Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (4)

Глава трета

— Сниши се — процеди през зъби тя, измъкна пистолета си от кобура и се промъкна покрай Мич. Прилепи гръб о стената с готов, но насочен нагоре пистолет. — Отвън има някой — прошепна. — Видях някакво лице през прозореца. Моля те, стой тук — почти му заповяда. — Излизам навън да проверя.

— Можеш ли да свършиш това сама?

— Аз съм твоят бодигард. По-добре се моли на Господ да мога.

— Добре — кимна той и стисна устни.

Като се наведа под линията на прозореца, тя премина с тихи стъпки през кухнята и освободи резето. Отвори вратата и изтръпна, когато тя изскърца, и излезе на верандата, която бе с лице към тази страна на къщата. Лъхна я благоуханен гъст въздух. Слезе странично надолу по трите стъпала, с гръб към стената на къщата, а тренираният й поглед обходи двора. Щурците спряха да пеят. Над главата й някаква птичка издаде звук като човешки смях. Дъхът й излизаше на плитки пресекулки.

Пресищащият бриз поде русите й коси и ги завихри около лицето й. Затъкна с бързо движение немирните кичури зад ушите си, застана неподвижно и се ослуша.

От задния двор се чуваше пращене и скърцане на клончета под нечии тежки приближаващи се стъпки. Като дишаше на пресекулки, тя пропълзя зад стълбището към задния ъгъл на къщата и се спря.

Хрущящи. Прас. Бавни, отмерени.

Събра сили, изви се около ръба на облицовъчните дъски и насочи пистолета си право в гърдите на мъжа.

— Спри веднага или ще стрелям!

— Господи… — възкликна Едрик. Прекалено дългите му ръце се вдигнаха над главата, очите му блестяха на лунната светлина. — Нина?

Изненада и смущение се смесиха в Нина.

— Защо, по дяволите, се прокрадваш така наоколо?

Погледът му се стрелна от пистолета към нея и после обратно към оръжието.

— Аз? Дойдох да разговарям с треньора. Никой не отговори, когато почуках на вратата. З-защо ти е това оръжие?

Тя го изгледа със стиснати зъби.

— Не чухме никакво чукане.

— Аз п-почуках, кълна се.

Яката му ръка се разтрепери почти толкова, колкото и гласът му. Бялото на очите му изглеждаше синьо от страх.

Нина свали пистолета и въздъхна тежко. Изруга, отмести разрошената от вятъра коса от очите си и погледна отново мъжа, който бе застинал пред нея. Раздразнението направи тона й на решето, като дупки от куршум в нечие тяло. За малко да го убие.

— Свали си ръцете, Едрик. Няма да те застрелям.

И тя прибра пистолета обратно в кобура.

— Нина? — дочу се в този миг неувереният шепот на Мич от задната веранда.

— Ела тук. Фалшива тревога.

Надяваше се да е така. Беше счела Едрик Грийли за гигант добряк. А може би бе само един добър актьор?

Мич се приближи, улавяйки и двамата в жълтия конус светлина от фенерчето, което държеше.

— Едрик? Какво става тук?

Играчът притисна неприбраната си ръка към гърдите си.

— Трябваше да разговарям с теб — важно е. Не съм искал да създавам неприятности.

Някакво предчувствие накара Едрик да остане на значително разстояние от Нина.

— Откога имаме треньори, които носят оръжие?

Нина и Мич си размениха питащи погледи, като обмисляха какво да отговорят. Нямаше да бъде лесно да се скрие самоличността й. Той размърда устни, сякаш за да каже: Хайде, давай, обясни му.

— Идвам от една от световните столици на убийствата — избъбри Нина като някакво обяснение.

Мич изключи фенерчето, като прикри лъжите им в тъмнината.

— Жените, които живеят сами, трябва да се защитават — подкрепи я той. — Хайде, нека да влизаме вътре. Ти защо не почука?

— Твърди, че е почукал — каза му Нина с доста скептицизъм в гласа. — Ти чу ли почукване?

— Почуках тихичко, кълна се в господ. Не исках да смущавам никого. Нито пък съм искал да ме убият, нито имах представа…

— Добре — прекъсна го Мич и хвърли предпазлив поглед към Нина. — Вярвам ти.

Влязоха. Едрик и Нина се настаниха на срещуположни краища на кухненската маса, докато Мич се зае да приготви кафе. Едрик наблюдаваше внимателно Нина.

— И така… за какво искаше да разговаряме? — попита го Мич.

— Става въпрос за Сам.

Треньорът се извърна от кафеварката и го погледна косо.

— Сам? Сега пък какво?

— Кой? — Нина изгледа последователно и двамата.

— Садик Амин Мухтар, нашият център — звездата на отбора — обясни Мич. — Казваме му Сам, за кратко. По-лесно е.

— Забъркал е една каша по време на паузата — поде Едрик. — Една вечер, преди няколко седмици, налетял на някакъв нахалник в един бар. Приели го в болница. Бил е друсан.

Лицето му посърна и той поклати глава. Тя смътно си спомни за проблемите на Мухтар с кокаина и за този инцидент, съобщен по новините.

— Затова и го освободих — продължи Мич. — И му казах, че ще му прекратим договора, освен ако не отиде да се лекува. Това слага край на сезона за него и вероятно ще окаже влияние върху следващото увеличение на заплатите. Сега ми е доста сърдит. Не може да разбере, че го направих за негово собствено добро.

— И така, какво за него, Едрик? — подсети Нина, като й се дощя да може да си води бележки.

— Мисля, че се чупил от поликлиниката преди две седмици. Отбих се да го навестя тази вечер и ми казаха. Зарязал рехабилитацията. Никой не знае къде е. — Погледът му се спря върху масата. — Садик е мой приятел, човече, но той е недоволен от отстраняването. Говореше често за отмъщение. Аз лично не мисля, че може да направи нещо такова. Просто… чувствах, че трябва да кажа на треньора да внимава.

Потънаха в мълчание. Единственият звук в стаята бе кълколенето на кафеварката, която завършваше цикъла на варене, и цъкането на кухненския часовник над печката. Нина вдъхна ароматната миризма на кафе. Мич донесе на масата три порцеланови чаши и три лъжички. Взе едно бурканче със сметана от най-горния рафт на хладилника и го постави заедно с малка захарница на масата. След като разсипа кафето, седна срещу Едрик и се вторачи в него.

— Оценявам съобщението ти.

