Евел Инара
OTIUM ^[0] (9)

Девета глава

Още непознати зидове и задушлив дим от огън! Под завивката китките и глезените му бяха здраво вързани. Освен въжетата имаше и някаква тясна, впита по краката му материя, от която го сърбеше кожата!

Рийн изруга.

Забеляза жената, едва когато тя се раздвижи при звука от гласа му. Не би проговорил, ако подозираше, че не е сам. Жената сякаш изникна от нищото — в един миг я нямаше, а в следващия присъствието й изпълни малката задимена стая.

Жената беше красива. Или не, по-скоро беше много приятна за гледане. При други обстоятелства би я наблюдавал с възторг. При съвсем други обстоятелства — реши Рийн накрая. — Не когато лежеше вързан, като животно на заколение! Не когато всяко женско лице извикваше едно единствено име в ума му:

Лиля.

Не когато най-яркият спомен в главата му беше как замръзва в снега, а мъртвият Ери се е надвесил отгоре му! Не когато канията с ножа му липсваше!

Рийн напрегна мускули да се освободи. Очакваше всеки момент мъжете Ерми да нахлуят в стаята.

— Добре дошъл в света на будните, красавецо Рийн — проговори жената. Гласът й бе тъничък, като на дете. — Очите ти са също толкова хубави, колкото и тялото ти — погледът й като допир се плъзна по него и макар да беше завит до брадичката, Рийн се почувства разголен.

Не проумяваше каква е връзката между това момиче и братята му. Погледна роклята й — ефирна и свободна надолу, дълга чак до земята. Врата и раменете й бяха открити, нямаше шал, който да ги пази от студа. Но макар в очите й да липсваше и капчица свян, тя не приличаше на лека жена.

— Можеш ли да говориш, Рийн? Добре ли си? — беше се надвесила, за да докосне челото му.

Момчето наполовина кимна, наполовина се отърси от ръката й. Не беше свикнал на общуването с жени и вниманието й не му хареса.

— Тогава кажи нещо — тя го изгледа строго, сякаш да мълчи беше най-голямата грубост.

— Хм — една част от ума му наистина се зачуди какво да й каже. Останалата бе заета да обмисля бягство.

— Е, и „хм“ е някакво начало — отвърна тя и дръпна стара, прогнила табуретка, за да седне насреща му. Изправи гръб като истинска благородна дама, поправи краищата на роклята си.

В нея имаше нещо, което заставяше Рийн да се тревожи повече за това как изглежда, вместо как да избяга.

— Бих искала да чуя гласа ти. Представям си го плътен, но не груб. Като tenere^[1]… Знаеш ли какво е tenere, Рийн?

Устните му се разтеглиха в полуусмивка, щом тя пак го погледна със сивите си, сериозни очи. Девойката явно беше образована.

Това обаче не значеше, че трябва да й се усмихва — напомни си строго Рийн — тя го държеше тук вързан и против волята му!

— Хм, да — той сви устни.

Момичето демонстративно сложи длан до ухото си, но Рийн си замълча.

— Изпей ми нещо — предложи тя, сякаш да лежи и да пее в задимената стаичка беше най-естественото на света.

Този път Рийн наистина се изсмя, не успя да се сдържи:

— Няма да пея.

— Знаеш ли онази балада за вълците, Слънцето и Луната? Всички я знаят — тя пренебрегна отказа му и запя. — Ко-о-огато вълците откра-а-аднат Слънцето…

— „Щом“ — прекъсна я Рийн и пак се изхили, този път на себе си.

— Моля? — тя или не разбираше, че се държи странно, или не беше наред.

— „Щом вълците откраднат Слънцето“ — издекламира той, без да е сигурен какво точно става.

— Изпей го! — момичето плесна с ръце и започна мелодията отначало. — В най-дългата зима… Що-о-м вълците откра-а-аднат Слънцето… — гласът й се извиси, малко фалшив, но ясен.

