Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (8)

Глава седма

Нина и Мич влязоха заедно в тъмната стаичка за разпит, придружени от детектив сержант Комо — един нисък мъж, който приличаше на таралеж, с коса като четина и гащеризон. На едната стена на малката стая бяха наредени стабилни етажерки, върху които бяха поставени множество видео и аудио записващи устройства. Купища празни видеокасети и магнетофонни касети изпълваха долните етажерки. Огромно огледало за наблюдение от обратната страна заемаше отсрещната стена.

Пийт се бе обадил в кантората час по-рано и им бе казал, че Дария Дениз Кейл е признала, че напоследък е била наета от фирмата за поддръжка на спортното съоръжение, за да бъде по-близо до Мич. Това обясняваше възможността й да влиза безпрепятствено в заключеното помещение. На път за насам Мич се опита да си спомни коя ли може да бъде от стотиците лица на служители, които виждаше на игрището всяка година, но не достигна до някакво заключение. И двамата бяха нетърпеливи да я видят.

— Готови ли сте? — попита сержант Комо, а ръката му помръдна несигурно, преди да вдигне щорите, които покриваха стъклото, от което се виждаше от тяхната страна.

— Както винаги.

Щорите издадоха шум като от колода карти, които се размесват, и Комо ги дръпна нагоре. Мич незабавно пристъпи напред към стъклото, но жената бе заровила лице в дланите си и раменете й трепереха, докато тя плачеше.

Комо излезе тихо от стаята. Единственият звук, който се чуваше сега, бе тихото бръмчене на електронното устройство зад тях и от приглушения плач, идващ от високоговорителите, на жената, която разпитваха.

Нина наблюдаваше профила на Мич. Слепоочията му пулсираха, присвитите му очи бяха фокусирани върху сцената, която се разиграваше пред него. Тя погледна към другата стая тъкмо когато жената вдигна глава и изтри носа си с ръка. Плачът бе оставил лицето й подпухнало, а очите й — зачервени. Косата й бе разрошена отпред, вероятно защото бе прокарала ръка през нея. Джеферсън и един по-млад и по-набит детектив изглежда бяха погълнати от напрегнатия разпит.

— О, боже — възкликна Мич. — Та това е Ди Ди!

— Ди Ди? — попита Нина, като погледна към атлетичната фигура на жената, която седеше смирена и отпусната в съседната стая.

Мич откъсна озадачения си поглед от заподозряната и се обърна към Нина.

— Доброволка е в приюта за животни. Не знаех, че истинското й име е Дария.

Нина затвори очи и мислено се укори със стиснати зъби.

— Защо не помислих за това?

— Защото е лишено от смисъл. — Той се вторачи отново в Ди Ди известно време, мускулът на брадичката му трепереше. — Тя бе там онзи ден, когато разглеждахме малките кученца. Спомняш ли си я?

Нина се намръщи и поклати глава, като прилепи лице до стъклото, за да види по-добре.

— В помещението, работеше на бюрото.

Нина си спомни за високата жена, обърната с гръб към тях, и по гърба й полазиха тръпки. Тя погледна към Мич и обгърна с ръце тялото си.

— Сега си я спомням. Имал ли си проблеми с нея?

— Не, но слушай. Ди Ди може да е малко — и той завъртя пръст около ухото си, — но тя никога, повтарям никога не би отровила Килиан. Бих заложил живота си за това. Голяма активистка е в защита на животните.

Категоричността в думите на Мич накара Нина да погледне отново към жената. Ако беше прав, нищо от това нямаше смисъл.

— Е, колата й е била чиста. Нито драскотина, нито някакви дупки от куршуми.

Този факт тежеше, необяснен.

— Значи, може би си права за друг заподозрян. По дяволите — промърмори Мич и вниманието му отново бе погълнато от Ди Ди. — Но тогава как да си обясним олтара в къщата й?

— Може би тя… работи с някого?

— Може би просто е хлътнала по мен и това е всичко.

Можеш ли да я обвиниш? Нина стисна ръце и се опита да пренебрегне звука от дишането на Мич до нея. Наложи си да не гледа гърлото му като говори, когато боботещият му глас повдигаше и отпускаше адамовата му ябълка.

Тя чу Пийт да споменава името на Килиан и вниманието й отново се насочи към разпита. Мич понечи да заговори, но Нина докосна ръката му.

— Шшт. Ето сега следва частта за кучето ти.

С крайчеца на окото си тя забеляза как той замръзна на мястото си. В спонтанен жест на съчувствие тя го хвана за ръката и я стисна. Той погледна към ръката й в неговата, после се усмихна, издърпа ръката й в свивката на лакътя си и я притисна до гърдите си. Интимността на този жест я приближи до него и тя можа да почувства топлината на тялото му. Главата й се замая. Не искаше този миг да има край.