— Когато казваш, че той говори често за отмъщение, какво имаш предвид? — попита Нина, като се опита да не звучи като бодигард.

— Каза, че треньорът бил съсипал кариерата му. — Големият мъж поклати бавно глава. — Веднъж пък ми каза, че ще накара негодника да си плати. Съжалявам, треньоре. Това са негови думи, не мои.

Нина остави чашата си, после сключи пръсти под брадичката си. Присви очи.

— Мислиш ли, че е говорил сериозно?

Едрик се загледа втренчено в нея в продължение на няколко секунди, преди да отговори.

— Както споменах, моят вътрешен глас казва не. Но никой не знае какво може да накара един мъж да се огъне, Нина. По-добре човек да остане невредим, отколкото после да съжалява.

Разговаряха и пиха кафе в продължение на почти тридесет минути, когато Едрик стана да си тръгва. Погледна стеснително към Нина.

— Съжалявам, че те изплаших. Не е необходимо да си толкова предпазлива в Литъл Рок обаче. Тук е доста спокойно.

Да, наистина. Тя кимна, като включи в играта по-раншното обяснение на Мич.

— Знам. Но все още не съм свикнала. Като идва от района около столицата, една жена никога не е прекалено предпазлива.

Едрик се усмихна с ослепително белите си зъби, които контрастираха на абаносовите му бузи.

— Сигурен съм, че треньорът ще се погрижи за теб.

Нина хвърли крадешком поглед към Мич. Очевидно Едрик си мислеше, че обяснението на треньора е прикритие за нещо романтично между нея и Мич. Като отклони поглед, тя се изкашля лекичко, а едно забранено вълнение накара бузите й да пламнат. Поне Едрик не я възприемаше като бодигард.

— Ще те изпратим — каза Мич на Едрик.

Едрик бе паркирал тъмносинята си хонда акорд на улицата, а не зад колата на Мич на алеята. На Нина това й се стори странно. Всъщност в цялата тази случка нещо не се връзваше. Беше ли историята за Сам само едно прикритие? Наистина ли Едрик бе дошъл с намерение да стори зло на Мич? В края на краищата Садик нямаше възможност да се защити срещу обвиненията.

Двамата мъже спряха пред колата и си взеха довиждане, но Нина остана на края на алеята. Садик Амин Мухтар искаше да отмъсти на Мич заради отстраняването му от отбора. Той бе отсъствал от рехабилитацията от две седмици или нещо такова — бе казал Едрик. Едрик, според Лиза, бил като сянка на Мич. Беше се появил, без да съобщи за себе си, беше се промъкнал до задната част на къщата и ги бе наблюдавал мълчаливо през прозореца с вдигнати завеси. И колкото и да искаше да повярва на неговото обяснение за такова странно поведение, беше сигурна, че щяха да го чуят, ако е почукал.

Нещо не пасваше.

Разстроена от липсващите парчета от мозайката, тя въздъхна. Имаше нужда от повече информация. Щеше да й е нужен мозъкът на Мич, за да се опита да попълни празните места, но това трябваше да почака до утре. Изтощението замъгляваше логиката й, докато настъпи момент, когато не можеше да мисли трезво. Един добър сън през нощта щеше да избистри ума й.

Едрик натисна клаксона, като върна мислите й към настоящето. Тъмните му прозорци й попречиха да го види, но тя махна с ръка, като прие, че той направи същото. Бдителна, тя го проследи как си тръгва и реши, че е по-добре да бъде нащрек с него, като го наблюдава отблизо. Не беше сто процента сигурна, че може да му има доверие.

Мич се приближи.

— Това бе много странно…

Те тръгнаха бавно по алеята един до друг.

— Едрик винаги ли се прокрадва така около дома ти?

Той сви рамене.

— Никога не съм възприемал нещата от тази гледна точка. Той често идва тук.

Тя прие коментара му с кимване на глава, като потърка пръст в грапавия белег на бузата си.

— А и аз нямам нищо против — продължи Мич. — Мисля, че той ме счита за свой втори баща. Имал е забележителен живот.

— О, така ли?

Ако разбереше малко за миналото му, това можеше да й помогне да определи възможните мотиви. Мич кимна.

— Израснал е в един приют в Мисисипи и е бил отгледан от по-голямата си сестра. Тя започнала да взема наркотици, така че Едрик се заел с баскетбол и все повече я отбягвал. Той е спортна натура.

— Виждала съм го като играе.

— Ти гледаш мачовете ни?

На лицето му се изписа изненада. Тя поклати глава и изви устни в усмивка.

— Е, разбира се. Какво си мислиш, че гледам? Канала Хоум шопинг? Хромозомата Y не пречи на никого да се наслаждава на спорта, Халоран.

Той повдигна въпросително вежди, но очевидно реши да запази възможния отговор за себе си.

— Както и да е, един от съгледвачите го забелязал в един уличен двубой и го поканил да тренира в бъдещия си тим, можеш ли да повярваш? Останалото е история. Стипендия, игра със звездите в колежа. За нас бе изкушение да го привлечем.

— Охо. Истинска история на Пепеляшка.

— Да. Той наистина няма семейство, за което да говори, така че съм доволен, че ме чувства близък. Каквото мога, ще направя, за да бъде щастлив.

Нина бе завладяна от няколко чувства изведнъж. Първо на първо, можа да разбере реакцията на Едрик. Нейното единствено семейство — Джаред — също й бе приемен баща. Второ, какво бе това, което Лиза каза за Мич — че има слабост към странниците? Трябваше да установи толкова много неща по време на разследването си… Според Джаред щеше да работи в тясно сътрудничество с един детектив от полицията на Литъл Рок по случая. Със сигурност щеше да съобщи това на полицая, когато най-после се запознаят.

— Значи… ти се доверяваш на Едрик? — погледна го тя.

— Доверявам се на всички. — Усмивката, която проблесна на лицето му, се стопи за миг в самокритична насмешка. — Предполагам, че това е моят проблем.

— Ами Сам? Мислиш ли, че наистина би могъл да бъде замесен?

Той направи скептична физиономия.

— Всичко е възможно. Честно казано, Садик е бъбривец. Да, той е откачен, но не мога да си го представя… как убива кучето ми или как ме преследва. Определено не го виждам като мъж, на когото може да му бъде приписано обвинение, че оставя цветя пред вратата ми. — Прокара ръка по лицето си. — Отначало това бяха само червени и бели рози. После, скоро след това, се появиха кучешките принадлежности.

