Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (7)

Глава шеста

С гърди, които бясно се повдигаха и отпускаха, задъхана и с коляно, което туптеше от това, че го бе ударила в една седалка, Нина се спусна към ъгъла на коридора и налетя на Марв — един от младите треньори. Озадачен, той изпусна пакетите с лед, кърпите и спортните бандажи, които носеше, и опря гръб до стената.

— Какво става? — попита той с треперещ глас.

Като го сграбчи за ръкава на екипа му, Нина се препъна в разпилените на пода вещи и го задърпа към себе си, докато си поемаше дъх. Адреналинът от преследването бе изчерпал капацитета на дробовете й, а ударът в една от седалките я бе забавил значително. Имаше нужда от нов чифт крака, а тези на Марв бяха много добри.

— Хвани онзи мъж — задъхано изрече тя, като посочи към фигурата, която ставаше все по-малка в циментения коридор пред тях.

— Защо?

— Тичай! Просто го залови, моля те. Бъди внимателен.

Той кимна и удари на бяг. Нина не откъсваше очи от гърба му и продължи с равномерен бяг на метри след него. Той съкрати разстоянието между себе си и преследвания, но не можа да го настигне.

Хайде! Хвани го, моля те, помоли се Нина, а издишванията й бяха като парченца от счупено стъкло, които се откъсват от дробовете й. Тя не бе свикнала хората да й се измъкват. Двата неуспеха в рамките на една седмица я караха да вдигне ръце в знак на поражение. Като зави зад един ъгъл, тя видя как Марв и преследваният стигнаха до главното фоайе и рязко свиха вляво към западния вход. Най-близката метална врата се затръшна силно върху пепелявата стена веднъж, после втори път, когато заподозреният и после Марв блъснаха дръжката и изскочиха на паркинга. Като ускори крачки, Нина ги последва.

Тя експлодира през същата врата и ярката слънчева светлина я заля като с киселина. Стисна очи и спря за миг, за да вдиша задушаващи глътки тежък арканзаски въздух. Прикри очи с една ръка и зашари трескаво с поглед по паркинга около игрищата. Никакво движение. Никакъв заподозрян. Изруга, прогони един бръмчащ комар от ухото си, а една малка струйка пот се спусна надолу по гръбначния й стълб. Забеляза Марв превит на две и подпрян на един стълб за осветление на паркинга. Слабото му тяло се свиваше и отпускаше с всяко тежко вдишване.

— Добре ли си? — извика тя и се хвърли към него, като продължи да оглежда района за надвиснала опасност.

Той направи гримаса и обърна към нея зачервеното си лице. Очите му бяха сякаш изкривени. Устата му бе увиснала отворена. Изглеждаше изтощен от неочакваното изпитание и просто гледаше към нея в продължение на няколко секунди, без да говори. После преглътна два пъти.

— Съжалявам. Аз съм повече бегач на дълги разстояния, отколкото спринтьор.

— Видя ли го? Едър мъж ли е?

Той поклати глава.

— Не бих могъл да кажа. Много е бърз. Скочи в една кола и изчезна.

И като вдигна разтрепераната си ръка, посочи неопределено на север.

Нина премести поглед нататък, накъдето той бе посочил. Нищо. Тя въздъхна.

— Що за кола беше?

— Не знам. Съжалявам. Всички те ми се струват едни и същи напоследък. Вероятно внос от Япония. Тъмносиня.

Тя си представи отново колата на Едрик и бе обзета от вълнение. Познаваше тази кола. Вероятно е бил той. Косвените улики срещу него ставаха все по-силни с всеки изминал ден. Рано или късно щяха да го заловят. Рано или късно щеше да направи грешка. Беше се приближил твърде близко. Отново.

— Сигурен ли си за цвета?

— Да. Определено тъмносиня. Съжалявам, Нина, опитах се…

Разочарованието я съсипваше, но вината не бе негова.

— Знам, че си направил всичко, което е по силите ти, Марв. Съжалявам, че те забърках в това.

Той избърса блещукащите струйки пот от слепоочията си и се вторачи в нея.

— Кой беше той? Какво става?

Тя отметна потните си кичури коса назад.

— Не знам. Седеше на най-горния ред на седалките и наблюдаваше Мич с бинокъл.

— Мислиш ли, че е бил…

— Не знам. Вероятно.

