Ернест Маринин
Затворникът (7)

Ден четиристотин седемдесет и пети

Саша се бе нахранил и спеше. Все пак той прилича повече на Олег — с чипо носле и светли вежди. Хубаво момченце, спокойно. Само първия месец не им даваше да спят, а после отведнъж се умири. И добре наддава на тегло. Само че е развит не за възрастта си — на пет месеца е, а вече зъб му никне. И изобщо ще бъде умно дете, отсега се вижда, когато не спи, все шари с поглед наоколо, усмихва се, а после се намръщва и започва да брои пръстчетата си. Гледа всяко поотделно, мърда ги. Дали не е време да му се сложи мрежичка под шапчицата? Кой ги знае дечицата кога започват да съобразяват. Трябва да поговори с Алик за това.

Лена чу тихото бучене на асансьора. Хлопна врата. Сега сигурно той задвижва тази кошмарна плоча — да, разбира се, през пода се усети лек тласък. Крачките не се чуват, заглушава ги килимът. Лена започна да брои: дванадесет, тринадесет, сега вратата ще се отвори…

Вратата се отвори и влезе Олег. Наведе се над креватчето и нежно докосна с устни розовата бузка. После седна до жена си, прегърна я през раменете, притисна се и уморено се отпусна върху възглавницата.

— Ей, малкия, здрасти.

— Сега ще ти дам един по врата! Че и по-надолу. Лена, не бива така, колко пъти съм ти казвал да заключваш вратата!

— Ти пък, вечно се страхуваш от нещо…

— Глупачке, аз не се страхувам за себе си. Ще се вмъкне някоя гадина тук…

— Е, добре, обещавам, няма повече да правя така, мой съпруже и повелителю! Как мина днешния ден? Донесе ли ни вечеря? Много слонова кост ли събра?

— Знаеш ли, Змей Горянин е изял слоницата Маша. Дявол да го вземе тоя никелиран змей.

— Убий го. Никаква полза няма от него, само вреда.

— Свърши. Отначало ми беше жал — все пак уникално животно. После реших — трябва да го убия, ще си направя нов. Но се оказа страшно издръжлив — четири ракети изпратих в него, а той продължава да се мята! А и сивите са едни твари! Не минаха пет минути, те вече бяха тук.

— Алик, може би трябва и тях?

— О, не, иначе твоите зверчета така ще се наплодят, че цялата флора ще изядат и ще започнат да боледуват. Нека поддържат екологическото равновесие.

— Какъв си ми умен и предвидлив!

Олег привлече Лена, прегърна я и я целуна. Тя сложи глава на рамото му, прекара пръсти по брадичката и започна да се сърди, че е вечно необръснат. Олег я прегърна по-силно и почна да я целува по бузите и вратлето. Но тя му се изплъзна и заяви:

— Време е за вечеря.

Поправи пред огледалото прическата си и изчезна в кухнята. Олег тръгна след нея и застана на вратата в любимата си поза — опрян с рамо на рамката и с ръце в джобовете. Гледаше как подрежда масата. Беше останала все така стройна и изящна, както преди раждането на Саша, а лицето й бе станало още по-хубаво. И тя никога не си спомняше какво е било по-рано. Преди появяването й тук. Само понякога говореха за Земята, но много рядко: стараеха се да не споменават за нея.

— Да, Лена. Земята никога няма да ни чуе — вълните не преминават.

— Дори и да ни чуе, кому ще е нужно това след триста години?

— Е, все пак, там ще разберат за тази планета…

— Може би. А ти откъде знаеш, че вълните не преминават?

— Тази сутрин изстрелях „Делта“ на дълга орбита. Локаторът я фиксираше до трите хиляди, а после изведнъж престана. След два часа, когато разстоянието се намали, всичко отново беше наред. А от кораба с истинския предавател сигналът минаваше през цялото време.

— „Делта“ и сега ли е на орбита?

— Да. Оставих предавателя включен. Разбира се, до Земята той няма да достигне, но може би някой ще прелети край него. Ще чуе SOS, ще кацне и ще ни прибере на Земята…

— SOS… Струва ми се на английски това означаваше „Спасете нашите души“?

— О, не, просто едно условно съчетание на букви. Някога са се договорили за него на международна конференция…

Той си спомни различните тълкувания на традиционния сигнал за бедствие и му дойде още едно на ум — „Спасете се от себе си“.

Заспа в креслото пред камината. Бележникът му падна на пода, ръката му, прехвърлена през облегалото, се зачерви, рязко изпъкнаха набъбналите вени. „Колко много се изморява!“ — помисли Лена. Тя загаси голяма лампа на тавана и се приближи да вдигне бележника. Олег измърмори нещо на сън, размърда се и се обърна на дясната си страна. Мрежата на главата му се измести и Лена видя червени петна на местата, където проводниците се допираха до кожата. „На всичко отгоре и тази ужасна мрежа, как я търпи!“ Тя внимателно сне мрежата от главата на мъжа си и я пъхна в джоба на сакото му.