Ернест Маринин
Затворникът (2)

Ден втори

Сутринта сглоби вертолета и тръгна на разузнаване. Под него се простираше еднообразна равнина. На тази планета нямаше нищо освен камъни и прах… След три часа полет реши да се върне. Нещо го безпокоеше. Спомняше си нощните сенки зад илюминатора, мяркаха му се мезозойски чудовища, които преобръщаха „Делта“ с уродливите си лапи. Помъчи се да прогони тези мисли и увеличи скоростта.

Корабът беше на мястото. Само се беше катурнал — настрани и по него се виждаха драскотини. Наоколо имаше някаква промяна — май че преди камъните не лежаха така. И между тях личеше следа — ясен отпечатък от огромен птичи крак. Нокти, люспи — всяка голяма колкото длан. „Така значи. Тук направо е страшничко да се мисли. Измислих го… Това не ти е зайчето“ — промърмори Олег и се върна във вертолета.

Издигна се на около двеста метра и забеляза встрани движеща се петно. Изключи двигателя и безшумно тръгна надолу на авторотация. Беше някакво животно като кенгуру, но голямо колкото автокран. Движеше се с плавни подскоци, като си помагаше с опашката. Някакъв хищен динозавър.

Когато до животното останаха около двеста метра, Олег дръпна ръчката и включи мотора. Вертолетът зави и увисна. Звярът се метна встрани и замря в заплашителна поза — готов за скок, с отворена чудовищна паст, пълна с остри зъби. На края на муцуната му стърчеше остър рог.

Олег извади пистолета и като притвори вратичката, насочи лъча право между изпъкналите му очи — жълти, свирепи, с вертикални зеници. Лъчът, удари черепа, но се оказа слаб — звярът подскочи, достигна вертолета с края на рога и тежко рухна на земята. От удара Олег едва не падна, но се задържа и изравни машината. И веднага натисна пистолета, защото животното скочи пак. Не го отклони, докато динозавърът не падна. От него шуртеше черна кръв, отсечената глава се търкаляше встрани, а задният му крак, огромен като лостове на екскаватор, все още се свиваше конвулсивно и разхвърляше камъните наоколо.

Олег приземи вертолета и внимателно приближи до звяра. Първият лъч беше разрязал дебелата пъпчива кожа и черепа на десетина сантиметра и все пак не беше стигнал до мозъка. Прииска му се да пипне с пръст, но се въздържа, вдигна камък и го хвърли в отворената паст. Езикът се сгърчи и челюстите се затвориха шумно. Нещо студено и тежко се вдигна от стомаха на Олег. Той се извърна и тръгна към вертолета.

Корабът лежеше катурнат на една страна и люкът се намираше отдолу. Аварийният люк бе смачкан при кацането. Да се влезе вътре беше невъзможно. Олег дръпна лоста на аварийния люк, после реши да изреже ключалката с лъча. Мъчнотопимият метал се поддаваше бавно. Оранжеви пръски се разлетяха встрани, вятърът отнасяше гъстия пушек. А после лъчът изчезна — акумулаторни се бяха изтощили. Олег хвърли пистолета, отпусна се върху скалите и заплака.

Плачеше от безизходност и страх. Сам срещу цялата планета. Без да може да се предпази от всичко неизвестно, което би могла да породи нейната необикновена сила под въздействието на деформираното от страха въображение. Беззащитен, гол срещу целия свят. Той можеше да диша въздух, който мирише на боровинков кисел, можеше да се храни с плодовете на собственото си въображение, както с моркова и ябълката. Но как да се спаси от другите въплъщения на фантазията?

Сълзите спряха, но в гърлото му застана на бодлива топка. Постепенно отчаянието му се смени с тъпо безразличие, което заглуши мислите и чувствата му. С труд се изправи и тръгна, без да избира пътя, без да се замисля накъде и защо. Люлеещият се хоризонт го обхвана в тесен пръстен и се отдалечаваше с всяка крачка, оставайки далечен и недостъпен. Но той не виждаше това. Пред мисления му взор стоеше една картина: безкрайна жълтосива пустиня и някъде в средата й скрит в красив сребрист скафандър — труп. Отначало съвсем като жив човек, само със затворени очи и сиво-жълто лице, после отвратителни полуизгнили останки, после скелет; и скафандърът, незапълнен вече от тялото, ще стане плосък като парцал…

Препъна се и спря. Препънал се бе в скафандър — не сребрист, а жълто-сив от прах. Плосък, като парцал, едва повдигнат там, където са останали ребрата. Олег се наведе и изтри праха от шлема. В него имаше череп — бял, с кичури коса, с тъмни дупки на очите и носа, с насмешливо откачена долна челюст.