Тонът й бе мрачен.

— Ако ти трябва, мярнах част от регистрационния му номер.

— Какво?

Тя се вторачи на свой ред в него и вълнението й избликна като гейзер. Може би не всичко бе загубено. Ако Марв наистина бе успял да види номера, двамата с Пийт Джеферсън би трябвало да могат да стигнат по номера до собственика на колата. Едрик.

— Шегуваш ли се?

Той й хвърли усмивка като гордо дете.

— Колата се измъкна оттук като дявол на колела, но аз добре видях номера. — Той посочи към синьо-зелените си очи. — Зрението ми е отлично.

— Но това е чудесно! — Без да мисли, тя се хвърли на врата му, прегърна го и залепи целувка на бузата му. — Какъв е номерът?

След част от секундата младежът се освободи от ръцете й и съсредоточи изненадания си поглед към разтопената от слънцето настилка. Като изглеждаше леко замаян, той потътри върха на специалната си обувка Еър Джордън по земята.

Нина бе обзета от нетърпение.

— Марв, побързай. — Тя го сграбчи за ръката и го разтърси. — Кажи ми го, преди да си го забравил.

Като броеше на пръсти, той изрече бавно цифрите и буквите. Поколеба се за последните две цифри, като ги промени на два пъти, преди да реши, че просто не ги е запомнил.

Нина отслаби силата на стискането си.

— Сигурен ли си, че е този?

Той я погледна с желание да се извини.

— Не мога да кажа, че съм сто процента сигурен. Имам съмнение само за последните две цифри.

— Това е достатъчно добре.

Или поне се надяваше да е така.

Като го засипа с лавина от похвали, тя го прегърна отново в знак на благодарност.

 

 

Мич се опита да превъзмогне железните нокти на ревност, която накара стомахът му да се свие, като видя Нина и Марв здраво прегърнати. Пребори се с желанието си да дръпне младия Марв от нея и да изпрати надалеч ухилената му физиономия с няколко юмрука. Като изруга под носа си, той се насили да отпусне юмруците си. Какво право имаше да й се сърди?

Освен това Марв нямаше вина. Той също щеше да се ухили така идиотски, ако Нина притиснеше гъвкавото си тяло до неговото. Не че тя щеше да го направи. По дяволите, та той имаше тежестта на цели седемнадесет години повече от Марв. Хормоните на бедното дете вероятно са стигнали до червената зона, когато стегнатите й гърди се бяха притиснали до него.

Да не говорим за хормоните на Нина.

Още една кама на ревност се заби в сърцето му. Прииска му се да може да въздейства по някакъв начин върху либидото й. Но нямаше логична причина и тя да е привлечена от него само защото той я намираше за невероятно съблазнителна.

Вероятно е заради възрастта ми. Четиридесет години. Прекалено стар за жена като нея. Коя жена със здрав разум би избрала някакъв си баскетболен треньор не в първа младост, когато един полово узрял мъжествен самец й бе съвсем подръка? Особено жена като Нина Уайлд. Но той се чувстваше като мъж в началото на четиридесетте си години и какво значение имаше все пак хронологичната възраст? Нима опитът на живота не играеше роля при едно сексуално привличане?

Като потисна нерационалното си разочарование, той застави краката си да го отнесат бързо напред. Нещо се бе случило там и трябваше да разбере какво. Докато пресичаше катранената настилка — истинска и въображаема, той се съсредоточи върху надигащите се вълни от топлина около тях, които замъгляваха очертанията на краката им. Мирис на прекалено избуяла и узряла растителност насищаше въздуха. Видя как Нина се отдръпна от ръцете на Марв и се усмихна. Внезапно тя погледна към него.

— Мич! — възкликна.

Когато той спря на по-малко от крачка от нея, можа да усети лятната пот, която се стичаше от меката й кожа, като обещание за топъл дъжд. Възбуди се. Навсякъде.

— За какво беше всичко това, по дяволите? — прозвуча той по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Тя отмести поглед от него към Марв и после пак към него.

— Някой те наблюдаваше. От най-горния ред на седалките, през бинокъл. Когато ти ми извика, той скокна.

Мич се заозърта по паркинга.

— Не можахме да го хванем, но Марв е запомнил регистрационния му номер.