— Това е лудост! — Рийн се завъртя на другата страна.

Ако братята му си мислеха, че всяко красиво женско личице може да размъти ума му, наистина бъркаха!

Пеенето рязко секна и ръката й го перна по рамото:

— Не, това е нелюбезно — тя сочеше с пръст към него. Стана и демонстративно се отдалечи.

Чак тогава Рийн започна да се ядосва. Можеше да разбере защо са го преследвали. Да го завържат беше съвсем логично. Но не и поведението на откачената девойка, която искаше да пеят заедно! То нямаше нищо общо със здравия разум!

— О, така ли? — повиши глас той. — Нелюбезно, значи? Не знаех, че е любезно да държиш някого вързан! Коя си? Какво искате?

Тя го изгледа през рамо. Наклони глава, докато той викаше:

— Мдаа… Точно както си го представях — промърмори на себе си. — Tenere.

После се върна до стола:

— Добре, нека започнем отначало. Здравей, Рийн.

Момичето седна в същата изящна поза и му се усмихна кокетно:

— Името ми е Ита. Не ти го казах преди, защото съм наясно, че няма да го запомниш. Но, щом настояваш.

— Здравей, Ита — присви очи насреща й Рийн. Реши, че определено не е с всичкия си.

— Как си? — попита тя, сключила ръце в скута си. — Мога ли да ти предложа нещо?

— Вързан съм и ръцете и краката ми са изтръпнали — тросна й се той. — Предложѝ ми да махнеш въжетата!

— Имах предвид нещо за пиене или за ядене. Сигурно си гладен — тя продължаваше да флиртува с него.

— Не, предпочитам въжетата.

— Не можеш да се храниш с въжета — вдигна вежди Ита.

Дааа, тя определено му се подиграваше — заключи Рийн. Дразнещия сърбеж заради впитата в краката му дреха и поведението й го правеха доста по-нетърпелив, отколкото всъщност беше. Гневът в главата му избухна за втори път:

— Нарочно ли се правиш на луда? Защо ме държите тук? Какво искате от мен?

По всички закони на логиката, щом е бил заловен, вече трябваше да е мъртъв. Така беше по-просто, по-безпроблемно.

— Исках да си поприказваме, дивако! — изкрещя момичето, за да го надвика.

— Развържи ме!

— Стига си викал!

— Развържи ме!

Защо ли братята му не се появяваха, след целия този шум?

— Бях посъветвана да те държа вързан. Беше ми обяснено, че си доста буен. Сега се убедих с очите си. И с ушите си — озъби му се момичето, когато Рийн най-сетне затвори уста.

— От кого? — той обърна с усилие лицето си към нейното, защото беше застанала зад главата му.

— От Агот — гласът й стана подигравателен. — Помниш ли го?

— Не познавам никакъв Агот — проточи той, но не беше напълно сигурен.

Името му беше познато…

— Не се върти. Ще си изкълчиш врата.

Тя се наведе още и Рийн се зачуди дали да не я удари в лицето.

— Можеш ли да кажеш моето име? — попита тя. Къдравите й черни кичури погъделичкаха бузата му.

— Ъ-ъ-ъм — Рийн се дръпна. Ровеше трескаво из ума си, но името й се беше изпарило.

— Ита — помогна му девойката.

— Ита — ухили й се кисело момчето.

Нещо не беше наред не само с нейната глава.

Той огледа пак стаята, колкото да избегне подигравката в очите й. През тесните отвори високо горе влизаха ярки снопове светлина. Явно навън беше ден, слънчев ден. Не се чуваха хора или животни, значи стаята се намираше на някое безлюдно място. Порязването, което ножа на Ери бе оставил по кожата му, само смъдеше лекичко. Трябваха най-малко три дни, може би четири, за да се затвори плитката рана. Рийн трескаво зарови из паметта си, ако беше чул, ако беше видял нещо в просъница. Освен силуета на преследвача в гората, смътно си спомни за друго събуждане и други зидове. Пак имаше пламъци и пак беше…

— Направих ти пилешка чорба — гласът й го стресна. Беше забравил присъствието й. — По-точно сварих една кокошка, но то си е същото.