— А също и цветята?

Той сведе глава.

— От време на време. Понякога самостоятелно, а понякога както тази вечер. Заедно с тези кучешки дреболии. — Той се намръщи. — Цялата работа е толкова нереалистична. Не мога да си представя кой може да е.

Нина скръсти ръце, докато се качваха по стъпалата един до друг.

— Е, ето защо аз съм тук. Надявам се заедно да можем да открием това.

Навреме.

Не го изрече на висок глас, но думите увиснаха там, сред зловещия нощен въздух, като прошепната заплаха.

 

 

Точно както бе обещал Мич, те се събудиха рано на другата сутрин, видяха се в кухнята и после потичаха заедно. Пет километра. Фасулска работа. Не обсъждаха случая, вместо това се съсредоточиха върху великолепието на освежителния нов ден и ритмичното съзвучие на смесеното им, контролирано дишане.

След като си взеха душ и закусиха, Нина и Мич се отправиха към регионалния приют за животни, за да посетят Килиан, който се възстановяваше там.

Нина забеляза, че цялото държание на Мич се промени, когато влязоха в дългата ниска постройка. Обикновено напрегнатото му изражение се смекчи и отпускането изправи гърба му. Фоайето на приюта бе обзаведено с две кушетки, покрити с тапицерия, която да не се къса от кучета, ъглова маса, на която бяха изложени списания за домашни любимци, и голям буркан, пълен с лакомства за тях, с капачка на винт. Мястото миришеше на кучешка козина и дезинфектант.

Отвъд една люлееща се врата Нина чу лай и вой от затворените в кучешки колиби твари, които обитаваха приюта. Пронизващото скимтене я натъжи. Не искаше да си мисли за онова, което знаеше, че се случва, когато никой не предяви претенции за собственост на нечие животно, въпреки че разбираше, че има съвсем малко други възможности. Светът бе пренаселен с бездомни домашни любимци. Адски добре беше, че с нежеланите деца не се отнасяха по същия начин, иначе тя нямаше да стои тук и да изпитва съжаление към кучетата в приюта.

Една бузеста жена ветеринар, облечена в отворена бяла лабораторна престилка, изпод която се подаваше синя тениска, покрита с щампа с изображение на кучешка лапа, вдигна поглед иззад бюрото и леко им кимна. После веднага стана и се приближи до тях.

— Здрасти, Мич. Как върви подготовката на бъдещите шампиони?

И тя направи движение, сякаш хвърляше топка в баскетболен кош.

— Засега сме добре. Нямаме контузени играчи. С малко късмет ще накарат Литъл Рок да се гордее с тях. — Треньорът й се усмихна топло и сниши глас. — Как е той, Кели?

— О, ще останеш много доволен. Килиан не само е на крака днес, но е и особено игрив. Всъщност — тя погледна любопитно към Нина, — ако ти и твоята приятелка искате да го изведете навън на двора за малко слънце, това вероятно ще му подейства добре. Мога да те уверя, че му липсваш — добави тя, като изви гръб, за да вземе един ключ от табло, окачено на стената.

— С удоволствие — кимна й Мич. — Между другото, това е Нина Уайлд. Нина? Това е Кели Уолтърс, най-добрата медицинска сестра ветеринар в света.

— Ах ти, ласкател… — засмя се Кели.

Двете жени си размениха любезности и Нина почувства облекчение от това, че Кели не я разпита повече за ролята й в живота на Мич. И наистина, защо да го прави? Нина се укори мислено за параноята си. Нямаше да е необичайно за един страхотен, привлекателен ерген да бъде видян с жена под ръка. Не че тя наистина беше под ръка с него, но хората биха могли да си помислят онова, което те самите си искат.

Последваха Кели по дългия, покрит с линолеум коридор и облицовани с пепеляви плочки стени, после през двойни врати, които разделяха приюта от медицинските помещения. По-остра и по-антисептична миризма се бе просмукала във въздуха в болничното крило, като извършваше скромната задача да маскира застоялия въздух на затворени животни и клетки, които чакаха да бъдат почистени. Влязоха в едно добре осветено помещение, изпълнено със звуците на боричкащи се зверчета и приглушен вой, идващ от няколкото заети клетки. Просторни заграждения за възстановяващите се четириноги пациенти бяха разположени по дължината на помещението.

Едно красиво, покрито с червена козина животно започна да маха с опашка и да трепти от възбуда, като удряше вратата на клетката и сякаш молеше да бъде пуснато. Нина разпозна Килиан от снимките в кабинета на Мич.

Мич коленичи и пъхна ръце през решетките. Килиан ги замляска с дългия си розов език.

— Здравей, големи приятелю — монотонно му заговори Мич. — Започна да приличаш на себе си. Наистина е така.

Килиан издаде остър, нетърпелив лай. Протегна предните си лапи и извитите му задни части щръкнаха.

Кели и Нина се засмяха. Мич се изправи на крака, очите му блестяха от обич.

— Изглежда страхотно.

— Красиво животно — промълви Нина.

Мич изглеждаше доволен, но й каза:

— Шшт, ще му вдигнеш още повече самочувствието.

И той отново насочи вниманието си към Килиан, като заговори тихичко на кучето, което очевидно обожаваше своя господар.

Нина никога не се бе задържала достатъчно дълго на едно място, за да си позволи да има куче — или златна рибка например, и затова завиждаше на Мич за привързаността му към неговия домашен любимец. Имаше едно куче — Бърт — във втория й приемен дом, където я бяха изпратили. Господи, как бе търсила уют при това гушещо се, лигавещо се, с клюмнали уши помиярче. Когато се наложи да го напусне, това едва не разби сърцето на петгодишното момиче и тя се закле никога повече да не се излага на такова страдание. Беше останала непоколебимо далеч от домашните любимци в следващите приемни домове.

Кели се засуети сред редицата процепи на таблото на стената зад едно разнебитено бюро и затърси, докато най-накрая намери един картон, очевидно на Килиан.

— Нека просто да взема най-важните му неща и да му дам лекарствата — каза тя, докато прелистваше листите.

Като намери онзи, който търсеше, тя остави картона върху бюрото и извади една писалка иззад ухото си, за да надраска няколко бележки.

— Можете да разгледате другите малки питомници, докато съм готова.

— Кого сме приютили днес? — попита Мич.