— Част от него — намеси се Марв, като отлепи тениската си от мокрото си тяло с два пръста и я разтърси, за да охлади кожата си.

— Добра работа, приятел! — Мич постави ръка на рамото му, като успя да се усмихне. — Слушай, защо не отидеш да се увериш, че глезенът на Антоан е превързан, докато ние се погрижим за това тук.

— Дадено, треньоре — кимна Марв, после погледна към Нина с почтително изражение. — Трябвам ли ти за нещо друго?

— Тя е добре — сопна се рязко Мич, като на мига се укори, когато улови любопитното й изражение. Смекчи острия тон на думите си с още една усмивка със свити устни. — Мога да се погрижа за нея, от каквото и да има нужда.

Тя изгледа любопитно Мич, преди да се протегне и да стисне ръката на треньора.

— Ще се върнем скоро. Благодаря ти още веднъж.

И двамата изгледаха как младежът побягна към вратите на спортното съоръжение. След като вече бе влязъл, Мич запита:

— Как, по дяволите, се забърка Марв в това?

— Я се стегни, Мич! Ти излизаш тук, озъбваш се на Марв, после ми крещиш. Това ще помогне на положението.

Нина се отдръпна на една крачка, после се наведе и докосна предпазливо пулсиращото си коляно. Поклати глава, без да има намерение да задоволи излишното му нетърпение.

— Съжалявам. Просто исках да знам каква е работата.

Коляното бе възпалено и малко подуто. Тя не вдигна поглед.

— Работата е там, че аз налетях на Марв в коридора и помолих да ми помогне да заловя онзи човек, разбра ли? — С ясно изразен тон, който казваше „Не съм в настроение да се примиря и да си патя от твоя груб тон“, тя додаде: — Няма абсолютно никаква логична причина да се гневиш.

— Знам. Права си. — Той въздъхна и после клекна до нея и протегна ръка към крака й. Тонът му се смекчи. — Какво става тук?

— Блъснах се в една седалка, докато бягах — рече му тихо тя.

— Искаш ли да те заведа в лекарския кабинет?

Нина избухна в безрадостен смях.

— О, няма смисъл…

— Нека да го видя тогава.

Той докосна коляното й със същите ръце, в които тя се бе взирала като някоя малка ученичка, тъкмо преди да забележи мъжа, който наблюдаваше Мич. Ако беше по-нащрек, вероятно щеше да го забележи по-рано. Тя стисна зъби и си пое въздух през тях, когато Мич докосна възпаленото място.

— Изглежда е натъртено. Навий си крачола на панталона.

— Не сега. Нямаме време за това. — Тя отблъсна ръката му. — Слушай, време е да поговорим.

Във вторачения поглед на Нина, Мич забеляза оттенък на безпокойство. И предпазливост. Тя набързо нави гъстата си, с цвят на светъл мед коса на разхвърлян кок. Малките капчици пот, които потъмняваха косъмчетата на шията й, привлякоха погледа му. Той изпити непреодолимо желание да ги оближе.

Тя въздъхна.

— Едрик ме безпокои. Мисля, че би могъл да е въвлечен в преследването по някакъв начин.

Мич скръсти ръце.

— Аз не мисля така.

— Виж, знам, че не искаш да повярваш, но колата, която почти връхлетя върху нас, бе същият модел като неговата.

Тя бавно сви и отпусна коляното си, като присвиваше очи при всяко движение.

Той отвърна поглед за миг, като си представи колата на Едрик и после разбитата пощенска кутия. Вцепени се. По дяволите, наистина можеше да е Едрик! Макар че не искаше да го повярва.

— А човекът, който те наблюдаваше на игрището?

— Да?

Едно зловещо чувство на беззащитност полази по гърба му. Как можеше някой да се промъкне до игрището, за да го наблюдава? Вратите трябваше да бъдат затворени отвън. Освен ако човекът вече е бил вътре.

— Не успях да го видя добре, нито пък Марв. Но отгатни с каква кола е избягал?

— Синя хонда?

— Малка синя вносна кола, и се обзалагам, че е била хонда. Къде е Едрик днес следобед?

Той не знаеше.

— Нина — кипеше от нетърпение, — какво би могъл да спечели от това? Едрик е като част от семейството ми.

— Интересно наблюдение, като се има предвид, че повечето хора, убити в Щатите, са убити именно от членове на техните семейства.