Рийн я зяпна, уплашен от самия себе си. Когато не я гледаше, жената сякаш изчезваше, преставаше да съществува.

— Ита — напомни му насмешливо тя, за да подчертае объркването му. Посочи към него, след това отново към себе си — Рийн. Ита.

Той чак сега забеляза, че над огъня наистина виси почернял съд, от който се издигаше пара. Ита пресипваше бульон в малка пръстена паница. Изглеждаше като момиченце, което си играе на майка.

— Ето, хапни си — тя протегна дървена лъжица към устата му.

— Не — Рийн завъртя глава, макар стомахът му да протестираше. Искаше супата.

— И защо? Поне я опитай — Ита още му протягаше лъжицата.

— Не ти вярвам, Ита. Може пак да ме приспиш. Или да ме отровиш.

Или да изчезнеш — помисли неволно.

Тя върна лъжицата в купичката. Присви устни, сякаш се опитваше да реши сложен проблем:

— Виж, бих я опитала, за да ми повярваш. Обаче, каквото и да има вътре, то няма да ми подейства. Така че е безсмислено.

— Опитай я — каза с надежда момчето.

— И това ще те убеди?

— За по-сигурно изяж няколко лъжици.

Тя го гледаше, сякаш е много глупав:

— И това ще те убеди?

— Да — Рийн кимна нетърпеливо. Не откъсваше очите си от нейните.

Ита сви рамене и преглътна съдържанието на лъжицата.

— Горещо е — предупреди го, като протегна бульона към устата му.

Той нескопосано го изсърба.

— И безсолно.

— Солта е удоволствие. Аз те храня, за да не умреш.

— Колко си грижовна — ухили се Рийн между две глътки.

Беше седнал на сламата и завивката се смъкна, оставяйки го отвит до кръста. Завъртя безпомощно очи, когато видя бялата разгърдена риза, с която го бяха облекли. Имаше огромна яка, която непрестанно го гъделичкаше. Рийн подозираше, че същите широки парчета плат са пришити и около дланите му — пръстите му се заплитаха в тях, докато дърпаше въжетата.

— Само за ден-два. После Агот ще се върне. Не си моя грижа — бърбореше Ита и го хранеше като малко дете. Бульонът капеше по гърдите му.

— Не съм ничия грижа.

— Не е точно така — тя загреба последната лъжица на дъното на купичката. — Искаш ли още?

Рийн реши да опита късмета си. Тя беше луда, можеше и да се върже.

— Първо трябва да изляза за малко навън.

— Глупости — момичето отиде до огъня и запресипва още течност в купата.

— О, да. Трябва.

— Снегът се топи, но за теб е студено. Не бива да излизаш.

— И на мен не ми се иска, но трябва. Сещаш ли се?

Тя протегна пълна лъжица към устата му.

— Когато Агот се върне. Докато го няма, оставаш в стаята.

Що за изтезание бяха измислили братята му, да го оставят на прищевките на това откачено момиченце? Какво си мислеха, че ще постигнат?

— Ита, мехурът ми няма да издържи! Ще се пръсне!

Тя прихна и разсипа още супа по гърдите му и по ризата:

— Ах, колко неудобно, наистина! Няма нужда да се изчервяваш! — остави купичката на пода, докато се смееше. Дръпна одеялото от краката му.

Рийн най-сетне видя впитото кожено изтезание, което явно му беше навлякла, докато е спал. Имаше безброй връзки от външната страна на бедрата, чак до прасците.

— Добре, да видим — явно й беше весело. — Мога да развържа или само ръцете, или само краката ти. Избирай.

— Ръцете — отговори светкавично той, макар да искаше да изрита залепналите по кожата му панталони.