— Защо поиска да убиеш кучето на господин Халоран, Дария? — попита Пийт Джеферсън с благ тон, което върна Нина обратно към действителността. — Едно невинно, игриво животно. А? Но може би не си възнамерявала да убиеш животното, Дария, може би цялата работа е просто един нещастен случай? Бих могъл да го разбера. Всеки би могъл да го разбере. — И той разпери широко ръце. — Случват се такива работи.

Джеферсън е добър, помисли си Нина.

— Беше ли нещастен случай, Дария? Може би си се опитала да лекуваш кучето, но месото някак си…

Той завъртя ръце една над друга. Очите му гледаха силно вляво, ъгълчетата на устата му бяха увиснали и създаваха впечатлението, че импровизира. Нина знаеше, че изкуството на разпита е нещо много повече от това.

— … не знам, нека да кажем, че в месото случайно е попаднала отрова — довърши Джеферсън.

Разтрепераната ръка на жената докосна гърдите й. Изглеждаше истински объркана.

— Какво? Не знам за какво говорите! Никога не бих причинила зло на Килиан.

— Но знаете името на кучето?

— Разбира се, аз…

— Не се прави на глупачка, Кейл! — Другият детектив, който приличаше на борец от Самоа, се наведе и удари с длан по масата. — Видяхме цветята навсякъде у дома ти — същите цветя, споменати в съобщенията за отравянето на кучето на Халоран. Да не говорим за олтара на този мъж, който си издигнала.

— Никога не съм писала никакви съоб…

— Да прибавим и номера, който скрои миналата събота — продължи безжалостният детектив, като не прие плахите й отричания, — и ще имаш страшно много време в затвора да премисляш, ако не ни сътрудничиш, жено… Предполагам, че няма да ми лазиш по нервите.

— В-време в затвора? — Ди Ди потрепери конвулсивно. Поклати глава, в очите й се четеше ужас. — Не съм извършила никакви престъпления! Работих в приюта през целия ден миналата събота. За какъв номер ми говорите?

Мич и Нина се спогледаха. И двамата я бяха видели в приюта и щеше да бъде лесно да потвърдят алибито й.

— Защо тогава избяга от игрището?

Тя постави треперещите си ръце на слепоочията си.

— Н-не знам. Преследваха ме и аз се уплаших. Бях смутена.

— Кажи истината, Кейл! Започвам да губя търпение — избоботи приличащият на борец детектив.

Той скокна на крака, като преобърна стола си с трясък. Стовари и двата си юмрука върху масата и се надвеси над Дария в позиция, която напомни на Нина на булдог от рисувано филмче.

— Ще те попитам още веднъж, преди да обърна дебелия край. Давам ти последен шанс всичко да стане по лесния начин. Защо се опита да убиеш кучето?

Съкрушената жена се сгърчи на стола си. Сви юмруци с побелели от стискането кокалчета до ушите си и заплака, докато й потече носът.

— Спрете! Спрете! Не е възможно да мислите това…

— Господи, съжалявам я — промълви Мич.

— Те просто се опитват да оборят твърденията й.

Джеферсън постави ръка на рамото на другия детектив. Когато мъжът го погледна, Пийт кимна. Якият детектив седна на мястото си. Пийт се приближи до Ди Ди и я потупа по гърба. Седна безмълвен до нея, докато сълзите й намалеят. Когато тя се успокои до приглушено хълцане, той започна отново:

— Хайде, хайде, Дария. Детектив Конейн няма да ти стори зло. Ако просто ни разкажеш със свои думи, ще престанем да ти задаваме въпроси. Беше ли отравянето на кучето нещастен случай?

Мич измъкна дланта си от тази на Нина и скръсти ръце. Издаде дълга и шумна въздишка. Нина огледа изсечения му профил, като се опита да прецени емоционалното му състояние, да отгатне мислите му. Опита с хумор.

— Как можеш да не се изповядаш пред такъв едър стар мечок като Пийт Джеферсън, който ти задава захаросани въпроси?

Устните на Мич останаха стиснати. Тонът му беше мрачен.

— Защото Ди Ди не го е извършила.

Дария — или Ди Ди — стрелна гневен поглед към Джеферсън.

— Вижте, аз може и да съм се поувлякла по Мич Халоран. Може дори да съм отишла твърде далеч. Ясно ли е? Но аз не съм и никога не бих отровила кучето му, или което и да е друго куче! Попитайте го. Той ще ви каже.

— Тя говори истината — рече Мич, очите му затърсиха лицето на Нина за миг. — Бих се заклел в това.

След известно време Нина си пое дъх и го изпусна равномерно въпреки разочарованието си.

— Значи продължаваме да търсим преследвача.

— По дяволите! — Мич се завъртя на пета и се замъкна до един стол до лавиците. Потъна в него с лакти върху коленете на широко разтворените си крака, с чело, скрито в дланите му. — Това е просто страхотно! Връщаме се обратно там, откъдето започнахме.

Обратно към Едрик. Нина се извърна отново към стъклото, за да не види той обвинението в очите й.

— Значи се придържаш към твърдението, че не си отровила кучето — попита Конейн Дария.