Той извърна поглед. Трябваше да се доберат до нещо друго. Не можеше да бъде Едрик.

— Щом си толкова сигурна, как тогава Брок се вписва в картината. Или Сам?

— Не съм абсолютно сигурна за Едрик, но той просто продължава да ми изглежда все по-виновен. И ако не е той, ще трябва да поогледаме по-отблизо някои хора, които имат достъп до игрището.

— Но Брок беше на тренировката…

Тя поклати глава.

— Не и по времето, когато мъжът те наблюдаваше. Вече бе излязъл — видях го, когато си тръгваше. Тъкмо разговаряхме и той ми каза — тя направи с пръсти малки кавички около бузите си — Твърде лошо е, че няма място за растеж, докато Мич е все още на сцената.

Челюстта му увисна.

— Казал ти е това?

Тя разпери ръце и сви рамене.

— Нима ще те лъжа?

Той извърна поглед в продължение на един дълъг и напрегнат момент, после отново я погледна право в очите.

— Но не е искал да го каже така, както е прозвучало. Не би могъл да изрече такова нещо. Ти приемаш автоматично, че в думите му има зъл умисъл.

Тя избърса потта от челото си с опакото на ръката си.

— Надявам се да си прав, но не е моя работа да убеждавам целия свят относно ползата от съмнението.

— И наистина ли мислиш, че Брок Бодин — моят стар приятел и дясна ръка, би могъл да ме заплашва?

— И по-странни неща са ставали, Мич.

Тя стисна зъби и погледна към мрачните дъждовни облаци, които се движеха по синьото небе.

— Знам, че не искаш да повярваш, че това е работа на вътрешен човек, но трябва да има някой, и това вероятно е някой, когото ти познаваш. Просто се опитвам да ти спася живота.

— Разбирам… — Той преглътна, като я разучаваше, после извърна поглед. — Просто е… трудно да се повярва.

Когато ръката й докосна рамото му, той я погледна в лицето. Безпокойство свиваше кожата около устата й и правеше бръчките около сребристосивите й очи по-дълбоки, когато се усмихваше. Потупа ръката й два пъти, после я махна от рамото си. Разстояние.

— Казах ти, ще сътруднича в това и действително ще го направя. Но нека да ти кажа нещо, Нина, и ме чуй добре. По-добре бъди адски сигурна, преди да обвиниш някого. — И той посочи с пръст към нея. — Имам добри взаимоотношения с персонала и с играчите. Няма да ги загубя заради някакво си разследване, което се превръща в съвременен лов на вещици.

— Разбира се, че няма. Не бих позволила това да се случи.

Той въздъхна, временно успокоен.

— Добре. Засега се изяснихме. — Вгледа се в лицето й. — Къде отиваме оттук?

Тя кимна към сградата.

— Обратно на игрището. Ти ще продължиш тренировката. Аз ще извикам детектив Джеферсън, за да се опита да идентифицира регистрационния номер на колата. Вероятно до утре ще имаме вече отговор.

 

 

— Сигурен ли си? — попита Нина на следващата сутрин.

Седеше на бюрото на Мич, очите й бяха подпухнали от безсъние и тя се опита да намали силата, с която стискаше телефонната слушалка.

— Да, Нина. — Умората правеше гласа на Пийт Джеферсън още по-дрезгав. — Регистрационният номер, който съвпада с описанието, което ми даде, не принадлежи на колата на Едрик Грийли. Единственото съвпадане, което имаме, сочи към една синя хонда на някоя си Дария Дениз Кейл от Джаксънвил.

— Джаксънвил, Флорида?

— Не. Това е предградие на Литъл Рок, на север.

— Ооо…

На Нина й се искаше да почувства по-голямо облекчение. Тя чакаше новини още от предния ден, но се бе надявала, че те ще потвърдят подозренията й към Едрик. Въобще не бе очаквала този обрат.

На Пийт му отне почти цял ден да съпостави номера с подходящото превозно средство. Марв наистина не бе успял да запамети последните две цифри, което означаваше, че Пийт бе принуден да опитва всеки възможен вариант, после да съпостави съществуващите регистрационни номера с описанието на колата, което бе направил Марв. С две неправилни цифри разследването бе изморително, досадно, но изпълнимо. Всяка допълнителна цифра би направила задачата почти неизпълнима. Въпреки че Нина разбираше дилемата му и оценяваше усърдието му, търпението не бе от най-силните й страни.

