Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (15)

Глава четиринадесета

— Детектив Конейн? Нина Уайлд се обажда.

— О, здравей, Нина. Предполагам, че си чула за пистолета, а?

— Не. Не мога да се свържа с Пийт.

— Той е, Нина. По Едрик е стреляно с пистолета на Брок.

Тя сви юмрук.

— Знаех си.

— Съжалявам, че ми трябваше толкова време да получа резултатите. Имахме увеличение на бандитските нападения в края на тази седмица и се опитвахме да изчистим нещата.

Ярко проблясване обгърна Нина, докато изплъзващото се парче от мозайката, което се опитваше да си спомни, сега изникна ясно в главата й.

— О, боже… — Тя се оплете в шнура на телефона.

— Бяха ограбили колата на Брок Бодин в деня, в който пристигнах да поема задачата си. На първи май. Можеш ли да извлечеш доклада от полицията и да ми кажеш какво е откраднато от колата му? Подозирам, че той погрешно може да е подал информация, че пистолетът му е откраднат, така че да може да го използва да застреля Мич.

Конейн й каза да изчака на телефона. След няколко минути тя чу шумолене от другия край.

— Нина? Подозрението ти е правилно. Бодин е докладвал, че неговият Зиг Зауер 226 е откраднат от колата му на тази дата.

— Мамка му! Знаех си. — И тя стовари юмрук по волана. — После го е дал на Лиза, така че да не можем да го заподозрем.

Тя чу още шумолене на хартия.

— Господи…

— Какво?

— Един свидетел се е обадил по-късно същия ден и видял някого на мястото, след като са чули да се чупи стъкло. Описанието е… нека да видим… — още шумолене на хартия — бяла жена, със среден ръст, дълга кафява коса, силно гримирана.

Лиза.

— Разбира се…

Нина пресече на червено и сърдити шофьори се развикаха и надуха клаксони около нея. Светът изглежда се движеше около оста си, докато всички парчета от мозайката застанат на мястото си. И картината, която изникна, не беше хубава. Пистолетът, писмата, бележката, която Нина удобно бе намерила върху колата. И Килиан, който се страхуваше само от непознати жени.

— Лиза Кадби е, Конейн! През цялото време е била Лиза. Тя е имала достъп до всичко, и пистолетът бе у нея.

Отговорите често се крият зад прости неща.

— Секретарката? Но защо?

Нина се улови за кръста, където трябваше да бъде пейджърът й, използван при спешни случаи. Нямаше го. Просветна й. Разбира се. Изтощената й батерия на мобилния телефон, липсващият пейджър, всичко придобиваше смисъл. Лиза имаше достъп до всичко по време на сватбата, дори и преди това. До всичко.

Тревожна мисъл пропълзя в мозъка й.

— О, господи! Не затваряй, Конейн.

Нина пусна телефона, като го остави да виси и да се люлее от обвития с метална мрежа шнур. Изтича до колата си, отвори рязко вратата и грабна сака си. Разтвори широко ципа и погледна вътре. Пистолетът й го нямаше, точно както се опасяваше. В замяна на тежестта на оръжието, която тя иначе щеше да забележи, на дъното лежеше един плосък камък, покрит с изсъхнала кръв и надписан с червен лак за нокти. Ти губиш, кучко.

Дъхът й секна.

— О, Господи! О, Господи!

Тя се свлече на колене, вълни на ужас замъглиха зрението й, пред нея се появиха само черни петна. Мич. Той се доверяваше на Лиза. Вероятно бе поел към нея. Нина бе тръгнала, като бе оставила Мич в опасност. Кой знае на какво бе способна Лиза в отчаянието си…

Напълно забравила за Конейн, Нина скочи върху шофьорската седалка и се измъкна на заден ход от паркинга. Трябваше да стигне до Лиза преди Лиза да се докопа до Мич. Тя го обичаше. Без причина, без съмнение, без да се обръща назад, тя го обичаше.

 

 

Мич и Пийт заблъскаха силно по кестенявата метална врата с табела 1411.