Тя кимна, непоколебима в невинността си, но явно ужасена от детектив Конейн. Тревогата бе отнела силата от гласа й, когато тя каза:

— Намерете Мич. Попитайте го. Разбира се, може да съм оставила цветя на вратата му, без картичка от кого са, но това не е престъпление, нали? Нима не сте чували за тайни обожателки?

Набитият полицай не каза нищо известно време, после отстъпи назад. Нина наблюдаваше безмълвния диалог с партньора му и сърцето й се сви. Ди Ди не беше смъртна заплаха за Мич Халоран и двамата го знаеха.

Пийт се обърна към стената с огледалото, после погледна партньора си.

— Нека да поговоря насаме с теб, Конейн. — Той постави ръка на гърба на Дария Кейл. — Просто си почини за минута. Ще довършим това после. Разбрахме ли се?

Тя кимна, като потъна в още едно море от сълзи.

— Ко-нейн — каза Мич, като произнесе сричките отчетливо.

Нина се обърна, за да го погледне, като се облегна на рамката на прозореца. Мич седеше на стола си, а дългите му крака бяха широко разтворени, сякаш притежаваше това място.

— Добро име за някой, който изглежда като Конан Варварина — изрече замислено той. — Чудя се дали постъпва честно.

Нина му се усмихна разсеяно тъкмо когато вратата на стаята се отвори и Пийт Джеферсън се облегна на касата на вратата. Тя повдигна въпросително вежда.

Той поклати бавно глава, после се обърна към Мич.

— Да — кимна му Мич. — Ние сме доброволци в един и същ приют за животни, но аз я познавам като Ди Ди, а не като Дария, и всъщност никога не съм знаел фамилното й име.

Пийт протегна врата си от една страна на друга.

— Истината ли ни каза за кучето? За това, че никога не би му причинила зло?

— Точно това каза и Мич, когато я видя за първи път — погледна го Нина. — Тази Ди Ди никога не би наранила някое животно.

— Не би го сторила — потвърди и Мич. — Двамата с Нина я видяхме в приюта миналата събота следобед. Едно телефонно обаждане и със сигурност ще разбера дали е била там през целия ден, но вътрешното ми чувство казва, че е така.

— Така-а. И моето вътрешно чувство е същото. Тази бедна жена е заловена по средата на нещо, за което тя няма никаква представа.

Пийт извади една цигара от джоба на ризата си и я пъхна в устата си. Тя се въртеше и подскачаше, докато той говореше, но остана незапалена.

— Май ще трябва да уловим по-голяма риба от тази.

— Мислиш ли, че някой иска да я натопи? — попита Нина.

— Съвсем ясно е — сви рамене Конейн.

Мич погледна от Нина към Конейн.

— Какво може да означава това?

Джеферсън измъкна цигарата от устата си и я прокара под носа си, като кимна.

— Това означава, че някой, който знае за цветята, е решил да превърне тази информация в една по-смъртоносна игра.

Нина разтърка слепоочията си. Обърканите съобщения на преследвача сега й се сториха много по-смислени, но тя бе толкова разочарована от развръзката, колкото Мич.

— С други думи, анонимните цветя са породили идея в нечия глава да започне да те преследва. Ролята на Ди Ди в цялата тази работа е незначителна. Истинският преследвач е използвал странните й малки приумици и ги е нагласил в заплахи.

Пийт насочи пръст към нея, сякаш държеше оръжие, и дръпна с намигване спусъка.

— Получи си го, скъпа! Куршум в главата.

Той пъхна цигарата обратно в устата си и погледна към Мич.

— Тя е доста бърза, тази твоя придружителка.

Нина завърза косата си отзад и го погледна през мигли.

— Има смисъл от това.

— Нищо няма смисъл. — Мич я погледна. Изглеждаше объркан от цялата тази информация, после насочи вниманието си към Пийт. — Имаш ли нужда от запалка за това, Джеферсън?

Детективът с посивялата коса поклати глава.

— Не, само пушене без дим. Просто си напомням, че е там. — Той размърда цигарата, за да подчертае думите си. — Който и да желае смъртта ти, използва тази жена, Дария, за да прикрие собствените си действия.

— Не разбирам — промърмори Мич. — Защо?

— Подобно нещо се случва понякога при серийните убийци. Някой сбъркан прочита репортажите за някой убиец и започва да копира престъпленията. Чувал си за това, нали?

— Добре, разбрах — кимна Мич. — Но кой…?

— Ако го знаехме — обади се Нина, — нямаше да сме тук.

Пийт наклони глава към стъклото, през което се виждаше само от едната му страна, и към жената, която бе в другата стая.

— Тази дама те иска в леглото си, а не на два метра под земята. Както и да е, ние можем да повдигнем обвинения за това, че те е безпокоила, тъй като произшествието се е случило на мястото за тренировка. Зависи от теб.

— Не. Не желая да го правите. — Мич наблюдава безобидната си почитателка известно време, после попита: — Мога ли да отида и да разговарям с нея?