Слисана, тя се отпусна на тежкия, тапициран в кожа стол зад бюрото на Мич.

— Значи ние търсим заподозряна жена?

— Не можем да бъдем толкова сигурни кой е бил шофьорът, или дори сто процента сигурни, че това е била въпросната кола, преди да установим връзка с нея.

— Вярно е. По дяволите! Само ако бях зърнала за миг лицето му… или лицето й.

Тя протегна ръце и крака и замижа, когато силна болка прониза възпаленото й коляно, и се пребори с една прозявка. Сънят й бе убягнал миналата нощ. Седяла бе будна, изпъната като струна, в очакване на някакво нападение. И борейки се със себе си, да не отиде при Мич. На няколко пъти. Просто за да се увери, че е в безопасност.

Но не можеше да го направи. Та той бе зрял мъж! И в действителност нямаше никакво извинение, защото един неканен гост така или иначе трябваше да мине през нейната стая, за да стигне до неговата. Ако не можеше да чуе стъпки точно пред спалнята си, нямаше работа като бодигард.

Тя предположи, че просто би могла да се увери, че той е там и спи спокойно в леглото си. Може би просто искаше да припомни на себе си, че съществува.

— Тази жена, Кейл, от вашия контингент ли е? — попита Нина, като имаше предвид човек, който често си има работа с полицията.

— На пръв поглед не, поне не в Литъл Рок. Накарах един детектив да събере данни за нея и да ни ги достави веднага тук. Той работи съвместно с колегите от Джаксънвил по въпроса. Ти къде си?

— В кабинета на Мич. Той е на среща на треньорите при Джаред.

— Разбери дали познава тази Кейл.

Тя надраска нещо, после остави писалката.

— Ще го попитам.

— Намери Грийли и също го попитай дали познава Кейл.

— Ясно. Ще ти се обадя в минутата, в която науча нещо.

— Добре. Аз ще сторя същото. Докато разговаряхме, двама мои униформени служители са на път за Джаксънвил на среща с колегите там.

— Накарай ги първо да проверят колата, Пийт. Знам, че забих няколко куршума в нея в събота сутринта. Бихме могли да я закопчеем с това.

Детективът изхриптя с лек, но уморен смях.

— Вече съм го направил, сладуранке — каза й той с подчертано търпение.

После направи пауза и Нина дочу щракването на запалка, после пращенето на пламък. Той изпусна въздуха от дробовете си.

— В тази работа съм отдавна, Нина, още когато ти си минавала права под масата. Не съм някакъв си новобранец, чиято глава е пълна с бръмбари…

— Не исках да…

— Да, да, не си искала. Вие, федералните, ми вдигате кръвното.

— Аз не съм федерален агент, Джеферсън — прекъсна го Нина, все още изпитвайки леко смущение, че Пийт знае за предишната й работа.

Не й се стори, че я осъжда за това, така че вероятно не знаеше и за злощастното й напускане.

— Сега съм свободен агент, не го забравяй.

— Е, човек може да измъкне федералните от правителството, скъпа, но не може да измъкне правителството от федералните.

Въпреки себе си — засмя се тя. Сякаш винаги бе познавала остроумния детектив.

— Пийт, знам, че ти можеш да свършиш работата. Съжалявам. Не искам да те правя мой подчинен. Просто съм… неспокойна.

Тя даде воля на раздразнението си и взе писалката, като разсеяно залюля бележника си. Работата й бе да стои до Мич, а не да тича и да си пъха носа в едно разследване, което Пийт можеше да проведе по-добре.

— Нина — утеши я той, — Мич е добре. Дотогава, докато си с него, нищо няма да му се случи. Ние следим за всичко. Трябва да ми се довериш.

И тя се надяваше, че няма да се случи нищо. Доверието й бе изтъняло като косата на Брок Бодин, но не искаше да го показва.

— Просто то е твърде близо… за да се успокояваме, знаеш ли?

— Близко е поносимо, щом няма проливане на кръв.

Тя смачка листа хартия, на който драскаше, в юмрука си.

— Не. Не това имам предвид. Близкото изглежда подозрително, а ние трябва да държим медиите настрана. Това е нещо, за което Мич е непреклонен и което му обещах.