— О!? Ще лазиш ли до там?

Този път Рийн наистина се изчерви.

— Ръцете ще ми трябват… Хм… Повече.

Ита не спираше да се смее. Мина зад гърба му и дръпна въжетата.

— Разхлабил си ги! — възкликна. — Ще трябва да ги проверявам от време на време.

Но ги размота от китките му и ги пъхна в джоба на полата си. Протегна му ръка:

— Хайде, да те изправим.

Рийн пренебрегна ръката й. Опря се в пода и с олюляване застана на завързаните си крака. Широката риза увисна, разгърдена чак до пъпа му. Накара го да се почувства по-гол, отколкото ако изобщо не беше облечен. Когато заподскача към вратата, бухналата яка се развя около бузите му. Косата му също подкачаше — на странно тежки, виещи се кичури. Рийн ядно прокара пръсти през буклите, за да ги раздели.

— Мога да те отнеса. Стъпалата са стръмни — обади се зад гърба му Ита.

Той я изгледа объркано, но не й отговори. Заподскача от едно стъпало на друго, като се опираше върху зида с ръце. Разбира се, можеше да се наведе и да се развърже, но не искаше да се налага да я удря.

Все-пак, тя се бе държала мило. Макар че беше смущаващо недосетлива. Чуваше я как пристъпва подире му.

— Ита, нужно ми е малко уединение.

— Не се дръж като бебе.

— А ти се дръж като дама. Не мога да го направя пред публика.

Тя изсумтя, но се скри зад един от по-високите зидове. Рийн задърпа въжето от глезените си. Едва пазеше равновесие да не се строполи в кишата.

— Хайде де! — подвикна иззад ъгъла Ита.

Ярките лъчи на следобедното слънце бодяха очите му.

— Трудно ми е, когато знам, че ме чуваш!

— Постарай се повече!

— Защо не влезеш вътре, жено?

— А защо ти не влезеш, хитрецо? — изхили се тя.

Рийн хукна по неравните камъни и осъзна, че ходилата му са изтръпнали. Сякаш всичката кръв се беше качила в главата му.

— Ах ти, лъжец такъв! — долетя вбесеният глас на Ита.

Момчето затича. Не че тя щеше да го настигне, с дългата си пола и нетренираните си крачета. Мехурът му наистина щеше да се пръсне, не я беше излъгал, обаче нямаше време и за това.

Отвъд зидовете имаше повече сняг, сянката им го беше запазила. Стараеше се да стъпва по него, вместо по гнилите клони, които се подаваха от изтънелите преспи.

Странно, но Ита не изоставаше. Даже имаше сили да крещи:

— Рийн! Върни се! Агот много ще се ядоса!

Изобщо не го беше грижа колко ще се ядоса въпросния Агот.

Агот. Хм — името се завъртя из ума му. — Може би защото Ита го беше повтаряла, сега му звучеше по-познато. Но в главата му нямаше лице, което да го придружава.

— Рийн, стой там! Вече и аз съм ядосана!

Бесове! Тази луда жена тичаше като кон. И беше упорита като муле!

Рийн се насочи към билото, надяваше се стръмнината да я изтощи. Коравият сняг пареше и драскаше, стъпалата му се плъзгаха по наклона.

— Рийн! — не спираше да кряска Ита.

Момчето сграбчваше стръковете миналогодишна трева, които още се подаваха над ледовете и с мъка се издърпваше все по-нагоре. Слънцето се наклони към залез.

— Рийн, спри!

Въздухът свистеше в пламналите му гърди и дразнеше гърлото му. Силите му гаснеха в едно със светлината.

— Рииииийн!

Препъна се в собствените си крака и падна. Зарови пръсти в грапавия лед, за да не се затъркаля по склона. Напрегна мускули, дишайки шумно. Дланите му пулсираха, изподрани от камъните, ръждиви от кръв.

— Риииииииийн!