И тримата извърнаха глави към огледалното стъкло, докато Мич излизаше. Ди Ди вдигна поглед, когато Мич влезе в стаята, после зарови лице със стон на унижение.

— Моля те, просто ме остави сама…

— Хей, Ди Ди, всичко е наред.

Гласът му бе успокояващ, грижовен. Краката на стола му изскърцаха, когато той го издърпа и седна по-близо до нея. Постави ръка на гърба й.

— Знам, че не си сторила зло на Килиан. Хайде сега, не плачи…

Тя вдигна лице и рязкото поемане на въздух се чу ясно по високоговорителя. Постави длан на гърдите си и преплете пръсти в златното синджирче, което носеше. Думите й се изсипаха като силен порой.

— Никога, никога не бих дори наранила някое животно. Трябва да им кажеш. Те искат да ме арестуват и казват, че съм се опитала да те убия, но ти трябва да знаеш, че аз никога…

— Шшт, Ди Ди. Вече им казах. Всичко ще се оправи.

И той я дари с окуражаваща усмивка. Ди Ди изми цялото си напрежение с едно издишване, отметна глава назад и затвори очи.

— Благодаря ти, господи, благодаря ти, господи.

Тя се протегна и сграбчи свободната ръка на Мич с двете нейни.

— Ще направя всичко. Ще напусна приюта, работата си, всичко. Толкова съжалявам. Никога не съм искала…

— Чуй ме — прекъсна я той, като издърпа ръката си. — Успокой се. Не е необходимо да напускаш приюта. Там имат нужда от теб.

— Сигурен съм, че ще бъде уволнена от управата на игрището — вметна Пийт.

Нина кимна.

— Но искам да направиш едно нещо — продължи Мич, а гласът му бе спокоен и благоразумен като на някой преговарящ за освобождаване на заложници.

— Всичко. Всичко, кълна ти се!

— Ще трябва да спреш с цветята и със снимките у дома ти, Ди Ди, разбра ли ме? — Той поклати бавно глава. — Не е здравословно и ме кара да се чувствам неудобно.

Тя премигна бързо.

— Не съм искала да ти причиня каквито и да са неприятности.

— Знам, че не си. Но аз не съм влюбен в теб, Ди Ди. — Погледна я право в очите и остави думите да потънат в съзнанието й. — Двамата с теб сме просто приятели. Влюбен съм в друга.

Стомахът на Нина се сви на топка.

— Халоран си има някое момиче, а? — ухили се Пийт.

— Аз… аз не знам — заекна Нина, а думите й прозвучаха сковано и фалшиво дори в собствените й уши.

Но тя наистина знаеше. Или поне бе чула. Фелисити. Жената, която се изплъзваше и за която се предполагаше, че е харесвана от Мич. Нина щеше да повярва в това, когато жената се появеше. Дотогава предпочиташе да се самозалъгва, като си мисли, че Мич е необвързан.

— Може би е просто блъф — добави Конейн.

Мич продължи:

— Как би се почувствала ти, Ди Ди, ако бе влюбена в някой мъж и друга жена продължава да му изпраща цветя?

— Толкова съжалявам — прошепна тя. Нина забеляза, че долната й устна трепери силно. — Толкова съжалявам…

— Всичко е наред. — Мич й се усмихна. — Аз съм твой приятел. Но това, другото… то трябва да спре.

— Разбирам — сведе поглед Ди Ди.

— Ако е необходимо, ще разговарям с шефа ти от компанията да не те уволняват. Няма смисъл да загубиш всичко заради една грешка.

Тя вдигна поглед, а изражението й преливаше от чувства и благодарност.

— Ти ще… н-направиш това за мен?

— Разбира се. Тъкмо това правят приятелите.

— Халоран е страхотно мъжко момче — обади се Пийт. — Тази жена се държи, меко казано, странно с него, а той все още намира място за кавалерство.

— Добър човек — съгласи се Конейн.

— Да, така е.

Нина обви стегнато с ръце талията си. Изпусна дълга, премерена въздишка и остави сърцето си да се изплъзне малко извън контрол. Бедната Ди Ди! Част от Нина й симпатизираше. Как можеше някоя жена, която се познава с Мич Халоран, да не се влюби малко налудничаво в него? Нина се замисли отново за Фелисити и стомахът й се разбърка.

— Ако той наистина има приятелка — промълви Нина, най-вече под носа си, — то тя е щастливо момиче.

 

 

До късния следобед Нина бе изпаднала в мрачно настроение. Сякаш облаци бяха надвиснали над целия кабинет. Джаред бе изнервен, Брок бе напрегнат, Лиза изглеждаше така, сякаш не бе спала от дни, а Мич…

Нина въздъхна.

Мич изглеждаше така, сякаш бе изпаднал в още по-унило настроение, отколкото нейното. Бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки и очите му изглеждаха безизразни, примирени. Джаред, Брок и Мич бяха увлечени в разгорещен спор за едно-друго, всичките носеха екипи в черно и жълто с черни фланелки с качулки под тях и до един се бяха скупчили около голямото бюро, за да се уверят, че ще се вслушат в тях. За един външен човек това можеше да прилича на бизнес среща, както обикновено.