Той мина покрай всички клетки от страната на Килиан, като прокарваше ръка по решетките и поздравяваше всяко затворено животно. Черен котарак с блещукащи бледозелени очи се бе излегнал пред една клетка и лапата му висеше отвън решетките с ехидно безразличие. Той наблюдаваше Мич така, сякаш не би могло да го е по-малко грижа дали мъжът го галеше или не, но изръмжа като извънбордов двигател, когато Мич спря да го потърква по главата.

Кели отведе Килиан до една малка стая за прегледи. Нина й се усмихна докато тя минаваше покрай нея. След като вратата зад тях се затвори, тя видя как Мич прекоси стаята и клекна пред една по-малка клетка на пода, заета от малко кученце, което приличаше на Тото от Магьосникът от Оз.

— Хей, приятелче Ози, как е крачето?

Ози приближи със скована куцаща походка до решетката, за да оближе ръката на Мич, и прикова вниманието на Нина. Тя се отмести встрани, за да получи по-добър изглед на вътрешността на клетката. Бяла гипсова превръзка обгръщаше една от задните лапи на Ози до бедрото, а кожата около гипса бе гладко обръсната.

— Ооо! Какво му се е случило? — въздъхна Нина.

Мич погъделичка малкото кученце през решетките на клетката му.

— Било е ударено от кола. Било е тук и преди. Има си прилепчивост към двутонни метални предмети.

— Бездомно куче ли е?

— Навремето беше. Почти го бях донесъл вкъщи с мен по едно време. — Той се ухили. — Но първо го прибра едно семейство. Както и да е. Не е научил урока си за преследването на коли. — Тръсна глава. — Ела и се запознай с него. То е куче с характер.

Тя се приближи и клекна до Мич, като пъхна предпазливо пръсти в клетката. Ози заблиза нетърпеливо ръката й и едно топло, почти изгарящо усещане се надигна в стомаха й, излъчващо енергия навън. Тя се засмя.

— Здрасти, приятел — каза на кучето, преди да вдигне глава навреме, за да види любопитния поглед на Мич. — Какво? Той ми е умничък. — Усмихна се отново на малкия териер. — Прилича на пухкав малък пират с дървен крак. Има нужда само от една превръзка на окото, за да бъде образът завършен.

— Пират, значи? Предполагам, че виждаш също и различни форми в облаците, а?

Нина погъделичка Ози.

— Откъде познаваш всичките тези животни?

— Работя като доброволец тук — смотолеви той, като че ли най-нормалното нещо на света за един известен треньор от НБА бе да прекарва времето си, като чисти клетките на изоставени и бездомни котки и кучета. — Така се запознах и с Килиан.

— Охо. — Нина изучаваше профила му, докато той дразнеше и гъделичкаше Ози. — И как отделяш време извън отбора?

Мич стисна устни, после погледна към нея и повдигна едното си рамо.

— Просто… намирам време. Това е важно за мен. Кара ме да се чувствам добър. Най-трудното нещо е да не се прибера вкъщи с кола, пълна с животни всяка нощ.

— Добре, човешки същества — изчурулика Кели към тях, когато двамата с освободения Килиан нахлуха обратно в помещението. — Малкият ни приятел тук губи търпение и в него се надига вълна на ревност заради вниманието, с което обграждате Ози.

Нина и Мич се изправиха и се обърнаха към усмихващата се ветеринарна сестра. Мич бързо прекоси мястото и разроши козината на Килиан. Кучето се наслади на това внимание, като дишаше тежко и протягаше лапи да се блъска в краката на Мич.

Нина бавно се приближи. Килиан я забеляза точно когато тя застана до Мич и се сви, отстъпвайки назад и почти притисна дългия си гръб към стената. Ушите му прилепнаха към главата. Мич и Кели погледнаха към Нина.

Тя вдигна двете си ръце и я завладя някакво глупаво чувство на вина и некомпетентност. Направи крачка назад.

— Съжалявам. Не исках да го изплаша.

— Той никога преди не се е притеснявал от непознати — промълви Мич, като се намръщи на кучето. — Какво ти става, приятел?

— О, просто се чувства уязвим, след като е бил толкова болен, сигурна съм.

Кели издаде няколко успокоителни звуци с език, като успокои Килиан и го отмести от стената. Когато той се приближи до нея, тя коленичи и го почеса по гърба. Той клекна и се отпусна в ръцете й, като се наслаждаваше на вниманието.

— Ще го преодолее — рече Кели. — Всичко е наред, приятел, тя няма да ти стори нищо лошо — добави тихичко.

— Аз… аз мога да остана вътре, докато ти си играеш с него — предложи Нина на Мич, озадачена от това колко много бе засегнало чувствата й това, че Килиан не я бе приел. Беше абсурдно чувство, разбира се, но тя не можа да му се противопостави. Чувстваше се като абсолютно външен човек.

— Почакай, ще свикне с теб. Наистина ще се държи приятелски. Хайде…

Той взе каишката от Кели, после хвана Нина за ръка и я замъкна към вратата, която водеше към окъпания в слънце двор.

След като излязоха вън, Мич освободи каишката на Килиан и кучето се спусна да скача из тревистата площ, като душеше и ограждаше своята територия. Мич седна на една от пейките в парка и даде знак на Нина да се настани до него.

— Ела тук. Ако ни види да седим заедно, ще се чувства по-удобно около теб.

— Не искам да го плаша.

— Аз също не искам да е уплашен, но няма причина да бъде. — Той потупа с ръка пейката. — Хайде. Не се чуди. Ще се сприятелите за нула време.

Нина седна на ръба на пейката, като наблюдаваше внимателно лъскавото животно. Мич измъкна някакво кучешко лакомство от джоба си и го подаде скришом на Нина.

— Дай му го. Ще те обикне със сигурност. — И й смигна.

Нина бе озадачена, докато седеше на пейката до Мич и криеше кокала за дъвчене зад гърба си. Изглежда той някак си бе разбрал огорчението, което бе изпитала от една обикновена животинска реакция. И което бе още по-изненадващо, той се погрижи повече за нейните чувства, като счете за важно да я включи в заниманията с кучето. А едва я познаваше.

Тя го наблюдаваше скришом, докато той подвикваше на Килиан, смееше се на лудориите на кучето и следеше всяко негово движение. Ъглите на издадената брадичка на Мич улавяха слънцето и сенките. Гъстата му черна коса бе разрошена от лекия бриз и сърцето й се сви. Физическото й усещане за този мъж се бе разпалило предната нощ, но то внезапно отиде на заден план заради емоционалната връзка, която започна да тлее като гореща жарава вътре в нея. И то породена от отношението му към някакво си куче.