— Лиза?

Нищо. Мич удари с юмрук още веднъж.

— Мич е, Лиза. Отвори вратата.

Никакъв отговор. Някаква гостенка на хотела показа глава в коридора и ги изгледа с любопитство, после се пъхна обратно в стаята си, като затръшна и заключи вратата си. Като изруга, Мич се облегна на стената и разроши с ръка косата си.

— Къде, по дяволите, може да е Лиза?

Резето на вратата се дръпна и от вратата се подаде една изрусена глава. Ококорени очи се обърнаха към Мич.

— Треньоре?

Мич бе обзет от тревога.

— Сам? Какво правиш тук?

Очите му се мятаха насам-натам.

— Ами… чакам Лиза.

Пийт ръгна палец в мъжа.

— Садик Амин Мухтар?

И като измъкна пистолета от кобура изпод, сакото си, Пийт отвори със сила вратата, като изблъска Садик вътре в стаята. Държеше мъжа на прицел.

— Какво направи с Лиза? — изръмжа той.

Полуоблеченият мъж вдигна ръце и потъна в леглото.

— Лиза? Чакай, чакай. Откога бягството от рехабилитационния център прави човека престъпник?

Той хвърли умоляващ поглед към Мич.

— Не искам никакви проблеми с теб, треньоре. Чист съм и извън беда. От известно време насам.

Озадачен от несвързаните му признания, Мич го наблюдава известно време, без да говори. Знаеше, че Сам е безобиден.

— Знаеш ли какво? — обърна се той към Пийт. — Той не е опасен. Повярвай ми. Можеш да…

И махна с ръка към оръжието.

Пийт постави бавно пистолета обратно в кобура, а присвитите му недоверчиви очи приковаха Садик към леглото.

— Къде отиде тя?

Той сви рамене.

— Не знам. Идва и си отива през цялото време. Не съм й пазач.

— През цялото време на деня и нощта? — троснато попита Мич.

— А? — Садик за миг изглеждаше объркан, после започна да разбира. Вдигна ръка: — О, почакай, треньоре, двамата с Лиза сме гаджета. От известно време. Не знаеше ли?

Садик местеше поглед от единия мъж към другия и в съзнанието му проблесна нещо и промени чертите на лицето му.

— Тя да не е загазила нещо?

— Не, не е това — промърмори Пийт. — Търсим Брок Бодин, а тя е последният човек, който е разговарял с този мъж. Не си ли го виждал случайно?

— Треньорът Бодин? Да, когато се появи тук точно преди сватбата ви. Оттогава не съм го виждал. Защо?

Мич се отдръпна назад, като изгледа внимателно Сам.

— Нямаш представа какво се разиграва тук, нали?

Сам сбръчка чело.

— Имаш предвид сватбата ти ли? — Мич и Пийт си размениха погледи. — Да, знаех за нея, треньоре. Прочетох във вестниците. Но си помислих, че няма да искаш да дойда на нея. Едрик каза, че много те било яд на мен заради това, че избягах от рехабилитационния център.

Мич си пое въздух, после се загледа в тавана и го изпусна. Обърна се към Пийт и посочи към Садик.

— Похлопали сме не на тази врата, на която трябва. И все още не знаем къде е Нина.

Той се плесна по бедрата, като случайно натисна червения бутон върху пейджъра, използван при спешни случаи. През стаята друг един пейджър прониза въздуха с отчетливо предупреждение.

Пийт се втурна напред, вторачи се в него, после го завря в лицето на Садик.

— Откъде го взе?

Садик сви рамене и раздразнение навъси веждата му.

— Не знам, не е мой. Лиза го донесе след сватбата снощи.

 

 

Трябваше да настоява. Да умолява. Трябваше дори да покаже набързо нередовната си лична карта от тайните служби, за която никой не знаеше, че е задържала, но тя не се чувстваше виновна за това. Благодарение на нея получи информацията, от която имаше нужда: номера на стаята на Брок — 1511. Като се облегна на стъкления асансьор, тя се вторачи в номерата над вратата, като искаше този несигурен звяр да се придвижи по-бързо по етажите.