— Не се оставяй на тези хищници. Ще направя всичко, без убийство, за да накарам пресата да стои настрана. — Той се изкашля. — Аз съм голям почитател на Халоран и Лейзърс и няма да се дам лесно на момчетата от новините. За мен е удоволствие да застана на пътя на сензационните им предавания.

Успокоена за момент, тя смени тона.

— Трябва да закопчеем този маниак, Пийт. Скоро. Преди той да се е докопал до Мич.

— Ще го заловим. Ти просто стой неотлъчно до треньора, все едно че правиш любов с него, Нина, и нека да проверим тази Кейл.

След такова предложение Нина не можа да измисли нищо друго, освен едно:

— Дочуване.

 

 

Минути по-късно сбирката на треньорите свърши. Нина задържа Мич и Джаред в кабинета на Джаред, за да им каже новината.

— Дария Кейл? — Мич сбръчка чело и се загледа в тавана. — Нищо не ми говори. Джаред?

Възрастният мъж поклати бавно глава.

— Никога не съм чувал за нея.

— Как изглежда? — попита Мич.

— Не знам. — Нина опря бедро на единия край на бюрото на Джаред и започна да масажира възпаленото си коляно. — Полицейските служители са на път към къщата й.

— Значи тя наистина е някаква вманиачена поклонничка тогава.

— Трудно е да се каже. — Нина скръсти ръце и внимателно заоглежда Мич. Знаеше как се чувства той относно въпроса, но откакто не можа да намери Едрик да й се обади, трябваше да попита. — Едрик споменавал ли е някаква жена на име Дария?

— О, дори не започвай…

Мич стана и тръгна към далечния ъгъл на стаята. Когато се върна, гневът бе направил лицето му червено. Той постави юмруци на кръста и я изгледа намръщено.

— Ти наистина си мислиш, че Едрик се е опитал да ни смачка с колата на някаква си жена, която просто случайно се е оказала същата марка и цвят като неговата? И таз добра. Кога ще се откажеш от това, Нина? Едрик няма причина да ми причинява неприятности, това първо, а освен това този мъж няма преднамерено да тресне съвсем новата си кола в някаква си пощенска кутия.

Нина се отблъсна от бюрото и се изправи, като застана точно срещу него. Беше изпъната в целия си ръст от почти сто и осемдесет сантиметра.

— Виж какво, Мич. Вече ти казах, че не мога да си позволя снизхождение в тази работа. Ако ти не вярваш, че е Едрик, добре. Затвори си очите. — Тя мушна пръст в ребрата си. — Но аз трябва да бъда обективна.

Той извиси глас.

— Шестото ми чувство казва, че не е той.

Тя не му остана длъжна.

— А моето казва, че може да е той!

Джаред стовари юмрук върху бюрото и това привлече вниманието им. Изражението му показваше, че е вбесен.

— А моето шесто чувство казва, че от вашите пререкания получавам киселини, така че или млъквайте и двамата, или се омитайте от кабинета ми.

Нина премести тежестта на тялото си върху другия крак и сведе глава. Въздъхна. След миг погледна първо Джаред, после Мич.

— Извинявайте. И двамата.

— Аз също се извинявам — промърмори Мич, като потъна в един от скъпите кожени фотьойли срещу бюрото на шефа си. — Това е от напрежението. — Махна на Нина към празния фотьойл до него. — Ела. Седни. Нека да видим всичко отначало.

Нина се протегна и нави косата си отзад, после седна. Разкаянието й бе почти осезаемо.

Той взе ръката й и я стисна, като й намигна съучастнически.

— Това е просто от напрежението.

— Знам.

Тя вдигна пръст към белега на бузата си. Напрежението й се удвояваше, когато Мич й смигваше по този начин, той би трябвало да знае. И когато я докосваше.

Едно почукване на вратата на кабинета ги стресна.

— Да? — извика Джаред.

Лиза пъхна глава, усмихна се на Джаред, после изви глава към Нина.

— Пийт Джеферсън те търси на трета линия.

— Чудесно.

Тя се изправи на крака и се заоглежда за телефон. Джаред посочи към апарата, който се намираше върху масичката до кожената кушетка. Нина се наведе да вземе бележника си и подгъна използваните страници, така че да има чист лист хартия за водене на бележки.