Рийн прехапа невярващо устни. Беше усетил онова властно побутване — тялото му беше завило само, сякаш бе отделено от разума му.

Долу в ниското полите на Ита се вееха като гигантско скално цвете. Никой друг не се виждаше.

Той пак опита: изправи се и направи крачка към билото. Ясно почувства как мускулите му се стягат. Устните му загатнаха усмивка, очите му заблестяха. После Рийн упорито пристъпи, вече ясно съзнавайки, че се бори с волята на Онейро в ума си.

Бяха някъде тук, съвсем близо!

Поне един, нека срещна поне един — заповтаря момчето и забърза из притъмняващата гора. Чакаше всепоглъщащия страх, който го бе победил преди. Щеше да се бори, този път знаеше как страха ще опита да превземе ума му и го очакваше.

Очите му едва различиха силуета, който се плъзгаше край дърветата, на двайсетина крачки по-напред. Невисоката закачулена фигура крачеше гърбом към него.

— Риииийн! — отекна в полумрака далечният гласец на Ита.

Той се втренчи във фигурата. Сърцето му думкаше, щеше да изхвърчи от гърдите му. Можеше да мисли само за едно:

Щеше да види лицето му!

Затаи дъх и зачака, ала страхът все-още не идваше.

Силуетът продължаваше пътя си, сякаш не беше чул нищо. Плъзгаше се все по-далеч и по-далеч.

Рийн изруга наум и пак хукна подире му. Опитваше да измисли какво да стори, за да привлече някак вниманието му. Престана да заглушава крачките си, тропаше и свличаше камъни, но явно даже шумът, който краката му вдигнаха, не беше достатъчен.

Рийн сбърчи нос, съзнавайки колко е глупаво да изкрещи:

— Помощ!

Не му хрумваше нищо друго.

— Помощ! — изкрещя отново, защото фигурата изобщо не реагираше, дори не забавяше ход.

Пак нищо. Само скалите му отвърнаха с ехото на собствения му вик:

— Пооомооощ!

Омразата в душата на Рийн заклокочи.

— Хей! Чакай! Хей! — изкрещя.

Той нямаше да превие глава като братята си! Поне един Онейро щеше да си плати и съвсем нямаше значение кой! Щеше да им покаже какво е да зависиш от чуждата воля!

— Помощ! — Рийн риташе гневно дърветата, които му се изпречваха. Приближаваше, макар черният силует изобщо да не се беше спрял. — Поооомооогнииииии миииии! — изрева момчето и се протегна към ветреещото се като дим наметало.

Почти успя да го сграбчи!

Нечии забързани стъпки го сепнаха. Рийн обърна глава, но преди да успее да се отмести, Ита го връхлетя и двамата се строполиха върху заледените камъни. Малката й длан го хвана за китката:

— Не се плаши, хайде.

Е, все-пак щеше да се наложи да я удари — Рийн се отърси от пръстите й и седна в снега.

Когато вдигна очи, не можа да повярва:

Недалеч, под тъмното си като мрак наметало стоеше онзи Онейро. Гледаше право към тях.

— Рийн, погледни ме — нареди полугласно Ита. — Махаме се от тук.

Но момчето не можеше да откъсне очи от виещите се като пушек краища на качулката, които обрамчваха бледо лице. Беше съвсем същото, като лицето на онази жена, в гората! Същото като лицата на онези Онейро, които бяха срещнали заедно с Ери. Същото! Не подобно, а точно копие. Как изобщо беше възможно?

Несъзнателно беше застанал на колене и бършеше длани в плата на ризата.

— ВЪРВИ! — чу гласа на жената Онейро в главата си.

Звучеше точно като неговия собствен. Но не беше.

Зави му се свят, докато опитваше да устои на волята й. Успя да отстъпи само на крачка.

Ита изруга под носа си и се изпречи между него и жената Онейро, сякаш го предпазваше.