Осми.

Девети.

На десетия асансьорът спря. Едва се сдържа да не кресне побързайте на семейството туристи, мъкнещи огромна чанта в асансьора, като смотолеви нещо към преждевременно развитите им деца.

Вратата най-накрая се затвори и асансьорът започна да се изкачва отново.

Когато лампичката за петнадесетия етаж светна и асансьорът се отвори, Нина прескочи разхвърляния багаж на семейството, без да обръща внимание на озадачените им възклицания, и ги остави с отворени усти. Провери табелките и се втурна по коридора към стаята на Брок. Ако предположението й бе правилно, той бе в голяма опасност. Самият факт, че би могъл да потвърди, че неговият Зиг Зауер е бил откраднат, го правеше мишена.

Мишена за Лиза. Адреналинът на Нина се качи.

Тъкмо преди да стигне до вратата, тя се прилепи до стената и се протегна за оръжието си, но стисна юмруци и устни, като си спомни, че бе изчезнало. Придвижи се внимателно към вратата, която стоеше отворена на около три сантиметра. Вътре стаята изглеждаше тъмна и тиха.

И тогава тя го чу. Един приглушен стон.

— Брок? — Тя открехна вратата. — Вътре ли си?

През тесния отвор Нина видя част от леглото, вратата към банята. И крака.

Крака, вързани здраво със сребристо тиксо и зелено въже. Дъхът й секна. Като отвори широко вратата, тя огледа стаята, после се втурна към края на леглото. Брок лежеше сгънат на две, завързан, със запушена уста и едва бе в съзнание. Изсъхнала кръв бе напоила главата му, която се бе надула от дълбока рана.

— Брок, чуваш ли ме?

Нина протегна ръка към шията му, за да напипа пулса му. Слаб, но равномерен.

— Ще се оправиш, Брок. Просто се дръж така.

Тя се помъчи да развърже ръцете му. Той изстена.

— Шшт. Не се опитвай да говориш. Нека да те развържа, после ще те закараме в болница.

Той изстена още по-силно.

— Кой ти стори това, Брок? Лиза ли беше?

Силен удар в средата на гърба й я извади от равновесие. Тя изпищя, претърколи се върху неподвижното тяло на Брок, после пропълзя обратно като рак, за да се изправи лице в лице срещу един пистолет. Нейният пистолет.

— Най-накрая го разбра, Нина.

Пръстът на Лиза бе на милиметри пред спусъка. Гласът й бе почти истеричен, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Първо майка ми отнема годеника, после Фелисити открадва Мич. Сега ти се жениш за него. Или поне се опита.

Нина преглътна бавно, като премисляше възможни пътища за бягство. Защо не бе съобразила да каже на Конейн къде отива?

— Мислех, че двете с теб сме приятелки, Лиза.

— Бихме могли да бъдем, ако просто ми беше оставила Мич.

Умът й препускаше, но се насили да заговори със спокоен тон.

— Ако толкова много обичаше Мич — поде Нина, като повече налучкваше, — защо се опита да му причиниш зло? Защо отрови кучето му?

— Защото мъжете са кучета.

Гласът й потрепери и тя разтърка лицето си с ръка. Ако го направеше още веднъж, Нина щеше да скочи отгоре й.

— Той би трябвало да се досети, че се интересувам от него, но е прекалено глупав. Толкова глупав, че въобще не прегледа миналото ти, когато си направих труда да подхвърля името на Тревър Холбрук. Всичко, което трябваше да направи, бе да погледне досието ти, както го направих аз, и щеше да разбере каква курва си.

Тревър никога не се бе обаждал в управлението на Лейзърс. Всичко е било инсценировка. Като разбра, че Лиза е била дотам непочтена в продължение на толкова дълго време, Нина потрепери. Тази жена не беше луда. Тя знаеше точно какво прави. Търсеше отмъщение.