Това беше неговият труп. Разбра веднага и му стана толкова страшно, както никога досега. Не беше вече осъзнатият страх пред предполагаемата опасност и възможната гибел, а безсмислен животински ужас.

Побягна, спъна се в камък, падна, отново скочи, замята се на едно място, несъзнателно смъквайки шлема, отново падна, извивайки се измъкна се от скафандъра и се понесе с огромни скокове. Бяга дълго. Дори закаленият му организъм не издържа. Дишането му стана накъсано и тежко, кръвта нахлу в главата му, стори му се, че тя разкъсва вените му, залива мозъка му, показва се през очните ябълки. Наново падна и загуби съзнание…

Голямата червена мравка пропълзя по тилната част на дланта му, спря, повъртя се, сякаш подушваше нещо, прехвърли се върху една тревичка и изчезна. Олег опря ръце на земята и с мъка се надигна. Намираше се в низинка, обраснала с мека зелена трева. Вляво на хълма поклащаха клони две брези. Всред гъстия върбалак шуртеше поточе. Голямо сплескано слънце бе докоснало вече хоризонта.

Стана и като закрачи уморен, се изкачи на хълма. В далечината зад широкото зелено пространство тъмнееше гора. Отнякъде долетя глас на птица. Прииска му се да пие. Спусна се към потока. Той беше съвсем плитък, с чиста ледена вода.

Дишаше леко, миришеше на свежа трева, на жива вода, на нагрята от слънцето земя. Откъсна дълга тревичка и сдъвка сладкото стебълце. Вървеше пъхнал ръце в джобовете, усмихваше се, вятърът галеше гърдите през разкопчаната яка, умората беше вече приятна, топла и нежна…

Слънцето залезе, небето се обагри с всички оттенъци на червения, лилавия и виолетовия цвят. Над хоризонта светна дълга бледозелена ивичка. Повя вечерна свежест. Трябваше да помисли за нощуването. Сигурно не би замръзнал на тревата, но пред очите му на фона на залеза изведнъж израсна до зенита огромен надпис с черни букви: „НОЩ“ и веднага далечен животински рев заглуши ромона на потока и шепота на листата.

Олег закопча ризата си догоре и се съсредоточи. Духна силен вятър и внезапно спря. Въздухът стана плътен и непрозрачен. Завъртяха се вихри, устремиха се нагоре и стихнаха, добивайки форма и твърдост.

На склона на хълма се появи бетонна кубична грамада. Високо се издигаха глухи сивозелени стени. В преддверието проблясваше стоманена врата.

Стигна до вратата и я натисна с рамо. Бавно, с едва чуто скърцане вратата се отмести и застана напречно на отвора, заграждайки го наполовина със своята еднометрова дебелина. Влезе вътре, с мъка премести обратно вратата и закачи тежките резета. Напипа ключа на стената. Пламна ярка светлина. Постепенно очите му привикнаха и видя лека дървена стълба, която се вдигаше стръмно към втория етаж. Опираше в хоризонтална стоманена плоча. Олег се изкачи и сложи длан върху плочата — щракна реле, забоботи мотор, плочата се повдигна като капак на изба. Ярко осветен коридор водеше в просторно помещение. Олег мина по коридора, затвори след себе си още една стоманена врата, обшита с дъбови дъски, и пое въздух.

Помещението бе хубаво. Голяма камина. Върху скарата бяха подредени сухи дърва. Вляво — голяма маса с лампа на шарнири. Стол с ниско облегало и място за ръцете. Срещу камината — дълбоко кресло. Край стените — полици с книги. Дебел зеленикав килим. Вдясно врата към спалнята. Олег надзърна в банята и кухнята и се върна в хола. Застана до вратата и доволен заоглежда своето жилище. Приближи до полиците и взе една книга — страниците й бяха чисто бели… Дълго се разхожда край рафтовете и вземаше книгите наслуки — всички бяха без текст. Освен една, томче стихове със заглавие „Червената луна“. Това бяха негови стихотворения, които много отдавна, още в училище му бяха върнали от редакцията с вежливото извинение за претовареност на печатницата и утвърден тематичен план. Той криво се усмихна, пъхна томчето по-навътре и влезе в банята.