Евел Инара
OTIUM ^[0] (33)

Трийсет и трета глава

Тълпата скандира името й:

Ейла. Ейла. Ейла.

Виждам следата от бягството й в умовете на смъртните, но не тръгвам по нея. Поема ли натам, ще покажа пътя на другите. Вместо това напускам бързо града, отдалечавам се от гласовете, които в транс мълвят едно и също име:

Ейла. Ейла. Ейла.

Възможно е да не успея — претеглям шансовете си, докато крача наникъде — може би вече съм закъснял. Имам на своя страна само Рийн Ерми и едно отдавнашно обещание, а Амая и другите разполагат с ума на всеки смъртен, за да я намерят.

Прегръщам мрака и усещам присъствието на Абру, на Ран и на Сейма. И тримата се оказват по-близо, отколкото мислех.

— Исен! — като под вода идва крясъкът им.

Дърпам се от черните пипала, затулвам картината, която потрепва зад мене. Те не бива да знаят къде съм.

— Избягаха заради теб, Онейро! — слушам заядливите нотки в гласа на Рийн Ерми, който крачи до рамото ми.

Не биваше да произнасяш името й, Рийн Ерми — върти се из ума ми.

— Не трябваше да идваш с мен! Трябваше да стоиш настрана — продължава.

Не казвам нищо.

Крача в широка дъга, преди да последвам дирята на Агот и Ейла. На сутринта сланата е покрила всяка педя цветно петно — от самотните ниски върби чак до щръкналите до хоризонта папури. Утринната земя сияе.

— Исен…

Обръщам импулсивно глава. Рийн Ерми за пръв път ме нарича по име.

— Оставѝ ме да тръгна сам! Оставѝ ме да ги намеря!

Препречва пътя ми, сякаш вярва, че наистина би могъл да ме спре.

— Ако съм сам, те няма да бягат — настоява.

Едва сега забелязвам, че сме еднакви на ръст. Блясъкът му се отразява в тъмните му ириси, танцува като огънчета там. А аз се чудя:

Дали това е харесвала Ейла?

Веднага се сещам, че не е имало никакъв блясък. Бил е смъртен тогава — преди хиляда земни години, дванайсет хиляди нови луни, триста шейсет и пет хиляди изгрева.

Хм, не. Не е бил блясъкът.

— Рийн Ерми — проговарям най-сетне и го измествам с показалеца си встрани.

Не искам да го нараня. Не още.

— Няма да успееш без мен — допълвам очевидната истина.

Явно усмивката ми го ядосва повече и от мълчанието ми. Лицето му се изопва и хлапакът пристъпва плътно до тялото ми:

— Не бъди толкова сигурен, Онейро!

Стоим лице в лице, един срещу друг — облак искри и дим от тъма, за първи път смесени.

— Няма как да не съм. Знам много неща, които ти даже не подозираш — хиля се аз насреща му.

— Но не знаеш къде ще отидат!

— Имам теб за това.

Е, да, приятно ми е да го дразня. Винаги.

— Избягаха, когато те видяха! И ще избягат пак!

С едно движение запращам тялото му към земята. Ала той е подготвен за удара, това харесвам в него — нащрек е, винаги нащрек. Не пада, по-скоро отскача и се претъркулва, за да се изправи крачка по-далеч.

— Избягаха заради двама ни, Крадецо — изтъквам на глас очевидното.

Дланите му са стиснати в юмруци. Повдига глава, пак с дразнещата си упоритост в тези тъмни, човешки очи:

— Не ти вярвам!

Удържам вихъра от гняв, заключвам го обратно в мислите си. И двамата чудесно знаем, че не мога да го нараня. Поне не истински.

— Така да бъде. Но имаш нужда от мен — проговарям, защото знам какво би отвърнал той на това.

— Нима?

Усмихвам се. Естествено, че зная.

— Давай! — посочвам хоризонта. — Бягай, Рийн Ерми.

Протягам ръка и моят мрак се втурва, завихря блясъка му, а кичурите на косата му политат:

— Махни се от тук, щом не ти трябвам.

Капанът щраква. Каквото и да реши сега — и да побегне, и да остане — той все ще трябва да ми се довери.

— Няма да помръдна, за да те спра. Няма да направя и крачка. Бягай — почти съжалявам, че е с гръб към мен и не мога да видя лицето му.

Рийн Ерми е в капан и го съзнава — притварям очи от удоволствие. Задържам ги стиснати, защото дълбоко в себе си знам, че всъщност няма да стигна до края. Че уви, той ми трябва, при това жив.

Изричам спасителните думи, за да го измъкна от клопката:

— Но ще знам къде си, Крадецо. Всеки Онейро ще знае.

Раменете му се отпускат. Изсмивам се на видимото облекчение, което той опитва да скрие:

— Рийн Ерми, смъртните винаги ще те виждат. По волята на Онейро, по моята собствена воля. Само аз мога да те скрия от тях.

Когато отваря уста, знам че ще опита да ме предизвика. Ала Крадецът изрича единственото, над което никога не съм се замислял:

— Те виждат и теб, Онейро. Смъртните виждат и теб.