Тази страна на Мич Халоран — милата, грижовна страна — бе убягнала от вниманието й предния ден, когато той бе спорил с Джаред относно нежеланото й присъствие в неговия живот. Не изглеждаше същия силен, арогантен мъж сега, когато седеше под майското слънце и се наслаждаваше на компанията на домашния си любимец. Новата перспектива я завладя като дълго жадувана прегръдка и й вдъхна смелост да рискува с кучето. Тя се наведе напред и размаха лакомството пред погледа му.

— Виж какво имам за теб, Килиан — подвикна му напевно тя, като постави една, както тя се надяваше, окуражителна усмивка върху лицето си, макар че сърцето й биеше до пръсване.

Беше ли истина, че кучетата могат да надушват страха? Надяваше се, че не. Повече от всичко в този момент тя искаше Килиан да й се довери.

— Ела да си го вземеш.

Килиан наостри уши и вдигна глава към нея.

— Трудно е да се повярва, че някой ще иска да му причини зло, нали? — каза Мич. — Какъв може да е вероятният мотив…

— Не се тревожи. Ще открием този негодник, който и да е той.

Килиан направи първите си няколко предпазливи стъпки към нея — изразителните му кафяви очи бяха вперени в лакомството — и Нина потвърди отново твърдото си намерение да открие човека, който бе заплашил треньора. Според нея всеки мъж, който намираше време да се грижи за невинни, изоставени животни, заслужаваше да бъде осигурен срещу заплахи.

 

 

Някъде около обяд Нина и Мич се срещнаха с Джаред и детектив Пийт Джеферсън от полицейското отделение на Литъл Рок в кабинета му, за да прегледат онова малко, което знаеха за преследвача, и да съставят план за действие. Лиза изяви желание да влезе и да води бележки на срещата. Сградата бе тайнствено тиха, персоналът не работеше в събота и половината светлини на сградата бяха изключени. Нина бе проверила колата си в гаража, когато пристигнаха. Дотук всичко бе наред. Нямаше счупени стъкла или пробити гуми.

След като преминаха през представянията и обичайните общи приказки и след като Пийт бе предал на Нина копия на съответните полицейски доклади, те заеха местата си — Джаред зад бюрото си на трона, Лиза и Нина една до друга на фотьойли, а Мич и детективът върху разкошния кожен диван подобен на дивана в кабинета на Мич.

— Нека да започнем отначало — предложи Нина, като се спря да отпие малко кафе, което Лиза бе приготвила. — За да може всички да са наясно. — Тя подгъна крак и постави бележника на коляното си. — Треньоре, искаш ли ти да започнеш?

Мич въздъхна и прокара длани по лицето си.

— Ами цялата работа започна постепенно. Нека да помисля…

Той сключи ръце зад главата си и се загледа в тавана. Нина се възползва от този момент, за да се възхити на възлестите мускули на врата му и изпъкналите мускули на ръцете. Дългите му крака бяха разкрачени типично по мъжки и Нина намери това за странно съблазнително. Тя сведе поглед към листите в скута си. Гледай, но не пипай — напомни си тя.

— Беше преди шест месеца, когато започна да получаваш червените и белите цветя, нали, Мичел? — подкани го Джаред.

Мич кимна.

— Знаете ли, беше точно след като Спортс илюстрейтид раздуха онази глупост. Мъжете с подходящи качества в НБА. Предположих, че някоя жена е лапнала по мен. — Той хвърли една самоиронична полуусмивка. — Това ме устройваше. Оказа се, че няма нито жена, нито нещо вълнуващо… Лиза, спомняш ли си кога бе тази публикация?

— Имам го записано, ако искаш, да проверя — тя понечи да се изправи, — но мисля, че Джаред е прав.

Мич й даде знак да не става.

— Това засега е достатъчно, нали, Нина?

— Разбира се.

Тя надраска някаква бележка върху бележника си, като си напомни да провери публикацията на Спортс илюстрейтид по-късно. Ако си спомняше правилно, там бяха нарекли Мич, Адонис на НБА. Тя не можа да се сдържи да не се подсмихне. Логично заключение, като си помисли, че би могло да бъде от някоя влюбена почитателка на спорта.

— Да, отначало приех всичко нормално и не помислих повече за това. — Мич кръстоса левия си крак върху десния и разпери ръце на облегалката на кушетката. — Но тогава получих няколко заплашителни писма, които се свързваха с цветята. Получи цветята ми и не ми обърна внимание, ала-бала, неща от този сорт. Никой сляпо влюбен запалянко не би постъпил така.

— Така е. Съгласна съм — кимна Нина.

— Когато казваш заплашителни писма, треньор Халоран, какво имаш предвид? — съсухреният инспектор се намеси със стисната незапалена цигара между зъбите.

Джеферсън бе типичен суховат инспектор с изсечени черти на лицето и безвкусна вратовръзка. Имаше широк гръб, но около кръста бе надебелял. Говореше с някаква странна смесица от южняшки акцент и този, характерен за района на Джърси, изпъстрен с достатъчно много местни изрази, което го правеше интересен.

Нина незабавно изпита топло чувство към него.

— Заплахи като тази, че ще свърша като набучена на кол фигура с кръстове върху очите — поясни Мич.

Нина не можа да разбере съвсем посланията на преследвача. Цветя, после писма. А сега кучешката храна, верижката, малката кошничка за цветя и отравянето на Килиан. Трябваше да има някакъв почерк, някаква връзка. Но нямаше. Поне не такава, която тя да можеше да забележи все още.

— Пазиш ли ги още? Писмата?

— Вкарала съм ги в компютъра — увери ги Лиза.

— Добре, нека да разгледаме това направо — предложи Джеферсън, като наблягаше на всяка дума с цигарата, която бе извадил от устата си и използваше като показалка. — Цветята започнаха да се появяват преди шест месеца, а после писмата, нали така?

— Така е — кимна Мич. — Около три месеца по-късно. После каишките за кучета, кучешката храна — всичко се появи скоро след това.

— Значи, приблизително преди около два месеца, нали, треньоре? — уточни Джеферсън.

Мич кимна.

— Две седмици след това ми спукаха гумите.

Той потупа с пръсти по устата си, размишлявайки.

— Не забравяй кога стреляха по къщата ти — подсказа му Джаред.