Но Нина бе прекарала достатъчно време с Мич през последните три седмици, за да знае, че умът му бе другаде.

Седнала и полуоблегната на конзолата встрани от бюрото на Джаред, Нина кръстоса ръце и загледа навъсено навън през огромните прозорци поройния сив дъжд, който наводняваше Литъл Рок. Идеален фон за ден като този. Когато се върнаха от полицейското управление, паркираха колата на паркинга пред сградата, вместо да я оставят в хубавия, сух подземен паркинг. Нина се уплаши да не прогизне. Сякаш се давеше в цялата тази нейна мисия. Пийт нямаше никакви следи, които да водят към Дария Кейл. Нито пък тя. Бяха стигнали до една стена и Нина се чувстваше така, сякаш си блъскаше главата в нея.

След като бяха решили, че са постигнали някакъв напредък в разследването, днешният провал се стовари върху тях като обезкуражаващ удар. И не само това, Нина бе започнала да осъзнава, че се е забъркала в един свят на тревоги с Мич. Този мъж я привличаше като магнит и тя бе безсилна да спре това привличане. Ако трябваше да е напълно искрена със себе си, би могла да каже, че се влюбва в него. Дори мислено, все още не можеше да докосне буквата Л като любов. Не беше сигурна дали знае истинското й значение. Но тя бе там — голямата алена буква, запазена за хора, които правят същите грешки отново и отново. Беше се заклела да си вземе поука от миналото и въпреки това се чувстваше неспособна на това. Чувствата й бяха като товарен влак, който се движеше неконтролируем и се бе отправил надолу по стръмен, наклонен път.

Като се вглеждаше през оплискания от дъжда прозорец, тя си наложи да действа предпазливо с Мич. Но това, което наистина желаеше, бе да утеши себе си — и него — в прегръдката на силните му ръце. Необходимото разстояние между тях засилваше меланхолията й.

Тя разтърка нагоре-надолу с длани ръцете си и обвини дъжда за внезапния хлад, който почувства.

Ненадейно почукване на вратата прекъсна спора. Всички обърнаха глави, когато вратата се отвори. Появи се гримираното лице на Лиза.

— Ще си тръгна няколко минути по-рано, ако това не представлява проблем. — Тя посочи към прозореца с гримаса. — Свърших всичко и не искам да бъда приклещена в пиковия час в това ужасно време.

Джаред махна с ръка.

— Тръгвай си, ще се видим утре.

Тя се усмихна в знак на благодарност, после смигна на Нина.

— Знам, че вероятно няма да искаш да чуеш това, особено днес, но онзи мъж Холбрук се обади отново. Звучеше ми сърдито.

— Кой е този Холбрук? — обади се Мич, явно раздразнен.

Пръстите на Нина докоснаха белега на бузата й. Тя раздели устни, но в гърлото й бе заседнала буца, която не позволи на думите да излязат. Мич се бе вторачил в нея. Чакаше.

— Холбрук е никой — каза Джаред, като привлече вниманието в стаята. — Не искам да слушам повече за този мъж, независимо дали се обажда на Нина, или не. Ясно ли е?

Лиза изглежда се засегна. Шията й се изчерви.

— Само предадох съобщението, Джаред. Съжалявам…

Той вдигна ръка към нея, като поклати глава при думите й.

— Няма нищо. Денят беше труден за всички ни. Просто сега карай внимателно.

С това той определено я освободи.

Като сведе поглед като смъмрено дете, Лиза промълви „Лека нощ“ и се измъкна от вратата.

Джаред изгледа внимателно лицата, от Нина до Брок и Мич.

— Ние също почти приключихме за днес. Въпреки това ще поостана, докато дъждът малко поспре.

Брок погледна часовника си, после вдигна поглед към Мич.

— Трябва да прегледам някои видеозаписи на мачове, като заговорихме за тръгване. — Той посочи с палец към вратата. — Имаш ли нещо против да ги опаковам тук?

— Добре — кимна Мич и прокара длан по лицето си. — Ще ми направиш ли една услуга, да изгледаш първо касетата на Юта джаз? Обърни специално внимание на защитата им и ми се обади за мнението ти.

— Дадено.

Брок се изправи, събра вещите си, отправи към Нина насмешлив поглед и после излезе от стаята.

Пийт Джеферсън изплува в съзнанието на Нина и тя се зачуди дали бе стигнал до някъде. Като се отблъсна от конзолата, тя се приближи до вратата.

— Извинете ме за минутка, ще се обадя набързо по телефона.

И тъкмо когато посегна към дръжката на вратата, някой почука.

— Тук ли сте, шефове?

Тя отвори вратата и се изправи лице в лице с Едрик, който носеше същия найлонов екип с цвят на пчела и черна фланелка с качулка като останалите.

