Евел Инара
OTIUM ^[0] (13)

Тринайсета глава

Острига косата си почти до голо и промени посоката, по която вървеше. Тръгна на изток, не на юг. Селата станаха повече, все по-нагъсто и беше по-трудно да ги избягва. Рийн никога не беше идвал по тези места. От южната страна на планината имаше друг дом на Ерми и други негови братя обикаляха горите и пазеха хората.

Предпочиташе да се движи нощем, така беше по-вероятно да се натъкне на някой Онейро. Денем си позволяваше да дреме в клоните на боровете или в храстите на някой хълм. Вслушваше се в гласовете на птиците, в шумовете от промъкващи се животни и отбелязваше всяка промяна, всеки тревожен звук. Лесно щеше да се спаси от набезите на полуделите хора, но обучените му братя знаеха как да печелят битките си.

Видя жълтите им дрехи отдалеч — двама ездачи бавно обхождаха платото. Знаеше имената им — Баин и Ромен. Бяха тихи, даже на гърбовете на тежките си коне. Копитата нарочно не бяха подковани. Мъжете яздеха без пелерини, дрехите им бяха привързани с тънки кожени ленти плътно към ръцете и краката, за да не издават никакъв шум. Носеха камшици и колчани с гъвкави, остри стрели — отровни, тихи оръжия, жълти като дрехите и конете им.

Търсеха него.

Рийн гледаше знаците от преминаването си, които уж беше заличил. Камъче, бутнато от леглото му в меката пръст, прекършена съчка, отпечатък от стъпка. Стомахът му изкъркори и той притвори очи:

Ако го намереха, с него беше свършено.

Баин погледна право към прикритието му, Ромен изви глава, сякаш го беше чул. Рийн се беше втренчил в тях, когато отекна — съвсем ясен шум от счупена клонка, някъде зад гърба му.

Заповяда си да не мърда. Не можеше да си позволи да се движи, не можеше да обърне глава натам! Баин и Ромен се разделиха, но и двамата тръгнаха по посока на звука.

Обграждаха го. Един отзад, когото не можеше да види, двамата ездачи отстрани. Ако сега се появеше и четвърти…

Дребно хлапе с жълти дрехи се прокрадна като сянка насреща му и всички мускули в тялото на Рийн се напрегнаха. Само един импулс го делеше от паническия бяг, в който щеше да се втурне.

Чакай. Стой. Чакай — заповтаря си като мантра.

Нямаше птичи песни, нямаше други шумове. Само копитата на конете им се отпечатваха в меката почва. Рийн слушаше лепнещия звук от двете си страни и гледаше жълтата сянка между дърветата.

Всеки миг Ерми щяха да нападнат. Знаеха къде се е скрил.

Стрелите им бяха точни и смъртоносни, а конете им бързи, лесно щяха да го настигнат в рехавата гора. Без оръжие и сам срещу поне четирима, той не можеше да си позволи схватка. Затова чакаше. Имаше на своя страна само инстинктите и ума си. Досега те не го бяха предавали.

Зад гърба му пак се чу приглушения шум, приличаше на свличане на камък. Конете сякаш се отдалечаваха, не се бяха спрели. Четвъртият Ерми се показа значително по-близо и името му изплува в паметта на момчето:

Сен. Веднъж се бяха упражнявали в бой с брадви. Беше ловък, силен противник, но беше и твърде самоуверен, омаловажаваше уменията на съперника си.

Рийн реши, че ако Сен е сам пред него, може да рискува. Клечейки, застана на пети, напрегна тялото си за скок. Зачака Сен да го приближи и заоглежда оръжията му. Имаше камшик, къс нож и няколко бойни халки.

Е, той също имаше нож — Рийн започна да брои стъпките на момчето, вдигна две камъчета от земята…

Сен вдигна глава и затича подир ездачите. Измежду дърветата изскочи още една дребна, жилеста фигура и накара Рийн да застине на място:

Ето че едва не сгреши, сам щеше да се хвърли в ръцете им! — прокрадващите се стъпки на този Ерми също заглъхнаха зад гърба му, но момчето още не смееше да помръдне. — Той също ги беше подценил, а…

— Рийн — прошепна някой в ухото му.

Само нечовешката сила на онзи, който стоеше до него, му попречи да изхвръкне от храстите. Чуждите ръце го притиснаха, познатият шепот го вцепени:

— Приятел. Приятел.

Докато пръстите му стискаха ножа, устата му се отвориха:

— Агот.

Чак след това фокусира лицето му, почти опряно в неговото. Чак след това се зачуди откъде му бяха познати този глас, това име и това лице.

Момчето му се хилеше. Стискаше го отчасти в обездвижваща хватка, отчасти в прегръдка, с която можеше да го задуши.

— Чакай — каза Агот само с устни. — Чакай, хлапе.

Измежду черните стволове се отдели още един жълт силует. Чак тогава ръцете на Агот го пуснаха:

— Последният — каза той право в ухото на Рийн.

После Агот се изправи, размаха ръце и сякаш полетя надолу по платото. Естествено, мъжът Ерми го последва и краката им вдигнаха толкова шум, че Рийн без колебание също изскочи от прикритието си. Кой знае защо беше убеден, че Агот нямаше нужда от помощта му, за да се измъкне от хайката.

Агот не е Ерми, не е Онейро — въртеше се хаотично в главата му. — Агот е нещо друго… Агот е приятел.

Рийн напипа глинената плочка, затъкната под връзките на колана си и продължи да тича — тихо като вятъра и бързо като точна стрела.