— Да. Въпреки че в действителност… — Мич направи гримаса и махна с ръка в израз на съмнение. — Не мисля, че това имаше връзка. Вероятно са били деца. Шегаджии.

Джеферсън извади малък бележник от джобчето на ризата си, разлисти го и взе да пише.

— Ще проверя за доклади относно коли, които са били в района горе-долу по това време.

— Преди около месец или нещо такова. Докладвах в полицията.

— Може би го имам тук. — Нина започна да тършува из докладите, които детективът й бе дал по-рано.

— Не мисля, Нина. — Джеферсън изглеждаше смутен. — Не съм писал доклад за стрелбата.

— Имам номера на доклада по случая, записан на файл — обади се любезно Лиза. — Мога да ти го дам, преди да си тръгнеш.

Детективът й смигна, като жестът му бе повече бащински, отколкото флиртуващ.

— Благодаря.

— И после дойде отравянето, треньоре? — напомни тихо Нина.

Тя видя как Мич стисна зъби и сви юмруци, преди да отговори. До нея чу как Лиза цъкна с език и долови с периферното си зрение как главата на секретарката бавно се поклаща.

— Да. Миналата седмица.

Мич сякаш преглъщаше думите.

С грижовен тон Джаред попита:

— Как е големият ми стар и упоен приятел, между другото?

Угриженото лице на треньора малко просветна.

— По-добре. Сестрата ветеринар счита, че ще бъде в състояние да се върне вкъщи в началото на другата седмица, въпреки че аз си мисля, че ще е по-добре да го оставя в приюта, докато свърши цялата тази работа.

— О, бедното куче — промълви Лиза и малка бръчка разцепи на две челото й. — Не мислиш ли, че за възстановяването му ще е по-добре да бъде на някое познато място, Мич?

— Не и ако преследвачът ми може да стигне до него. Няма да рискувам живота му.

— Няма да му навреди, ако остане в приюта — обади се детективът.

— Изглежда жестоко — добави Лиза тихичко.

Джеферсън се плъзна към ръба на кушетката и леко се наведе напред.

— Виж, Лиза, трябва да се занимаем с важните неща. Струва ми се, че госпожица Уайлд ще се съгласи, че заплахите на преследвача стават все по-смъртоносни с всеки следващ път.

Нина кимна.

— Виждате разликата. Отначало цветя. Те не значат много. — Той изброи на пръсти останалите. — Но после следват словесните заплахи, спукването на гумите, после стрелбата, ако тя има връзка. И накрая — бум — плесна с ръце веднъж и погледна Мич, — той преминава към опит за убийство, буквално казано, с отравянето. Вероятно това е някой, който знае колко много означава кучето за теб. Този път е кучето ти, но следващия — той поклати глава — кой знае! — Отправи на Лиза поглед, изпълнен със съжаление. — Оставянето на кучето в приюта е добра идея. Не можем да си позволим да хабим сили и да се безпокоим за него. Сега трябва да помислим за треньора Халоран.

— Да — кимна Нина. — Все по-сериозните заплахи представляват опасен сигнал от страна на престъпниците. Стигаме до точката, когато той сигурно ще започне да планира физически нападения. Определено съществува липса на контрол.

Мич кимна разсеяно, после погледна часовника си.

— Трябва ли да ходиш някъде, треньоре? — заинтересува се Нина, като се опита да потисне раздразнението си от тази липса на внимание от негова страна. — Това, което обсъждаме, е важно.

— Знам. Но… — Той въздъхна. — Брок води тренировката до голяма степен сам. Тъкмо е започнал. — Прокара пръсти по косата си и сви уста в гримаса на извинение. — Ще бъде добре, ако все пак се появя там. Играчите ще се чудят защо не съм при тях. — Погледът му обходи другите и се спря на Джаред. — Ако се появят някакви репортери, може да се спекулира с това и да се създаде проблем.

— Вярно е — кимна Джаред, като изправи пресата за попиване върху бюрото си, преди да се обърне към Нина. — При близостта на плейофите за Мич ще е неприемливо да изтърве някоя тренировка. Не бих искал репортерите да коментират това и да дадат на противниците ни психологическо предимство.

— Можем тогава да прекъснем за малко — предложи Нина, потискайки раздразнението си, като затвори бавно бележника си и го остави на пода до другия стол.

Този мъж имаше да върши работа, независимо че това пречеше на работата, която тя беше длъжна да свърши. Трябваше да запомни това. Животът не спираше само защото някакъв си преследвач се появява на сцената.

— Тридесет минути достатъчни ли са?

Мич се изправи.

— Чудесно. Благодаря, Нина!

Тя задраска благодарността му с махване на ръка. Джаред се обърна към секретарката си и стаята се оживи.

— Лиза? Имаш ли нещо против да отидеш за малко храна? Сигурен съм, че всички започваме да огладняваме.

— Разбира се, че не. — Тя стана. — Предпочитания?

— Изненадай ни — усмихна се Джаред. — Вземи кредитната карта.

— Ами… добре… нека просто… — обади се Нина.

Тя се изправи и започна да прибира нещата си. Постара се да настрои мозъка си на почивка, непривикнала с прекъсвания по средата на важни задачи. Погледна от Джаред към Джеферсън.

— Можем да се срещнем тук след половин час и да продължим оттам, откъдето прекъснахме.

— Защо всички вие не продължите и не ме информирате по-късно? — предложи Мич. — Просто ще изтичам долу и…

— Треньоре — възпротиви се Нина, — ние сме по средата на една среща и обсъждаме факта, че някой очевидно желае смъртта ти. Аз съм твоят бодигард, нали не си забравил? Няма да ти позволя да излезеш навън без придружител. Сега хайде да тръгваме.

Мич се поколеба.

Тя разпери ръце с вдигнати нагоре длани.

— Какво?

— Ами все още не съм обяснил на играчите внезапното ти появяване, Нина. Не искам да ги разсейвам…

— Значи аз трябва да се скатая някъде отзад?

Тя си взе чантата и я метна през рамо, после го погледна въпросително.

И тримата мъже се подсмихнаха, а тя ги стрелна гневно и укорително в отговор, като последно спря поглед върху Мич. Той вдигна ръце в знак, че се предава и погледна към Джаред. Джаред подръпна яката си, после посочи детектива с пръст.

Джеферсън се поизкашля лекичко, като се почувства като мъж, който прави стриптийз в църква.

— Госпожице Уайлд, хм… като говорим от мъжка гледна точка, с цялото ми дължимо уважение — започна Джеферсън, — страхувам се, че вие не сте някоя жена, която може да убегне от погледите на мъжете.