— И имаше още едно обаждане по-рано — добави Лиза. — Не исках да те безпокоя, затова приех съобщението.

Нина се намръщи, озадачена.

— Джеферсън ли беше?

Лиза поклати глава и погледна внимателно към розовата хартийка в ръката си.

— Каза, че името му е Тревър Холбрук. — Тя вдигна поглед към Нина. — И че ти си знаела номера му.

Нина замръзна на мястото си и запремига към секретарката.

— Х-холбрук? Обадил ми се е тук? Днес?

Като се промъкна в стаята, Лиза се приближи до нея и й връчи листчето.

— Аха. Освен това гласът му е секси — добави тя с театрален шепот, като се усмихна съучастнически на Нина.

Ужасена, Нина отправи крадешком поглед към Джаред, после отново погледна към Лиза.

— Но… аз нямам номера на този човек.

— Така ли? Хммм. — Лиза килна глава настрана. — Съжалявам, но той каза, че го знаеш. Ще го запиша, ако се обади отново.

— Н-не. — Тя смачка листчето хартия в юмрук и го пъхна в джоба си. — Не си прави труд. Ако Холбрук се обади отново, Лиза, кажи му, че ме няма.

— Ако си сигурна…

— Тя е сигурна, Лиза — намеси се Джаред, после добави: — Благодаря ти. — Изрече го с тон, с който я освобождаваше. Протегна ръка към телефона. — Вдигни слушалката, Нина, не карай Джеферсън да чака, или ще затвори.

И извъртя очи. И не си губи нито миг да се тревожиш за Тревър Холбрук.

Нина се протегна за телефона, все още объркана от неочакваното обаждане от тази змия. Как, за Бога, бе успял да я открие тук? Тялото й я стягаше толкова силно, че едва можеше да диша. Мич и Джаред обаче я наблюдаваха, затова тя се изкашля лекичко, грабна слушалката и седна на кожената кушетка.

— Пийт?

— Заловихме я. Дария Дениз Кейл.

Сърцето на Нина ускори ритъм, отчасти заради новината на Пийт, отчасти заради покрусата от съобщението на Лиза. Ръката й трепереше, докато държеше слушалката до ухото си. Когато бравата на вратата на кабинета щракна, тя вдигна поглед. Лиза си бе отишла.

Тя се съсредоточи отново върху думите на Пийт и се опита да пренебрегне мисълта, че нейното минало и нейното настояще бяха поели курс към сблъсък, който водеше до катастрофа. Покри долната част на слушалката и каза:

— Заловили са я — на Мич, после попита Пийт: — Тя признала ли е някаква връзка с преследването?

— Не съвсем. — Пийт се закашля на няколко пъти, после додаде: — Признала е, че е била на игрището, но това е всичко.

— Нея ли сме гонили оттам? Тя някоя спринтьорка ли е?

— Изглежда здрава. Освен това е висока, висока колкото теб, мисля, ако не и повече. Халоран познава ли я?

— Не. Никога не е чувал за нея. — Нина чу как детективът запали още една цигара от непрекъснатата му поредица. — Как можеш да шофираш, да разговаряш по телефона и да пушиш в същото време?

— Аз съм професионалист, дете.

— Не се и съмнявам.

Втренченият й поглед се срещна с този на Мич. Възможно ли бе мислите му да отразяват нейните? Ако Дария наистина бе преследвала Мич, то тогава на времето, което прекарваха заедно, бе дошъл краят. Беше ли го грижа за това? Беше ли се сетил дори? От друга страна, за нея щеше да бъде добре да си тръгне, преди да се е обвързала с живота му. Много държеше да избяга от магнетизма му с ненакърнен имидж.

Или да се разтопи от погледа му.

Имаше нужда от простор. Изпитваше нужда да го докосне.

Като си пое дълбоко дъх, тя откъсна поглед от неговия и се намръщи към загубилия очертанията си бележник, който лежеше върху коленете й. Смущаващото му привличане я ужасяваше. Той можеше да се превърне в нейната гибел, ако го допуснеше. Тогава защо се страхуваше от края на ангажимента си? Не беше ли телефонното обаждане на Холбрук достатъчна плесница, за да я накара да се върне обратно към действителността?

— … случай все още.

