Евел Инара
OTIUM ^[0] (18)

Осемнайсета глава

— Какво да правя, Агот? Как да се държа?

— Не съм аз този, който ще ти каже.

Дебелият клон, на който седеше Рийн, се разтресе:

— Тя не… Тя не ми вярва. Не остава достатъчно, за да имам шанс да…

— Бих казал: „Не го прави“. Не го прави, Рийн.

Рийн го зяпна, Агот вдигна вежди:

— Те няма да ти простят, каквото и да направиш — и кимна към къщата.

„Те“ бяха братята им. Господарският дом се мержелееше в далечината. В оградения двор някой цепеше дърва, по стойката приличаше на Арне. На разсъмване Кай и Джейдан бяха потънали в гората — въоръжени до зъби, свъсени. Вече две зими и две лета мъжете Ерми не се отказваха да го търсят.

— Доста са, хм… озлобени. Държат на всяка цена да те заловят именно те, а не някой от другите къщи — подсмихна се Агот.

Явно останалите домове на Ерми пращаха съобщение за всяка следа, на която попаднат, а братята му премълчаваха за повечето. Ако откриеха прекършените вейки в короната на това дърво, сигурно щяха да направят същото.

Жалко, че се налагаше да стои далеч от всички хора, не само от мъжете Ерми. На пръстите на едната му ръка се брояха моментите, в които тази зима беше имал компания — Рийн изгледа косо хлапака до себе си. — На Агот се беше натъквал значително по-често, но и той като Ейла нито оставаше достатъчно, нито обръщаше внимание на въпросите му. Ето, даже сега…

Вратата на къщата се отвори и едно хлапе, увиснало в ръцете на Брануен, прекрачи неумело прага. Сърцето на Рийн подскочи — детето трябваше да е Ери.

— Можеше да си ти — каза Агот след малко.

Рийн загледа как силните ръце на Брануен придържат хлапето и поклати глава:

— Не, Агот. Не можеше.

Знаеше какво бяха решили братята му, самият Джейдан му го беше казал. До онзи момент наистина беше вярвал, че поне Джейдан е на негова страна.

Миналата пролет бе отишъл много на изток, чак до пътя за Айнос, затова се изненада да види Джейдан там. Четиримата Ерми с него бяха от различни къщи. Рийн беше срещал двама от тях на сборовете за Огнения ритуал, един даже се беше грижил за изгарянията му — грамадният Рувен, русоляв и с кожа, бледа като мляко. През повечето време водеше той, явно неговият дом беше най-близо. Виго, с когото лесно можеше да го сбърка, ако и преди не ги беше виждал един до друг, беше с цяло десетилетие по-възрастен, някъде към петдесетте. Той не познаваше така добре местността, личеше си, но зорките му очи откриваха и най-невидимите следи.

Да успее да заблуди Виго през тези няколко дни се оказа истински повод за гордост.

Другите двама не му бяха познати, като че ли за пръв път чуваше и имената им. Фрей и Нике бяха мургави, приказливи мъже, които се усмихваха даже когато бяха сами. Говореха много за къщите и за братята си, за събора на брега на Северното море, и Рийн им беше благодарен, че можеше да ги слуша. Всяка вечер, точно преди да си легне, Фрей изпълняваше сложен танц с две дълги пръчки в ръце. Останал без компания, Нике мяташе къси стрели по дърветата и Рийн трябваше да внимава къде е застанал. Другите трима седяха около огъня и тихичко разменяха по някоя и друга дума за Рийн:

Какъв е, къде е бил забелязан, как се е измъквал от хайките на други домове.

В мрака момчето се промъкваше безразсъдно близо и слушаше как със странна нотка на гордост Джейдан разказва за детството му. Тогава идваха спомените…

Не можеше да повярва, че тези мъже не знаеха нищо за Агот, че дори не подозираха! Бяха отдали умението му да се изплъзва само на късмета и на ловкостта му.

Най-сетне, след четири дни и нощи на чакане, Джейдан беше останал сам в лагера. Поставяше примки за дивеч, когато Рийн излезе измежду дърветата. Щом чу звука от стъпките му, Джейдан се извъртя и вдигна камшика в ръката си. Между двамата имаше само малка поляна. В единия й край, разперил празните си длани в знак на примирие, застана порасналият с повече от година Рийн. В другия — Джейдан.