Бузите на Нина пламнаха. Тя дръпна чантата си по-високо и хвана здраво дръжката й.

— Повторете го отново?

— Точно същото, което каза, Нина — добави Мич. — Никога не сме имали жена за треньор. Никога на тренировките ни не е имало жена, която да изглежда като… хм… — той изви неловко ръка към тялото й — теб. Повярвай ми, ще ги разсееш.

— Нима те не са професионалисти?

— Разбира се, че са, но преди всичко са мъже. Става въпрос за тестостерон.

— Нищо не може да се направи — добави Джаред.

Нина отвори уста, но от нея не излезе нищо. Беше ядосана, но и същевременно разбра, че мъжете говорят истината. Топлото одеяло на ласкателствата я покри, когато осъзна собствената си женска сила. Остави чантата си на стола, после протегна ръце назад и върза косата си на кок на тила.

— Ами аз…

— Аз ще отида с него — изтърси Пийт, сочейки с ръка, която държеше незапалена цигара. — Какво ще кажете за това? Треньорът Халоран да им каже, че аз съм… репортер. Мотая се наоколо. Вие двамата с Расмусон просто си починете малко, поговорете си…

Като се почувства незащитена и уязвима заради отношението им към нея, Нина се предаде. Само и само за да се махне от тях… от Мич.

— Добре, вървете, вървете. — И тя направи отпъждащи знаци с ръце. — Но не можеш вечно да ме криеш от отбора, треньоре — извика тя след Мич, който бързо отстъпваше.

Той се обърна към нея, около очите му се образуваха весели бръчици и бързешком се прекръсти.

— Обещавам, Нина! Ще те представя след тренировката. Ще дам на всички достатъчно време да ти се възхитят, да бъдат поразени от теб, но все пак да могат да го преодолеят преди следващата тренировка.

— Тръгвайте! — почти кресна Нина, обърна гръб на мъжете и скръсти ръце на гърди.

След като всички, освен Джаред излязоха от кабинета, Нина го погледна през ъгълчетата на очите си, после се отпусна на кушетката и се облегна. Покри лице с ръцете си и изпъшка:

— Колко унизително…

Джаред се засмя.

— Хей, възприеми го като комплимент, какъвто си и беше. Няма нищо лошо в това да си красавица, на която се възхищават, дете…

Тя се подпря на лакът и му се намръщи.

— Но аз не съм тук, за да се правя на красавица, а да предпазя Мич от някой, който иска да го убие.

— Мич, а? — смигна й Джаред. — Радвам се да видя, че нещата са напреднали и си говорите на малки имена. Не бях сигурен как ще го възприемеш след вчерашното посрещане.

— Не искам да говоря за него — сопна се Нина.

Този мъж заемаше обезпокоително голямо място в мислите й и ако някой можеше да разгадае нейния неочакван и нежелан интерес към треньора, то това бе Джаред. Освен това имаше много по-важни неща, за които да се безпокои, отколкото някакви си междуличностни отношения с Мич Халоран.

— Нека да те попитам нещо. — Облегнала гръб, тя придвижи тяло напред към ръба на кушетката. — Какво мислиш за Едрик Грийли? Имаш ли му доверие?

Джаред повдигна едната си вежда.

— Мислиш ли, че може да бъде заподозрян?

— Всеки може да е заподозрян. Просто се опитвам да нарисувам цялата картина.

Тя набързо го запозна със странното поведение на Едрик миналата нощ.

— Много любопитно…

Старият й настойник се облегна назад на стола си, с лакти, поставени на облегалките, и подпъхна ръце под брадичката си. За миг той прехапа устни, погълнат от мисли, но след това изпусна мъчителна въздишка и поклати глава.

— Но аз никога не съм усещал да има нещо зло в този младеж, Нина. Той дори не е някой темпераментен или самонадеян човек.

— Хмм… — Тя се замисли над това, като си играеше разсеяно с верижката на часовника си. — Ами Садик?

— Той наистина е темпераментен и буйна глава — промърмори Джаред, — но не бих отишъл толкова далеч, за да кажа, че този мъж би преследвал Мичел.

Нина се отпусна на кушетката със стиснати от напрежение зъби.

— Проблемът е, че посланието на преследвача няма смисъл. Объркана съм. Въпреки това, длъжна съм да го открия.

— Да, но не трябва да разбереш това тъкмо в този момент.

— Човек никога не знае. Преследвачът може да е в залата точно в този миг. — Трябваше й минута, преди да осмисли думите си, но когато това стана, тя скочи на крака. — Би трябвало да съм долу при тях…

— Виж, виж… детективът е взел всичко под контрол.

Джаред заобиколи бюрото си и издърпа Нина обратно на кушетката, после седна до нея. Постави ръка на рамото й, като я притисна към себе си, докато накрая тя се успокои и опря буза на рамото му.

— Скъпа, не бъди толкова напрегната. Не трябва да доказваш нищо на никого. Тези, които те обичат, знаят колко си добра.

— Аз си върша работата. Не се опитвам да докажа нищо.

От гърлото му излезе ръмжене, което изразяваше недоверие.

— Добре, опитвам се. Но просто за да запазя професионалната си репутация. Едва ли можеш да ме обвиняваш за това.

— Като го вършиш, то ще те направи ли щастлива?

Тя помисли малко в продължение на минута.

— Не може да ме накара да се почувствам по-зле, отколкото съм сега.

— Но това не е отговор! Щастието е смисълът на живота. А не това да доказваш, че представляваш нещо на хора, които дори не заслужават да те познават.

Нина поклати глава срещу него и забеляза, че той не се чувства толкова здрав и непоклатим или силен, както навремето, когато тя бе момиченце. Обзе я чувство на тъга. Джаред остаряваше. Нима всички не остаряват?

— Аз не го правя заради тях.

— О, така ли? Е, надявам се, че не го правиш заради мен, защото вече си мисля, че си голяма сладурана.

Нина махна с ръка на комплимента му.

— Ти ме приемаш с всичките ми недостатъци, защото си такъв по природа, Джаред. Това не се брои.

— Семейството не се брои?

Тя затвори очи и позволи на топлината от думите на Джаред да я залее.

— Така е. Нима някога си чувал за бебе, което е толкова грозно, че само майка му би могла да го обича? — Тя вдигна глава. — Това е нещо подобно. Мислиш си, че съм добра, без значение до каква степен съм провалила нещата.

