Ернест Маринин
Затворникът (4)

Ден четвърти

Ремонтът свърши. Корабът вече не лежеше, а стоеше, насочен към зенита, резервоарите му бяха пълни с гориво, всички системи бяха възстановени и регулирани. Олег седна пред пулта и започна да натиска бутоните, да движи лостовете и обръща ръчките. Очите на индикаторите светнаха, стрелките се поклатиха, релетата защракаха. Корабът оживя. Заработи системата за терморегулация. Горещината, която го измъчваше от средата на деня, се смени с приятна прохлада. И настроението му стана бодро и радостно. Това бяха последните дни, които той прекарваше на планетата, имаше още малко работа. Всъщност той би могъл да излети и след един час, но все едно, ще трябва да чака на орбита — на изчислителя бе нужно време за пресмятанията. Никакво удоволствие не е да се мотаеш излишно цяла нощ в безтегловност. Много му се искаше да прекара още една нощ в замъка. Сигурно това бе неосъзнато недоверие към „Делта“, нали вече бе изпадал в беда с нея, и в същото време несъзнателна вяра в твърдия бетон и стоманените плочи на замъка. Завърши работата рано и отлетя в къщи с твърдото намерение да се наспи.

Посред нощ го събуди чувството за безпокойство. Пробуди се не изведнъж, известно време лежа в полусън, но постепенно се разсъни напълно и смътното безпокойство веднага доби конкретна форма. Беше забравил да затвори външната врата! Наистина, спал бе дълбоко и едва ли нещо му се е присънило, затова нямаше опасност. Но призори сънят не е толкова дълбок, би могло да му се присъни нещо и тогава… Стана, запали светлината и тръгна към изхода. Навсякъде бе тихо и спокойно. Стоманената врата на хола меко се плъзна встрани. Олег натисна копчето в коридора. Тежката плоча, която закриваше стълбата, започна да се измества, но в този миг страшен удар отдолу я откъсна от оста й. От отвора се показа огромна, колкото човешки ръст рогата глава, устата се отвори и обля Олег със зловонен дъх, а зад главата вече се надигаше дебела люспеста шия. Олег изкрещя и се втурна назад. Успя да затвори вратата на хола и да се подпре на нея, поемайки си дъх, но веднага падна, отхвърлен от мощен удар от другата страна. Ударите се повториха, на третия вратата рухна заедно с част от стената и в отвора се показа безсмислено свирепа муцуна и се метна към Олег. Той едва успя да се отмести, закачайки с ръка студените люспи, и да се скрие зад масата. Главата бавно се извиваше и търсеше изплъзналата й се жертва, а той, дръпвайки капачката на бидона го обърна на пода и като скочи към вратата на спалнята, хвърли в бензина горяща запалка. Избухналите пламъци задържаха за известно време чудовището. Олег грабна колана с лазера и се втурна към асансьора. Гонеше го огънят, трясъкът и шума от пожара. Покривът се изместваше бавно, асансьорът едва пълзеше, но най-после отворът се показа, в същия миг моторът изрева и вертолетът се втурна в небето.

Олег включи фаровете и погледна надолу.

Замъкът сякаш бе станал двойно по-дълъг. До него се издигаше заоблена метална планина. Тя потреперваше и мърдаше, замъкът също мърдаше; по него пробягваха черни пукнатини; покривът се разцепи, издигна се огромен огнен стълб и в него се изправи дълга шия, дебела и блестяща като ракета на старт; тя все се издигаше, главата с отворената паст посягаше към вертолета… Олег насочи машината встрани и след него от устата на чудовището излетя дълга огнена струя, изви се като дъга и, разпръсквайки се като фойерверк, падна долу на тревата и я подпали. Олег караше вертолета с пълна скорост, а зад него в небето изпитаха огнени струи — огнедишащият дракон го гонеше.

Вертолетът се спусна до кораба. Олег постави лостовете в положение за излитане, бутна напред ръчката на газта и изскочи навън. „Муха“ излетя косо нагоре и бавно запълзя, набирайки височина, а Олег беше вече в кабината и с лявата ръка стягаше ремъците, а с дясната включваше системите. Сега трябваше да чака двадесет минути, докато корабът се приготви за старт. Екраните и локаторите светнаха. На десния като зелена точица се движеше „Муха“. Изведнъж тя полетя надолу и изчезна. Включи инфравизорите и видя голямо тъмно петно там, където догаряше вертолетът. А после то се раздвои и второто петно, отначало едва забележимо, бързо започна да става все по-тъмно и по-голямо. Това беше драконът, той приближаваше и Олег веднага включи загряването, макар че още бе рано. Ръката му лежеше върху лоста за тягата, но той изчакваше, стиснал зъби, защото корабът не бе готов. Още, макар само три минути… Драконът бе съвсем наблизо. Олег даде малка тяга. От дюзите излезе пламък, за миг изпепели тревата и вдигна облак прах. Драконът спря и изплю огнена струя, но тя не го достигна. Две минути и половина. Огнените струи вече лижеха обшивката на кораба, две минути… дано само не се изкачи на кораба! Минута и половина… два удара от страничното сопло, не толкова да го отблъсне, а ако може само да го задържи. Петнадесет секунди… Десет… Пет… Колко много са пет секунди! Най-после! Даде пълен газ и корабът се втурна нагоре. Притисна го претоварването. „Интересно стартирал ли е някой гол или аз съм първият? Дявол да го вземе, много е тежко… Трябва да изляза на орбита… Програмата на изчислителя… О, о, ръждясало ли е това копче, не може да мръдне… фу-у…!“ Изчислителят прие програмата и пое управлението на кораба.