Жената Онейро се засмя. Смехът й бе вятър, втурна се с гъдел по кожата му. Ита отстъпи и облегна гърба си в гърдите му. Опитваше да го избута назад — проумя момчето, когато залитна под натиска й.

— Коя си ти? — нарочно попита.

Макар умът й да си играеше с мислите му, външно тя изглеждаше като всяка друга жена. Косата й, лицето й, устните й, очите — в тях нямаше нищо, което да я отличава от хората. Трябваше да намери начин да я подмами!

— Коя си ти? — повтори по-силно.

Ита го сграбчи през кръста и двамата се строполиха за втори път върху твърдата пръст. Затъркаляха се, защото тя го дърпаше, а Рийн с всички сили се стремеше да й се изплъзне.

Над главите им се разлетя тих смях. Рийн блъсна Ита, за да погледне към жената Онейро.

— Хайде, глупако, да се махаме! — процеди Ита.

Жената беше наклонила любопитно глава.

— ВЪРВИ, момче… — приглушените й думи бяха като пръсти, които човъркаха мозъка му.

Наложи се да се хване за изсъхналата трева, за да попречи на Ита да го помръдне. Откъде взимаше сили това проклето момиче?

— Коя си ти? — изръмжа към жената Онейро, задъхан от усилието да се противи на ума й. — Кажи ми, коя си ти?!

С неуловимо движение жената ги приближи. Изглеждаше дребна и крехка, не по-висока от Ита. Под виещите се като пушек краища на качулката й се подаваха сплетените й коси. Цвета на косите й беше като цвета на очите, ярък като есенна гора. Меден като сладкия ейл, който пиеха с братята му през зимата.

Рийн опитваше да запомни всяка подробност.

— Ейла! — между дърветата се появи още една фигура. Мъжът носеше същото виещо се като дим наметало.

Рийн затаи дъх. Този глас не шепнеше.

— ОСТАВИ ГИ! — думите му бяха заповед.

Ита пусна ръката на Рийн и побягна. Но непознатата Онейро, която мъжът бе нарекъл Ейла, само сви недоволно устни. Весели пламъчета блестяха в очите й, вперени любопитно в тези на Рийн.

Мъжът обърна взора си към Рийн:

— Върни се, откъдето си дошъл! ВЪРВИ!

Мъжкият глас беше като свистенето на меч, караше те да се снишиш от заплахата, вибрираща в него. На този глас не можеше да се възпротиви. Рийн се завъртя и вдървено закрачи по дирите, които беше оставил на идване. „ВЪРВИ!“ — волята на мъжа Онейро отекваше из ума му.

Нощта се плъзна сякаш за едно примигване и в тъмнината пътят към руините стана двойно по-дълъг и труден. Заледената стръмнина не позволяваше да бързаш. Рийн се препъваше към старото укрепление и тръпнеше от студ.

Някъде по средата на хълма го сепна шумолене. Момчето вдигна първия камък, който пръстите му докопаха.

— О, престани! — прозвуча току до ухото му, после юмручето на Ита се забоде с все сила в корема му.

Сграбчи косата му със свободната си ръка и натисна болезнено шията му:

— Ще стоиш вързан, докато Агот не се върне! Той да се оправя с теб, идиот такъв! Няма да тичам по планините и да те гоня!

Рийн инстинктивно се освободи, но Ита стискаше като в менгеме и дланта му, та някак успя да го повлече надолу. Едрите камъни се търкаляха под стъпалата му, и двамата щяха да се пребият в тъмното, ако продължаваха да се препират.

Е, добре — подсмихна се на себе си момчето, донякъде развеселен от упоритостта й. — Нямаше нищо против тя да подържи ръката му, докато пътищата им съвпадат.

Издърпа китката си едва на разсъмване, когато наближиха оставената да зее врата. Тръгна към селото и, както беше очаквал, Ита веднага препречи пътя му. Момчето я избута, но тя отново се вкопчи в тялото му с неестествено силни ръце. Рийн я отблъсна, ала момичето го измами — наклони се и го събори, метна се отгоре му. Той инстинктивно я удари с коляно, превъртя се и пак скочи на крака.