— Добро решение — промърмори мъжът и хвърли въже в краката му.

Рийн погледна въжето.

— Легни по корем, след като вържеш краката си. Ръцете зад тила. И свали оръжието — изкомандва Джейдан.

Рийн присви очи насреща му, едва тогава разбра. Джейдан беше решил, че се предава.

— Джейдан — обади се Рийн и се подразни, че гласът му изневерява. Прочисти гърло.

Почти беше готов да се подчини, почти. Имаше само една подробност.

— Искам да си ти следващия път — добави момчето.

Мъжът го зяпна объркано и му се наложи да обясни:

— Искам ти да ме намериш.

По лицето на Джейдан се изписа разбиране, после нещо, което той опита да скрие, но после вдигна очи:

— Няма да има следващ път, хлапе. Не се ли досети?

Рийн си спомни дърветата в гората на Гент. Спомни си руните, които бяха изсечени:

Рийн Ерми не е един от нас.

Беше го изписал именно Джейдан! Познаваше назъбените следи, които оставяше ножът му, наклона в чертите, които ръката на Джейдан неволно правеше.

Пръстите му светкавично докопаха острието в ръкава му. Трите обли камъка се завъртяха и изопнаха платненото въже, което ги държеше. Джейдан се оказа по-бърз, вече беше метнал брадвата. Рийн нямаше време за друго, освен да я пресрещне. Наметалото му се разцепи с пукот, ала пое инерцията и металът само го одраска. Свистящите камъни полетяха и се оплетоха в камшика на Джейдан.

Джейдан вдигна нож, Рийн сграбчи брадвата му.

— Предай се, хлапе — изсъска мъжът.

И се хвърли отгоре му. Рийн метна оръжието към гърдите му, превъртя се през глава. Джейдан нямаше плащ, наложи се да се махне от пътя на брадвата. Това даде на Рийн крачка преднина, но не за да избяга.

Трябваше да спре Джейдан! Да го убие, за да не го издаде!

Острието, което бе отнело живота на Ери, сега разсичаше въздуха към откритите гърди на Джейд. В един протяжен миг очите на мъжа се впериха в него. Ножът в ръката на Рийн се завъртя и с груба сила се стовари върху шията на Джейдан.

Нямаше кръв, наточеният край сочеше към Рийн. Но пак можеше да го е убил. Момчето набързо провери дали диша и безшумно напусна поляната.

След тази случка Джейдан — както твърдеше и Агот — наистина се беше озлобил. Участваше във всеки поход, почти не се задържаше в къщата. Беше надминал даже Кай в усърдието си да го намери.

Само ако знаеше колко близо съм сега, Джейд — каза си Рийн. — Само ако можеше да предположиш.

Дървото, на което се криеше, растеше близо до ратайските къщи. Глинестия двор между тях и големия хамбар беше пълен с деца, също както някога в детството му.

— Лиля! — извика една от слугините и той трепна на клона.

— О, братче… — Агот също се загледа натам. — Та ти си глупак, как можах да забравя!

Рийн не го чуваше. Слугинята бе притичала до дребна фигурка, която лазеше и ровеше с пръстчета в калта. Сърцето в гърдите му оглушително думкаше.

Жената вдигна момиченцето на ръце, завъртя го с лице право към него. А той си подсвиркваше тихичко, напрегнато, без дори да го осъзнава.

Детето имаше тъмни коси. Много тъмни и много къдрави.

Усети по гърба си дланта на Агот. Потупваше го, сякаш опитваше да го събуди. За пръв път от доста време му се прииска да остане сам.

Можеше да мисли само за едно:

Не беше тя. Не беше неговата Лиля.

— По-добре да не е тя, нали. По-добре да е в друга къща.

Агот изобщо не разбираше. Рийн най-сетне вдигна лице от свивката на лакътя си:

— Няма други — прекъсна го с безжизнен глас. — Това дете беше последното.

Беше рискувал да се върне на север, чак когато настъпи времето Лиля да се роди. Тогава беше късна есен. Освен името и местата, където да търси, нямаше други белези, по които да я познае. Той обиколи околовръст селцата и успя да намери цели седем новородени момичета, кръстени Лиля. Или Лили, Лиле и другите производни.