— Мич знае за Тревър, Лиза.

— Е, и? Вече не ме интересува Мич — произнесе монотонно младата жена. — Той би трябвало да умре, дори и заради това, че е толкова глупав. Може би ще умре просто за да докажа, че съм права. Но аз все още го обичам. И ще убия теб, Фелисити, майка ми и всяка кучка, която някога се опита да отнеме някой мъж от мен. — Устните на Лиза се разшириха в жестока усмивка. — Но теб първо.

И тя насочи пистолета към челото на Нина.

 

 

Мич и Пийт нахлуха във фоайето и се спряха до високия мраморен плот.

— Трябва ми номерът на стаята на Брок Бодин. Веднага! Въпросът е на живот и смърт.

— Той е в 1511 — зяпна униформеното момиче, очевидно заинтригувано. — Вие, момчета, също ли сте от тайните служби?

Мъжете си размениха мрачни погледи. Нина ги бе изпреварила. Кръвта се оттече от лицето на Мич. Той се втурна към няколкото асансьора.

— Да — изръмжа Пийт, като бягаше с гръб напред към асансьорите. — Обадете се на 911. Нека да се обадят по пейджъра на детектив Анди Мадрид и съобщете, че Пийт е казал, че операцията е в ход. Разбрахте ли ме? Вече сме започнали и нямаме време да чакаме за местните полицаи. Направете го веднага!

Младата жена грабна телефона в ръка, преди Мич дори да бе натиснал бутона на асансьора.

Промъкнаха се през вратите на асансьора още преди да се бяха отворили напълно. Мич непрекъснато натискаше бутона за петнадесетия етаж.

— Хайде, хайде — мърмореше той.

Когато вратите най-после се затвориха със свистене и те започнаха да се изкачват, Мич се обърна към Пийт.

— Заклевам се, че ако нещо се случи с нея…

— Тя е добре.

Накъсано произнесените думи на Пийт опровергаваха твърдата му увереност.

— Не мога да я загубя. Няма!

Лицето на Мич докосна стъклената стена. Като сграбчи ръкохватката, той отпусна глава и затвори очи, безутешност стягаше тежките удари на сърцето му. Не и неговата Нина.

Асансьорът изскърца и спря. Вратите се отвориха широко. Мич и Пийт си прокараха път с лакти към коридора. Пийт сграбчи Мич за рамото и прочете табелата. Посочи наляво и извика:

— Оттук! — И спринтира.

Изстрелите ги заковаха на местата им.

Пийт измъкна пистолета си от кобура.

— Остани тук. Не мърдай.

Като се сниши, той хукна по коридора. Мич го следваше по петите. Пред вратата Пийт се спря и изгледа гневно Мич. Даде му знак да се отдръпне. Мич поклати глава, като показа сватбената си халка.

— Жена ми — промълви тихо.

Като въздъхна при това лекомислие, Пийт огледа вътрешността на стаята през процепа между вратата и касата. Обърна глава към коридора и оформи думите с уста:

— На три.

Вдигна един пръст, после втори, после трети. И връхлетя в стаята.

— Пусни оръжието, Лиза! Веднага!

Нина залегна на земята и прилепи тяло към пода зад леглото, докато Лиза произведе още три изстрела.

— Не! — изрева Мич, като скочи върху леглото и срита завивки и възглавници.

Преди Лиза да успее да се обърне към него, Пийт я халоса по главата с дръжката на пистолета си. Тя изпищя, после се строполи в безсъзнание на пода. Измъкна оръжието от безжизнената й ръка, окова я в белезници и после прекрачи тялото й, като дишаше тежко.

— Провери Брок, Пийт — обади се Нина с немощен глас.

Пийт се наведе и се вторачи в треньора.

— Добре ли си, приятел?

Брок успя да кимне сковано.

— Тя ме взе… летището. Удари ме по главата… един камък. Когато се събудих… бях тук.

— Камъкът е в сака ми — прошепна Нина.