— Това не е истина, Нина. Ти действително си добра, както казваш, дори и да не вярваш на собствените си думи.

Тя не можеше да го отрече.

— Една грешка не те прави белязан за цял живот.

— Една голяма грешка — тази, която променя живота и слага край на кариерата ти, те прави белязан. — Тя го дари със звучна старомодна целувка по бузата и се отдръпна. — Нека да оставим тази тема. Не можеш винаги да ми бъдеш поръчител, Джаред. Дължа ти много за това назначение и ще ти покажа, че мога да изпълня задълженията си. Мога да се погрижа за себе си и за треньора.

— За себе си, за треньора и за целия проклет свят, нали, дете?

Тя килна глава настрана, смутена.

Джаред продължи:

— Нима не виждаш, че се грижиш за себе си и си поела нещата в собствените си ръце още от детската си възраст? Вече не трябва да впечатляваш, когото и да е. — Той я хвана за ръката. — Не бъди толкова строга към себе си. Това разбива сърцето ми. Нека другите поемат малко от товара.

Непонятно. Винаги бе разчитала на себе си, не знаеше някакъв друг начин. Като се измъкна от прегръдката му, Нина реши да смени темата, вместо да спори по въпрос, по който никога нямаше да стигнат до едно мнение.

— Знаеше ли, че Мич е доброволец в приюта за животни?

Джаред премигна.

— Естествено.

— Аз не знаех.

Но тя изпита удовлетворение от факта.

— И защо би трябвало да знаеш? Та ти се запозна с него едва вчера…

Нина въздъхна.

— Знам, но… Предполагам, че това просто ме изненада. Той изглежда толкова погълнат от баскетбола, че не мога да повярвам, че ще заделя време, за да се грижи за някой друг, най-вече за животни.

— Хайде сега! Ти си над тези прибързани оценки. Мичел е напорист и прекалено самоуверен, но виж професията му. Ако му дадеш шанс, ще видиш, че той е грижовен мъж.

— З-знам — заекна в отговор тя, въпреки че не знаеше.

Да му даде шанс? Не тя имаше намерение да го изхвърли от кабинета вчера. Обърна се към Джаред, без да е сигурна какво иска да каже.

— Харесвам го, наистина. Твърде много. Той е приятен, просто…

— Нина! — Басовият тон на Джаред я сепна. — И двамата знаем, че това е първата ти работа след…

— Не го изричай!

Тя вдигна длан, за да му попречи да произнесе думите.

— Просто ме изслушай. Трябва да знаеш, че Мич е съвсем различен от Тревър Холбрук. Не бих те поставил в такова положение.

Като се изправи на крака, Нина прекоси стаята и се приближи до прозореца. Чувстваше сърцето си като голяма буца мръсен лед в гърдите си. Нима Джаред можеше да вижда през нея толкова лесно? Дали си мислеше, че…

— Това няма значение, защото цялата тази ситуация не е като… — тя стисна устни — Холбрук.

— Дори и да беше…

— Не е. — Тя се обърна, за да застане с лице към него, кръстосала ръце на гърди. — Никога не може да бъде. Не съм хлътнала по треньора Халоран и не планирам да променя това.

Лицето на Джаред остана сериозно.

— Наистина, как се разбирате с Мич? Искам да кажа, в професионално отношение.

— Добре — процеди рязко тя. — Няма да те разочаровам.

Или себе си.

— Не това имах предвид. — Белите му вежди се свъсиха. — По дяволите, момиче, кога ще осъзнаеш, че не можеш да ме разочароваш, дори и да се опитваш? Загрижен съм, само че може би те въвлякох в това прекалено скоро. Той не се държа съвсем гостоприемно.

— Това бе… временно. Всичко е наред.

— Просто искам да си щастлива. Здрава. Обичам те, дете мое!

В гърлото на Нина се надигна бучка и тя се вторачи през стаята в единствения човек, когото обичаше истински и който наистина й отвръщаше със същото.

— Щастлива съм. Сега съм много по-добре — излъга тя.

Непролетите сълзи изгаряха носа й и стягаха като в клещи гърдите й. Докосна с върховете на пръстите си белега на бузата.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Джар?

— Кажи, скъпа…

— Не казвай на Мич какво се случи навремето, целия този провал с Холбрук. Никога. Бих умряла, ако…

— Никога не съм злоупотребявал с доверието ти, Нина. Но мисля, че… — Той сведе поглед, като си играеше с една кристална статуетка във формата на орел върху масичката до кушетката. Изглежда се бореше с думите. — Мисля, че за теб не е никак добре, че продължаваш да таиш в себе си всичко това и се самонаказваш с мълчание. Ако поприказваш с Мич, може…

— Не! — с раздразнение го прекъсна Нина.

Знаеше, че старият й приятел й мисли доброто, но грешеше по този въпрос. Нямаше да й помогне, ако разголи душата си пред един мъж, когото едва познаваше, който само щеше да я преценява — и щеше да открие слабостите й. Достатъчно бе преценявана в живота си, за да знае, че това не изпълваше душата й с нещо добро. Мисълта да допусне Мич или който и да е друг да види черните бележки на досието й… Не! Тя можеше да бъде съвършена, трябваше да се опита по-усърдно. Щеше да се стреми към това. Наистина.

— Единственото нещо, което ще ми позволи да изживея по-нататък живота си, е да им докажа, че са сгрешили по отношение на мен.

— Значи ти действително се опитваш да докажеш, че си нещо пред хора, които не ги е грижа за теб?

Тя разпори въздуха с ръка.

— Те въобще не бяха прави за проклетия провал, Джаред. Толкова ли е лошо тогава, че бих искала…

Тя премигна няколко пъти. Какво всъщност искаше?

— Отмъщение? Нима не работиш усърдно точно за това?

Горещ срам я полази по гърба и тя увеси нос. Възможно ли бе нуждите й да са толкава повърхностни? Толкова отрицателни? Тя заслужаваше да изчисти името си. Ако Джаред нарича това отмъщение, така да бъде.

Срещна уравновесения му поглед.

— Това, което действително искам, е да си възвърна достойнството. Кариерата си.

Единственото нещо, което имаше в живота си.

Сълзите напираха, затова тя се обърна с гръб към него, като се престори, че разглежда през прозореца замъгленото от сълзите й небе на Литъл Рок.

— И няма да мога да продължа да живея, докато не си го възвърна Джаред…