Щом векове наред братята Ерми намираха белязаните бебета, значи и той можеше да се справи! Имаше знанията! Просто щеше да му отнеме малко повече време.

Беше оставил пресен дивеч пред вратите на всяко от седемте семейства, преди да поеме обратно към по-топлите земи. Върна се още щом се запролети, изпълнен с надежда. Макар три от децата не бяха оцелели, оставаха четири. Косите им още бяха като бебешки мъх, очите им сивееха, но скоро щеше да се разбере кое от тях е неговата Лиля.

Сега, при третата си обиколка, той бе заварил четири проходили деца. Четири тъмнокоси и непознати момиченца. Лиля беше някъде другаде и щеше да е почти невъзможно да я намери.

Рийн се смъкна от клона без ясна мисъл в главата си, вместо него внимателният беше Агот. Агот се огледа на всички посоки, Агот се вслуша в звуците на гората, преди да хване ръката му и да го отведе по-далеч от селото.

— И какво, ако я беше намерил? Какво щеше да правиш?

Рийн сви рамене, без да го поглежда. Дантелени облаци висяха неподвижно горе в небето. Сякаш времето беше спряло.

— Какъв щеше да си й? Баща? — не се отказваше Агот. Ужасно го дразнеше.

— Престани. Млъкни за малко.

— Не, не не! Държа да ми отговориш, Рийн. Как точно си го представяш, защото аз не мога да разбера? Когато това момиче порасне достатъчно, за да спиш с нея, ти ще си два пъти по-стар. В очите й ще си направо старец.

Рийн изсумтя и скри очите си с длани:

— Стига! Защо обръщаш нещата? Защо трябва да спя с нея…

— Защото това искаш.

— Не! Исках само да я видя.

— Искаш да се въргаляш с нея, където свариш! Искаш я гола! Искаш да…

— Млъквай, Агот! — Рийн го удари, без да гледа къде.

— Само че тя е бебе. Нечие ревящо бебе, което не може да те помни. Разбери го и го приеми. Има толкова други жени, които…

— Които с удоволствие ще ме утрепят — довърши вместо него Рийн.

Агот се изхили:

— Е, добре. Забрави за това. Обречен си на въздържание.

„Обречен“ беше точната дума — Рийн я повтори няколко пъти в ума си. — Беше обречен да скита. Беше обречен да бяга. Две зими кръстосваше земите надлъж и нашир, бездомен и преследван от всичко живо. Така се очертаваше и да продължи, но как щеше да приключи, ако не успееше да измами Онейро? Колко дълго щеше да избягва смъртта?

— Трябва да успея, Агот. Трябва да накарам Ейла да ми повярва — каза, все-още загледан в небето.

Агот се тръшна на тревата до него:

— Недей.

— Защо?

— Даже не опитвай.

— Но защо?! — възкликна Рийн.

Агот пак пееше старата песен. Не изтъкваше нито една причина, само повтаряше „недей, недей“.

— Невъзможно е. Не знаеш с какво си се захванал. По-добре сам се убий, или пък се предай на Джейдан. Тъкмо ще го зарадваш — Агот сякаш не забелязваше яда му.

— Но какво имам да губя? Така или иначе, все някога ще ме заловят.

— Именно.

— И ще ме убият!

— Какво толкова — Агот сви рамене. — Нали знаеш, че ще се родиш пак.

— Изглежда просто, когато го казваш. Обаче не става въпрос за теб! И след това нищо няма да помня. Няма да знам истината, че…

— Така трябва да е. Така е правилно.

— За мен не е достатъчно добра причина, Агот — Рийн късаше стръкчета трева и ги хвърляше по земята.

— Не можеш да върнеш онова, което е отминало, хлапе. Колкото по-дълго да живееш, толкова повече загуби ще трябва да понесеш и…

— Но ако имам Силата им… — възрази разпалено Рийн.

Агот се изхили:

— Какво? Ще заповядаш на всички смъртни да търсят Лиля?

— Защо не?

— И после ще й заповядаш ли да се влюби в теб?

Той му се подиграваше.

— Не, аз никога не бих…

— Момичето няма как да те помни — настоятелно каза Агот. — Няма да е същото, каквото е било преди. Тя ще обича някой друг и ти ще трябва да го приемеш.