Като осъзна, че Пийт й бе говорил нещо, тя прикова отново внимание към настоящата си работа.

— Би ли повторил?

— Казах, че работата ни по тоя случай не е опечена все още — повтори Пийт. — Чакам я да направи самопризнания и съм се научил да не слагам тигана, докато рибата е още в морето, ако схващаш мисълта ми.

— Какво казва вътрешното ти чувство?

— Е, трябва да видиш къщата. — Гласът му прозвуча стържещо от мобилния телефон, докато той преминаваше през лоша за приемане зона. — Цялата й стая е посветена на Халоран. Свещи, снимки, каквото си искаш. О, и китки цветя.

— Господи, това е тя!

— Дааа. Прилича на някакъв смахнат олтар. Цялата й шибана стая.

Нина потрепери. Беше виждала и преди такива извратени пристрастявания. Често те ставаха смъртоносни, въпреки че можеше да са започнали като боготворене.

— Ами колата?

— Задържахме я. Но чуй това. — Той спря, за да тегли една ругатня на някакъв нескопосан шофьор. — Липсваха дупки от куршуми. Тази скапанячка е чиста.

— Е, почакай за минутка. — Тя се облегна на кушетката и се вторачи в Мич. И двамата с Джаред сякаш смилаха тази част на разговора. — Това е невъзможно. Ами предницата й? Тя се блъсна и направо се смачка в пощенската кутия. Знам, че й причини съществени повреди.

— Нямам представа, Нина. Вероятно се е измъкнала.

Тя изпусна въздишка на негодувание.

— Наистина ли мислиш, че ще направя грешка за това дали се е блъснала или не в една синя американска пощенска кутия? Ти беше там, Пийт. Видя я.

— Колата не е била смачкана? — попита Мич тихо.

Нина поклати глава към него.

— Казвам ти, Нина, тази кола е девствена, сякаш е излязла от някоя изложбена зала.

— Тогава нещо не е съвсем наред, Пийт.

— Знам. Въпросът с колата е само външната страна. — Част от приповдигнатото настроение се изпари от гласа му. — Има нещо странно при Кейл, но не мога да го разгадая. Не може да се отрече и тази нейна стая обаче. Разговаря ли вече с Грийли?

— Не. Ти попита ли я дали тя го познава?

— Тя е сякаш със залепена уста — процеди той раздразнено. — Ще я водя в службата да я разпитам след малко. Може да те накарам да доведеш Халоран да й хвърлите един поглед.

— Добре. Обади ми се по всяко време. Ще чакаме.

— Разбрано. Хей, Нина? — Последва пауза и Нина чу пронизителния вой на сирена от другия край на телефона. — Продължавай наблюдението и не сваляй гарда засега — приключи той.

Мъжът не бе искал думите му да имат двойствено значение, но те прозвучаха точно така. Особено в светлината на заплашителното повторно появяване на Тревър Холбрук в живота й.

— Не се тревожи. Ще бъда нащрек, когато стане нужда.

Казаха си дочуване и тя остави слушалката обратно на мястото й, като изпусна силна въздишка през свитите си устни.

— В момента превозват собственичката на колата до полицията.

Мич кимна.

— Знаех си, че не е Едрик.

Този път тя не оспори.

— Пийт иска двамата с теб да отидем по-късно в управлението, така че да можеш да разгледаш тази жена. — Тя включи Джаред в разговора с един безмълвен поглед, после заговори отново на Мич. — В дома си имала някакъв олтар, посветен на теб. Заемал цяла стая.

— Сбъркана мръсница — измърмори Джаред.

Лицето на Мич се озари.

— Но това е добра новина, нали? Щом са я заловили… Значи не трябва да се безпокоя повече.

Нина постави сгънатата си ръка върху облегалката на кушетката, като подпря глава на юмрука си.

— Може би да. Може би не.

— И защо смяташ така? — попита Мич, като бързо се придвижи до ръба на фотьойла си.

— Защото аз действително видях как колата удря пощенската кутия, Мич. Както и ти. И знам съвсем сигурно, че пуснах няколко куршума в нея. — Тя поклати глава, като бавно се съсредоточаваше. — Не мога да си представя, че е имала време да я оправи и пребоядиса.

— Което означава — добави Джаред, — че нищо не е свършило, докато наистина не свърши.

Нина кимна.

— А то не е свършило все още.