дръпна, сви вежди, изгледа го критично и много сериозно каза:

— Ти не ми подхождаш. Още си момче…

— Ти самата си такава!

— Това си е моя работа, каква съм. Ще взема да си измисля някой друг, подходящ, висок, строен, с орлов нос и посребрени коси.

— Чакай, Лена. Виж какво. На ти това нещо — той сне мрежата, откачи генератора и й го подаде. — Сложи си я и колкото можеш по-рядко я изключвай. Че ще измислиш нещо… Когато кацнах първия път, не бях измислил това екранче и насъздадох едни ми ти такива нещица…

Замълча, съсредоточи се и създаде втори комплект. От учудване Лена широко отвори очи.

— Чакай, как го правиш това?

— Ами как — общо взето много просто. Съсредоточи се, представи си нещо по-подробно, пожелай го силно и ще възникне.

— Да опитам ли?

— Хайде, само снеми мрежата.

Лена се загледа пред себе си, а после се обърна към него и тревожно попита:

— Какво да създам?

— Какво искаш?

— Не знам, може би паста?

— Паста? Добре, хайде — усмихна се той, като си спомни за своите първи опити — морков, ябълка.

Лена очевидно не се бе съсредоточила достатъчно, защото нищо не излизаше. Застанал зад гърба й, Олег си представи продълговат еклер, покрит с шоколадова глазура. Сега се получи. Лена нерешително протегна ръка.

— Алик, аз обаче исках бадемова, а това тук…

— Е, аз малко ти помогнах.

— Слушай, никога не се меси в моите лични пасти! Няма да я ям! Унищожи я!

— Не става. Обратното не се получава. Ще трябва да я изядеш.

— Не искам. Яж я ти!

— Лена, ти сигурно наистина си гладна. Колко месеца само не си яла!

Отрупа масата с ядене. Появи се и бутилка шампанско. Приготвяше, а в главата му се въртеше мисълта: „Защо при Лена не се получи? Не се е приспособила още? Или на това е способно само моето пси-поле с хипертрофирано въображение? Или защото тя… е неистинска?“ От последната дума сърцето му се сви рязко.

— Е, как е?

— Добре. Хайде сега ми покажи къде какво имаш.

Поведе я из стаите.

— Ето спалнята, тук е кухнята, тук банята, това е изходът на повърхността. Това копче е за вратата, това за асансьора.

— Алик, защо вратите са такива?

— Нали ти казах вече. Отначало наплодих всякакви щуротии — гущери, къртици, дори и Змей Горянин — брониран и огнедишащ, той разруши първата ми къща. Това е за всеки случай. И запомни добре: без оръжие нито крачка на повърхността! Генераторът дръж винаги включен. И по-добре на първо време без мен да не излизаш.

Прохладният душ го обливаше. Приятно… После се зави в хавлията, седна на ръба на ваната и се замисли. Беше щастлив… От тази мисъл му стана тежко и тъжно.