— Остани където си! — изръмжа насреща й. Обърна й гръб.

Тя беше слабичко, дребно девойче. Нямаше да се бие с нея.

— Рийн! Глупак такъв!

Чу стъпките й, но не очакваше толкова скоро да го настигне. Ита се хвърли върху му като котка и инерцията й го повлече. Момчето се преви, принуди я да го прескочи и я хвърли по лице в снега. Натисна тялото й в кишата:

— Казах да ме оставиш!

Това й беше за урок — да не се изпречва на пътя на по-силните.

— Обещах на Агот да те пазя! — Ита звучеше така, сякаш наистина съжаляваше. С лекота отблъсна ръцете му и се превъртя по гръб.

Рийн загуби опора, залитна. Беше изненадан от ловкостта й.

— Толкова главоболия! — чу я да мърмори.

Нещо го удари по челото, после парчето глина тупна в скута му. Ита чистеше ръцете си в снега.

— Вземи го! — заповяда му тя. — Имам едно условие, за да те пусна да вървиш по бесовете! При това с радост!

Рийн стисна меката глина, която му беше подхвърлила.

— Ако искаш, можем да продължим — тя вдигна предизвикателно вежди — Да видим кой ще се изтощи пръв!

Момчето също се изправи. Кой знае защо не искаше да се бие с нея.

— Или пиши! — Ита го замери с клечка.

Той само погледна отчупеното парче дърво в краката си.

— Можеш да пишеш, нали? — тя даже тропна с крак.

Рийн кимна. Гневът й почти го забавляваше, но не схващаше къде трябва да е уловката.

— Тогава разплескай глината и пиши, смотаняко!

Момчето демонстративно се пресегна за клечката. Приклекна, мачкайки смръзналата се кал.

— Напиши името ми! „Ита“! — издиктува тя. Беше застанала с ръце на кръста. — После напиши „Агот“. Агот. Разбра ли?

Доближи се и надзърна критично към руните, които той драскаше в глината. Роклята й беше мокра и окаляна. Изглежда, това я дразнеше най-много.

— След „Агот“ напиши „приятел“.

Рийн я послуша. Търпеливо написа трите думи. После тя протегна ръка, сякаш щеше да го удари:

— Дай ми го! И чакай тук! Защото иначе ще те довлека обратно. Ще те вържа и ще те оставя да лежиш в собствените ти нечистотии на снега. Разбра ли!

Рийн се подсмихна:

— Няма да стане така.

Не й вярваше. Не смяташе, че е способна да го победи, колкото и ловка да беше. Тя се биеше като малко момиченце.

Като малко, но много силно момиченце — мина му през ума.

Гневни искрици блестяха в очите й. Тя стисна в юмрук празната си ръка, но с другата внимателно крепеше парчето изписана глина:

— Ще забравиш всичко, ако това не е с теб! — вдигна дланта си, като че искаше да разплеска калта в лицето му. — Ще забравиш името ми. Няма да помниш нищо, глупако! И Агот е глупак, щом тръгна да те спасява.

Рийн й се хилеше снизходително:

— Не познавам никакъв Агот.

Тя му удари шамар. Главата му се отметна от силата на плесницата, ушите му зазвъняха.

— Агот каза, че Арне и Кай те преследват. Каза, че ще ги заблуди. Заради теб!

Момчето попипа бузата си:

— Познаваш Арне и Кай?

— Млъкни! — тя го удари злобно в ребрата. Острата болка сякаш прекъсна ударите на сърцето му. — И спри да се хилиш! Помниш ли кой те прободе ето тук?

Той се хвана за гърдите в един дълъг миг, докато сърцето му не биеше.

— Помниш ли какво ти каза тогава Агот? — беше забола пръст в рамото му.