— Хей, Нина!

Грамадният мъж й отправи срамежлива усмивка.

Тя се отдръпна от пътя му и го остави да влезе, а раздразнението и неприязънта й я накараха да настръхне.

— Едрик! Не получи ли съобщенията ми? Опитвам се да ти се обадя от няколко дни.

Той поклати глава.

— Бях наистина страшно зает. Съжалявам. От какво имаш нужда?

Тя скръсти ръце на гърдите си. Като за начало имаше няколко парещи въпроса. И, по дяволите, той щеше да отговори на всеки от тях. Цялата й безпомощност от разследването възвря в нея. Почувства бузите си горещи.

— Разреши ли твоя… проблем от вчера изцяло?

Мич се изправи и изглеждаше така, сякаш се канеше да влезе в ролята на рефер, ако нещо се обърка. Изкашля се лекичко.

Едрик погледна от Мич към Нина, после поклати глава в учудване. Държанието му бе предпазливо.

— О, чула си за това, а?

— Малко.

— Е, добре. Аз ще се погрижа за това, благодаря. Не е ли това най-проклетото нещо, да ми откраднат колата? Човек би помислил, че колата на треньора ще привлече вниманието им, а не моята икономична хонда. Глупаци!

Нина остана като гръмната. Зениците й се разшириха и тя се вторачи в едрия мъж пред нея слисана. Кръвта нахлу в ушите й.

— Откраднали са колата ти? Казваш, че някой е откраднал колата ти? За идиоти ли ни мислиш?

— Нина — смъмри я Мич.

Като се завъртя, тя го изгледа невярващо, а брадичката й увисна. Нима той не можеше да види колко е глупаво колата на Едрик да се окаже удобно открадната в същия ден, когато от една подобна кола стреляха по тях?

— Сигурно ме будалкаш.

Мич вдигна пръст, лицето му бе мрачно и сурово.

— Не сега, остави го.

— А кога? Ще ми кажеш ли по-удобно време?

Тя прекоси стаята, за да се изправи срещу него, и заби юмруци в хълбока си. Сниши глас така, че само той да може да я чуе, и добави:

— След като си мъртъв? Защото не си могъл да видиш какво се взира в лицето ти? Колата му не е била открадната.

Мич не отвърна нищо, само силно присви очи. Тя се завъртя, за да се обърне към Едрик.

— Къде бе миналата събота сутринта?

Във втренчения му поглед лумна страх и той стрелна очи из стаята. Преглътна бавно.

— Бях си… вкъщи, през повечето време. Чаках да се появят полицаите. Именно в събота сутринта, като се събудих, видях, че колата ми я няма.

— Е, разбира се, че я е нямало — каза Нина, като размени саркастичен поглед с Мич, който сякаш говореше: нали ти казах.

Челото на Едрик се изпоти от смущение, но той продължи.

— Обадих се да докладвам веднага, но те не се появиха в продължение на часове. За какво е всичко това, Нина? Треньоре?

— За какво е това ли?

Нина осъзнаваше много ясно, че тонът й е пропит от обвинение, но не я интересуваше. Тя разпознаваше лъжата, а Едрик Грийли криеше нещо. Би заложила живота си за това. Но не и този на Мич.

— Става въпрос за теб и това, че се опита да ни прегазиш с колата си.

Единият край на устата на Едрик се надигна, после и другият. Бавно, той започна да се смее. Бавно, нерешително.

— Ти си откачила, жено! Защо бих направил такова глупаво нещо?

Мич постави възпиращата си ръка на рамото й.

— Нина…

Тя отмина това със свиване на рамене и се вторачи в Едрик в очакване на следващата лъжа.

— Продължавай.

— С какво?

Челото му бе лъскаво като полирано абаносово дърво от пласт пот, който го покри. Едрик стрелна виновен поглед към Мич и Джаред.

— Имах да свърша една работа, знаете ли, с хората от застрахователната компания и да наема една кола.

Нина се извърна към Мич.

— Да свърши една работа — присмя се тя. — Човекът имал да свърши една работа.

— Ох, съжалявам… Може би трябва да дойда по-късно. Не знам за какво е целият този разговор, но…

Едрик направи предпазлива крачка назад, а найлоновият му клин прошумоля между гигантските му бедра. Огледа плахо стаята.

Мич хвана Нина над лактите и леко я изви настрана, за да може да вижда Едрик, когато му заговори.

— Чуй ме, Едрик, не се тревожи за това. То не те засяга. От какво имаш нужда?

Големият мъж закима от човек на човек, преди да се усмихне колебливо на Мич. Посочи вратата зад него с леко кимване с глава.

— Тъкмо си тръгвах. Помислих си дали не искаш да ти отнеса кашона с твоите вещи в колата. Навън вали проливен дъжд, треньоре. Бих се радвал да ти помогна.

Мич пусна Нина и потърси в джоба на клина си ключовете за колата. Като пренебрегна жеста й на протест, той ги подхвърли на Едрик.