Пийт поклати глава.

— Бедният той… Като си помисля, бяхме готови да те обесим за това.

И той измъкна ножа си от джоба и разряза въженцето, с което бе вързан раненият мъж, и го хвърли настрана. Брок премигна и протегна пръсти и ръце.

— Мислех си, че вие, момчета… никога няма да разберете това. — Той погледна към Лиза. — Тя едва не ни уби и двамата.

И затвори очи.

Като се наведе над ранения крак на мъжа, Пийт изсумтя:

— Дръж се, приятел. Всичко почти свърши.

— Пийт — извика Мич. — Ела тук.

Той взе Нина в ръцете си и всичките му най-лоши страхове го споходиха. Кръвта бе напоила левия й ръкав и тя се тресеше. Щеше ли да умре?

— Ранена ли си, Нина?

— Аха — изтракаха зъбите й.

— Господи, федерален агент, защо не ни каза нищо?

— Куршумът просто ожули ръката ми. — Тя извади език да навлажни устните си. — Брок е по-зле. Той е тук от два дни. Не се безпокойте за мен. Аз съм добре.

Бледността й говореше друго. Изпадаше в шок.

— И двамата имат нужда от линейка.

— Мирувай. — Пийт отиде бързо до нощното шкафче и вдигна слушалката. — Телефонът е прекъснат. Веднага се връщам.

Когато Пийт излезе, Нина се засмя немощно.

— Какво е толкова смешно?

Думите й бяха толкова слаби, че едва се чуваха.

— Каква ирония само. Аз навлязох в живота ти да те защитавам. — Тя направи гримаса от силната болка. — Сега ролите се размениха и ти защитаваш мен. Странно. Замръзвам.

Обзе го прилив на нежност. Той я хвана по-здраво.

— Нина, ангелче… аз чух какво е станало тази сутрин. Ти трябва да си…

— Почакай. — Тя преглътна и затвори очи. — Аз вероятно ще припадна или ще повърна, но преди това искам да узная нещо.

— Всичко, ангелче.

Тънкият й глас се задави от сълзи.

— Обичаш ли Фелисити Аштън? Беше ли сгоден за нея, влюбен в нея, когато прави любов с мен снощи?

Мич обсипа с целувки блесналото й от пот чело.

— Не, миличка. Никога не съм я обичал. Тя вероятно е прочела за сватбата ни и е дошла тук да се опита да ме изнуди. Да изкопчи малко пари. Именно това обича Фелисити — парите. Или може би Лиза е скалъпила всичко — не знам. Във всеки случай аз обичам теб.

— Оох. Толкова боли… — Очите й трепнаха и тя направи гримаса. — Мич… всичко избледнява. Говори по-бързо.

— Нина Уайлд Халоран, има само една жена, която обичам.

Нина потрепери силно.

— Т-тес?

Той помисли.

— Добре, две. Но има само една жена, с която искам да прекарам остатъка от живота си, с която да правя любов и от която да имам деца. — Пауза. — И това си ти.

Тя затвори очи и за миг Мич си помисли, че е изпаднала в безсъзнание. Клепачите й трепнаха, тя отвори очи и облиза посинелите си устни.

— Не казвай неща, които не мислиш, Мич Халоран. Не и сега, когато започнах наистина да вярвам в теб.

Той я целуна внимателно и почувства сърцето си свободно, беззащитно и отворено за нея. Завинаги.

— Обичам те, Нина! Винаги ще те обичам. Точно както се казва в нашата клетва. И заставам зад всяка своя дума.

Тя въздъхна.

— И при мен е същото. Мисля наистина всичко, в което съм се заклела. Сега ти си мой съпруг. И кучетата ни са заедно! Битката за попечителство ще бъде страхотна.

Гласът й започна действително да става неясен, но тя се засмя леко.

— Не ме оставяй, Мич — прошепна Нина, преди да изгуби съзнание.

— Никога — отрони Мич, като знаеше, че веднъж завинаги тя е негова.