Разбира се, че помнеше. Цяла нощ беше мислил само за това: Ако откраднеше сърцето на Онейро. Ако получеше доверието на някой от тях.

Рийн си пое с мъка дъх. Сърцето му затуптя наново. Остро усещаше пръста на Ита, удрящ в зарасналата му рана.

Той щеше да открадне Силата. Щеше да намери начин! Трябваше му само…

— Вие сте братя! Агот е твой брат! — изкрещя Ита, забелязвайки колко далеч е ума му.

…Тогава братята му може би щяха да му простят. Може би дори щяха да го приемат обратно…

Рийн стисна ръката й, натискаща рамото му. Отвори уста и понечи да заговори. Девойката го блъсна с цялото си тяло, а после рязко се дръпна. Беше се освободила.

— Последвай ме! — нареди му с леден глас.

След кратко колебание Рийн закрачи след нея по разрушения зид. Най-сетне се беше убедил, че Ита му е достоен противник.

Гледаше изправените й рамене и се чудеше какво ли може да търси момиче като нея в тези ветровити руини. Дали знаеше нещичко за Онейро? Защото в началото, там, горе на хълма, тя също бе устояла на волята им. Чак след това бе побягнала.

Рийн слезе по нащърбените стъпала, но не прекрачи прага на стаята. Ита отиде до огъня, който тлееше до стената и хвърли глината вътре. Разрови въглените, докато пламъците не лумнаха наново. После дръпна прогнилата табуретка и седна с отпуснати в скута си ръце.

Когато тя не се движеше, стаята пред очите на Рийн пак изглеждаше неестествено празна. Сякаш беше сам.

Ита изчака безмълвно парчето глина да се втвърди и пъхна ръката си в пламъците. Момчето се хвърли към нея, за да я дръпне от огъня.

Тя беше луда, не знаеше какво прави!

Но когато Ита протегна длан към лицето му, пръстите й бяха само зацапани със сажди. Не бяха изгорени. Върху тях димеше нажеженият глинен къс.

Тя дъхна върху му, потри го с пръсти.

— Ето — каза и му го подхвърли.

Глината го изгори. Рийн размаха шепата си. С внезапно движение Ита сграбчи ръката му, нещо остро одраска дланта му. В пръстите й блестеше нож — неговият нож.

— Трябва да има кръв, за да го запомниш — каза момичето и хвърли ножа в краката му. — Иска ми се кръвта да беше повече.

Рийн погледна дълбоката резка, която беше оставила върху дланта му. Вярваше й.

— Сега се махай. И запомни: Агот ти е приятел, не аз.

Тя седна изящно на табуретката и стаята пред очите му пак опустя. Момчето грабна ножа си, стисна парчето глина в шепата си. Няколко мига по-късно руините на старото укрепление изглеждаха пусти, без каквато й да било човешка следа. Само стъпките и капките кръв в разтопения сняг доказваха, че някой беше минавал по него.

Рийн се прокрадна в селото. В една от крайните постройки намери чул, с каквито покриваха конете. Не потърси дрехи, уви ходилата си в част от него, другата метна на раменете си. Затъкна ножа в тесните, изтезаващи го панталони и още по здрач, щом Северната звезда изгря на небосклона, пое по калдъръмения път, който пресичаше селото.

Стискаше плоското парче окървавена глина, без да знае какво да мисли за двете имена и за думата, които Ита го бе принудила да издълбае. Лицето й вече избледняваше в ума му. Но не и другото лице, лицето на онази Онейро. Рийн беше убеден, че ще я срещне пак.

Гледаше нощното небе с погледа на опитен пътешественик. Звездите ясно сочеха посоката му. Но макар да ги познаваше като петте си пръста, момчето не виждаше необичайния им блясък. Светлината, мигаща високо горе, беше стара като твърдината под краката му. В онази нощ звездите казаха:

Един ще умре.

Един ще се промени.

Един ще бъде същият.

Нечии съдби отдавна бяха предрешени.