Рийн инатливо клатеше глава. Агот изобщо не разбираше!

— Обаче, дали ще можеш, ако наистина притежаваш Силата на Онейро? Дали няма да поискаш да ги накажеш, а, Рийни?

— Не, аз не бих!

— О, би! — не искаше да слуша Агот. — Би го направил, повярвай ми! Ще го направиш и окото ти няма да мигне. И ще го сториш с умисъл, а не…

— Агот?

— Да?

— Защо млъкна?

— Не, аз… Вече казах… каквото исках да кажа — очите му пробягаха встрани. — Властта е бреме, Рийн — въздъхна той уморено. — Силата и вечния живот не са за смъртните и ти не бива да се месиш.

— Значи е правилно Лиля да умира, а Ейла да живее вечно? — процеди на свой ред Рийн. — Правилно ли е Онейро да определят съдбите ни? Правилно ли е да ни измъчват и да ни изтребват, а ние да не правим нищичко? Отговори ми, Агот!

Той пак удари юмрук, този път в земята:

— Аз обещах, разбери. Дал съм дума пред себе си. Ще накарам Ейла да ми даде Силата си, ще я накарам да ми се довери! Исках само да ми дадеш съвет.

Агот се разхождаше се напред-назад. От време на време поглеждаше Рийн, сякаш се колебаеше какво да стори. Накрая седна точно насреща му:

— Толкова си обсебен от нея, Рийн. Понякога говориш, сякаш тя е момиче, което искаш да впечатлиш — Агот пак се подсмихна. — Но Ейла не е човек, не го забравяй. Умът й е по-страшен от всичко друго на този свят.

Рийн си спомни как Ейла го беше целунала. Нежно, съвсем лекичко. Спомни си гласа й, в който почти липсваше заповед, когато му говореше.

— Мисля, че Ейла е по-различна. По… — той затърси правилната дума. — По-човечна, може би.

Агот се най-безцеремонно разсмя:

— Рийн, братче! Що за идиотщини? Ти нямаш представа коя е тя!

— А ти знаеш, така ли? — инатеше се Рийн.

— „Човещината“ е измислица, няма я даже в хората. А ти реши да я припишеш на най-коварната от всички Онейро!

— Тя ме целуна — изстреля Рийн и веждите на Агот подскочиха. Той го блъсна толкова силно, че Рийн се търколи по гръб.

— Тогава бягай, глупако! Хвърли се от някоя пропаст или си прережи вените, за да ти изтече кръвта, при това бързо! — Агот скочи пак на крака. — И стой далеч от мен, защото не искам да съм наблизо, когато…

— Когато какво?

— Няма значение — отсече Агот свирепо. — Чуй ме и поне веднъж ми повярвай, хлапе! Знаеш какви са Онейро. Карат хората да страдат, но в същото време стоят далеч от тях, нали?

Рийн кимна. Агот рядко обясняваше.

— Правят така, че хората несъзнателно ги избягват — продължи Агот с напрегнат глас. — Затова и Ерми успяват да ги заблудят. Онейро не обръщат голямо внимание на хората, просто минават и нападат… Хм, играят си с умовете на онези, които забележат.

Агот млъкна, сякаш искаше да си събере мислите.

— И?

— И тук идва Ейла. Която обаче има съвсем други методи.

— Какви? — Рийн беше целият в слух.

Агот потърка очи:

— Тя избира. Нейните заповеди винаги са право в целта. Ако другите Онейро стрелят напосоки, то Ейла се прицелва точно.

— Е, и? Правят едно и също.

— Да, но тя успява винаги. Изпраща най-разрушителната, най-точната злина, защото познава хората. Ако тя беше пожелала смъртта ти, още същата сутрин щеше да си студен като камък, глупако.

— Значи не е била тя? — Рийн се хилеше, видимо облекчен.

— Защо чуваш само онова, което те вълнува, хлапе? Не разбираш ли? — Агот тръсна разочаровано глава. — Стой далече от нея!

— Или какво?

— Или не само ще умреш, а… — той прехапа устни и махна с ръка.

— Агот! — извика след него Рийн. — Агот, чакай.

Скочи и се затича подире му, защото момчето не спираше:

— Чакай! Какво щеше да кажеш?