— Оценявам това. Просто ги остави под седалката и заключи вратите.

— Добре.

Той погледна към Нина, а загрижеността изтри признаците на веселие от чертите на лицето му. Вдигна един кашон с видеокасети, книги и няколко тетрадки от коженото канапе, после се обърна към нея.

— Съжалявам… каквото и да съм сторил.

С това Едрик излезе, а в стаята настана дълбока тишина.

— За какво, по дяволите, бе всичко това? — сопна се Джаред.

Нина премигна няколко пъти, отмести ръцете на Мич от раменете си и се отдръпна. Не си направи труда да отговаря на Джаред, беше прекалено ядосана на Мич.

— Не мога да го проумея. Ти му даде ключовете си.

— Той често ми предлага да занесе нещата ми до колата. Е, и какво? Това прави ли го престъпник?

Невярваща, тя поклати глава.

— Ти наистина ли вярваш, че някой е откраднал колата му?

— Защо да не вярвам?

— Нима не разбираш? — Тя заби пръст в челото си. — Той я е унищожил, след като се опита да те прегази, Мич. И стреля по теб. Именно той е преследвачът. Ясно е като бял ден.

— Всички улики, които имаш срещу него, са косвени.

— Това да не ти е съд, Мич!

Чувството й за безсилие се изостри дотолкова, че тя се протегна и го удари в гърдите с всичка сила, неспособна да се спре. После се отдръпна, а гърдите й натежаха от адреналина заради силния й гняв. Просто искаше да го удари, с цялата си сила.

— Нина! — извика й Джаред, като се изправи на крака зад бюрото си.

Тя го погледна, видя разбирането… и безпокойството в очите му и я обзе срам. Не беше човек на насилието. Поне досега не беше. Преди…

Ужасеният й втренчен поглед прескачаше от Джаред към Мич, после се обърна, неспособна да понесе унижението. Краката й се оказаха твърде слаби, за да я отведат до прозореца, но някак си го направиха. Като опря челото си на студеното стъкло, Нина се пребори за изгубеното си самообладание. Господи, какво бе направила? Беше прибягнала до абсолютно насилие. Не приличаше на себе си. Изпъшка глухо.

Внимателните думи на Мич изплуваха зад нея.

— Нина, той е добър човек. Нямаме друго доказателство и аз искрено вярвам, че Едрик не е нашият човек. Залагам живота си за това.

— Ти наистина излагаш живота си на риск, нима не можеш да го разбереш?

Тя затвори очи пред напиращите сълзи и стисна с юмруци перваза на прозореца. Можеше да загуби спокойствието си и да прибегне към физическа сила — стомахът й се сви от притеснение, но нямаше да им позволи да я видят, че плаче.

— Ти мислиш, че не е Едрик, защото не искаш да е така, но това не го превръща във факт.

Джаред се намеси.

— Нина, скъпа, върви и проведи телефонния си разговор.

Нина си пое дъх няколко пъти. В кабинета беше тихо, с изключение на дъжда, който плющеше по прозореца. И на дишането й. И на сърцето й, което бе разбито.

Като се обърна бавно, тя съсредоточи вниманието си върху Мич. Угризение скова устата й, но все пак успя да промълви:

— Съжалявам. Стресът и…

Той вдигна ръце при думите й.

— Джаред?

Тя погледна към стария си приятел. Към своето упование.

Той й смигна бързо, което трябваше да й възвърне смелостта, но не скри съвсем сенките на безпокойство в очите му. Безпокойство за нея, за това че тя губеше. Отново.

Без повече думи тя излезе от кабинета и се отправи към незаетото бюро на Лиза. Брадичката й започна да трепери, докато преминаваше през приемната, което засили безпомощността й. Самообвинението й. Прехапа устна, за да спре треперенето. Когато стигна до бюрото, тя изпразни дробовете си с дълга въздишка на пресекулки. Този постоянен стрес не беше добър за възстановяване на доброто й име и въобще не изглеждаше, че това е възможно. Не и след последното си нетактично изпълнение. Просто трябваше да признае поражението си и да се замъкне обратно във Вирджиния. Да си намери някъде работа като сервитьорка. Да работи в магазин на някоя търговска улица.

Кръшкачка.

Тя се намръщи на думата, прошепната в мислите й. Понякога човек знаеше просто кога да си тръгне. Това не я правеше кръшкачка.

Страхливка.

— Е, и какво? — промърмори тя заядливо. Облегна бедро на бюрото на Лиза и се протегна за телефона, когато падна първата й сълза. Проклета глупачка — укори се тя, като я избърса с опакото на дланта си. Беше го ударила. Като някой скапан насилник от улицата, изгубил самоконтрол, просто се бе протегнала и го бе избутала. Какво си мислеше? Какво уважение щеше да има той към нея след всичко това?

Под ръката й телефонът иззвъня и тя подскочи. Избърса овлажнелите си бузи с трепереща ръка, после вдигна телефона, повече по навик, отколкото от нещо друго.