— Не, не, не! — Агот размаха длани, сякаш гонеше муха. — Аз също ще трябва да стоя далеч от теб.

— Страх ли те е? — Рийн подтичваше до рамото му. — Уплаши ли се? Може да са наблизо и да са те чули. Представяш ли си, сега може да преследват и теб!

Той смушка Агот в ребрата, хилеше се като малко дете. Агот почти се усмихна.

— Аааа! Агооот! Съблечи се гол и претичай през някое село! Аз съм Онейро и ти казвам да целунеш най-грозното момиче на светаааа… Не! Най-старата бабичка! — закачаше го Рийн и подръпваше дрехите му.

— Ама че си тъп — хилеше се Агот.

Двамата се сборичкаха, затъркаляха се един върху друг по склона. Смехът им отекна в безлюдната гора, също както ставаше преди години. Тогава, преди закачките им да се обърнат в двубой, хапливите им забележки ехтяха на поляната с кедрите, или в оградения двор.

Един широк дънер ги спря, така че останаха да лежат под него. От двамата само Рийн беше задъхан.

— Ти какво правиш по цял ден, когато си сам? — обади се той след малко.

— А? — Агот вадеше сламки и листа от косата си.

— Понякога се побърквам от скука. А ти?

— Да, от време на време е досадно — проточи Агот. — Гледам да не оставам сам дълго.

— С Ита ли си тогава?

— Не само. Има и други.

— Те какви са? Къде са?

Агот изсумтя:

— Ами, навсякъде. Най-вече в селата.

— А в горите?

— Едва ли. Много рядко, само ако пътуват.

— Значи само Онейро харесват безлюдните места.

— Такива са си — промърмори Агот и млъкна.

През клонките един слънчев лъч падаше върху лицата им. Рийн затвори блажено очи. Само когато беше с Агот или с Ейла не трябваше да е нащрек. Агот предусещаше опасността, чуваше от много далеч човешките стъпки. А Ейла — е, нея хората винаги я отбягваха.

— Агот?

— Да, досаднико?

— Чудя се, те какво ли правят по цял ден?

— „Те“ са си много добре, не ги мисли.

— Какво правиш по цял ден и цяла нощ, когато си безсмъртен?

— Ям, спя. Такива неща.

— Но ти каза, че сега не са ти нужни.

— Не са съвсем необходими. Просто са приятни.

— Друго какво?

— Ами, какво… Онова, от което ти си обречен да се въздържаш. Мен например, жените ме харесват — Агот се хилеше. — Сега завиждаш ли ми?

— Много. Доволен ли си?

— О, да! Искам да се пукнеш от яд.

— Бъди сигурен, завиждам ти. Какво друго?

— Ами…

Агот наистина се замисли и този път Рийн търпеливо изчака да продължи.

— Ита използва една дума за това — каза момчето след малко. — Otium.

— Otium — повтори Рийн.

В детството си беше учил доста латински изрази, главно такива, за които нямаха думи на техния език. Спомни си как Арне му бе обяснявал:

Да се оттеглиш, след като си служил на хората. Да се отдадеш на насладата от храна, от почивка, или от музика. От размисли и от поезия.

— Точно така. Ита е права — той се взря усмихнато в Агот, но момчето скочи на крака и заизтръсква дрехите си.

— Да, права е. А аз се махам — тонът му беше различен.

Рийн също се изправи:

— Чакай, не си отивай още.

Агот вдигна пръст и се заслуша. Рийн не чуваше нищо.

— Трима. Вървят бавно. Пеша — прошепна той и посочи откъде идват. — Изчезвай.

Рийн се обърна светкавично. Не умееше, както Агот, да остава чак толкова незабелязан.

— Рийн!

Той го погледна през рамо.

— Не забравяй какво ти казах. Не го прави!

Рийн завъртя очи, преди да хукне нагоре по склона.

— Рийн! — Извика Агот още веднъж. Затича се.

Гласът му беше задъхан, сякаш наистина можеше да се измори, когато стигна до Рийн и бързо рече в лицето му:

— Онейро дават първо сърцето си. После се доверяват.

След това Агот се завъртя с отпуснати рамене, с тревожни очи, и се махна оттам. Беше сигурен, че за последен път вижда Рийн. Не биваше повече да го доближава.