— Ало?

Последва кратка пауза.

— Управлението на Лейзърс ли е?

— Хм… да.

— Трябва да разговарям с Мичел Халоран — изключително спешно е. Кажете му, че се обажда доктор Мидфийлд.

Доктор? Нина забрави за яда и самосъжалението си на мига, като долови напрежението в гласа на мъжа.

— Само за минута. Ще го извикам.

Тя остави слушалката, избърса очи и като се потупа по бузите, се забърза през логото в черно и жълто върху килима. Почука веднъж на вратата, преди да пъхне глава вътре. Когато мъжете се обърнаха към нея, тя автоматично извърна поглед. После се окопити и отново вдигна глава.

— Мич, търсят те по телефона.

— Кой е? — Той стана, като наблюдаваше лицето й.

— Някой си доктор Мидфийлд.

Нина видя как Мич замръзна на мястото си. За частица от секундата Джаред застана до него.

— Тръгвай, момче, тръгвай — подкани го с унил глас.

— Какво става? — прошепна Нина, но Джаред поклати глава.

Тя се отмести встрани, за да им направи място да минат, после затвори вратата. Отпусна се в един фотьойл пред кабинета на Джаред, обви тялото си с ръце и потрепери, почувствала, че измръзва до кости.

Мич се приближи с широки крачки до бюрото на Лиза и вдигна слушалката.

— Доктор Мидфийлд?

Последва дълга пауза.

— Да?

Тонът на Мич рязко се промени и Нина забеляза как той стисна ръба на бюрото така, че кокалчетата на ръката му побеляха. Главата му клюмна, раменете му увиснаха. Цялата му жизненост сякаш се изцеди от него.

— О, господи. Кога?

Вдигна рязко ръка във въздуха и обхвана челото си с длан.

Джаред издаде сърдит, безутешен звук, после обърна гръб на Мич и главата му също клюмна.

Нина скокна на крака, а сърцето й заби до пръсване. Водена от нещо повече от здрав разум, тя прекоси разстоянието до Мич. Болен ли беше?

— Колко време имам?

Сърцето й спря да бие. Нима го очакваше смъртен изход?

Гласът му трепереше, докато разговаряше с тъжни срички с доктора. Сърцето на Нина замря при мисълта, че може да го загуби, особено когато нещата между тях бяха толкова нестабилни. Той изглеждаше мъж в цветущо здраве. Малко изморен, може би. Тя постави длан на рамото му, като едва се сдържа да не го прегърне.

— Да — продължи в слушалката той. — Разбирам. Ще дойда веднага щом мога.

Затвори телефона и после покри лице с треперещи ръце, като си поемаше дъх на пресекулки през пръстите си.

— Мич? Какво се е случило?

Не отговори. Тя погледна към Джаред.

— Какво става? — прошепна.

Джаред постави ръка на врата на Мич.

— Майка му, Нина. Болна е от дълго време.

Тя изгледа втренчено Мич.

— Майка ти? Мич?

Той погледна към нея и краката й почти се подкосиха при болката, която видя върху силното му мъжествено лице.

— Кажи ми — помоли с пресипнал глас.

— Положението й се е влошило — изрече той съкрушено.

— Колко се е влошило, синко?

Мич погледна към Джаред и изражението на лицето му бе достатъчно.

— Какво мога да направя? — попита възрастният мъж.

— Трябва да отида при нея. Би трябвало вече да съм там, по дяволите! — Той внезапно се изправи на крака и изглеждаше едновременно отчаян и обезумял. — Въпреки плейофите, въпреки всичко. Аз…

— Не се тревожи за отбора — успокои го Джаред. — Предвидили сме такъв възможен развой. Брок ще се справи добре, той е отличен треньор.

Имали са резервен план за действие при екстрени ситуации? Нина се пребори да възприеме цялата тази нова информация. Защо никой не й бе казал за болната майка на Мич? Къде беше тя?

Облегна се на бюрото.

— Тя тук ли живее, в Литъл Рок?

Мич поклати глава.

— Денвър.

Без дума повече обяснения той я придърпа към себе си в нещо като прегръдка, от която един мъж има нужда понякога, без да трябва да моли за нея.

В отговор тя го прегърна бурно, като стисна силно очи, а вълна от чувства заля тялото й. Колко егоистично бе постъпила само, колко е била късогледа…

— Съжалявам, че те блъснах така.

— Няма нищо. Беше разстроена.

— Това не е извинение.

— За мен няма значение.

Той поглади с длан косата й, като придърпа главата й към гърдите си.

— Всичко ще се оправи, Мич. Ще се погрижим за това.

Силният звън на асансьора привлече вниманието им и Нина се отдръпна от прегръдката му. Вратите се отвориха със съскане и Лиза се втурна в кабинета прогизнала и издаваща груби, ужасяващи ридания. Като спря за миг, щом ги видя, тя се свлече на килима.

— Джаред! Мич! Елате бързо! Застреляха Едрик!