Евел Инара
OTIUM ^[0] (35)

Трийсет и пета глава

В тъмнината се строшава стъкло. Вдигам глава. Крадецът влита през разлюлените завеси вътре в къщата.

— Агот! Агооооот! — пороят заглушава гласа му.

Докато крача натам, входната врата се отваря и двамата с Агот се изтърколват на прясно посипаната със стъкла алея. Из влажния въздух се пръска брокат.

— Ти не си ми брат! Не си ми брат! — слушам го как крещи. Ала онова, което наистина привлича вниманието ми, е тънкият силует, който се показва на прага.

Нали заради нея съм тук.

— Ейла!

Тя трепва, щом разпознава гласа ми. После попипва устната си.

Кръвта на хората се вижда даже в тъмнината, дори когато нищо друго няма собствен цвят. Гледам мокрите й от сълзи страни и талазите злато, които се вихрят из въздуха.

— АГОТ! — в едно с вика ми по повърхността на блатото се втурва вятър, повлича капки дъжд и мъх от папурите.

Пресягам се към двете боричкащи се тела, те сякаш не забелязват гнева ми. Това също ме дразни! Улавям безпогрешно онова, което ми трябва.

Отсреща Ейла приглажда с две ръце литналите си кичури. От дъжда косата й се вие. Знам какъв ще е мириса й, ако се приближа и я подуша…

— Предаде своите — най-сетне се извръщам от Ейла. — Предаде своите, Агот!

— Ти не си свой, Исен! — той присвива момичешките си очи, за да се предпази от поривите, които моят гняв запраща в лицето му. Целият е вир-вода.

— Щом си бил Онейро, винаги ще си! АГОТ! — осъзнавам, че крещя името му и стискам зъби. Но ми се иска още дълго да гледам как водата го дави.

В небето примигва светкавица. Папурите се накланят към повърхността на блатото, сякаш изплашени от непреставащия й гръм.

— Нима? — разчитам по устните му. — И тя ли е една от вас? — той сочи към Ейла и аз се втренчвам в силуета й през дъжда.

— Не говори неистини Исен! Не и на мен! — Агот, естествено, използва момента. — Всеки ден съм изпитвал презрението ви. Всеки ден! Дори и да съм бил, сега не съм един от вас. Знаеш го! Тя също не е!

Над четирима ни, във вихъра от пръски и вятър, сияе блясък. Неговият блясък, който със сигурност ще я промени.

— Ти даде дума, Агот!

До него Крадецът възкликва, когато го казвам.

Хм. Нима наистина не е знаел? — отбелязвам встрани от гнева си.

— Ти каза, че Рийн няма да пострада! — контрира ме Агот, поглеждайки бегло към Рийн Ерми.

През цялото време е опитвал да го спаси! Опитва дори сега, макар да знае, че никога не бих позволил на Крадеца да се измъкне.

— Бягай, хлапе! — чувам умолителните нотки в тона му. Спомням си как всичкият смях, всичката самоувереност беше изчезнала от очите му, когато стиснахме десници, и разбирам, че изобщо не е мислел да удържи на думата си.

Отварям уста. Но и този път думите увисват на устните ми. Разбира се, не се съгласявам на глас, но и не споря. Защото знам, че Агот е прав:

Ейла не е Онейро. Той също не е. Каквото е било, било е отдавна.

— Ти тръгвай, Агот. Ако ти се живее, върви си — напомням му какво ще е най-добре да направи.

Другите скоро ще са тук — и двамата го знаем — поне още трима всесилни и гневни Онейро. Макар да не усеща като мен приближаването им, Агот ги познава добре. Животът на всеки Забравен е в опасност пред волята им. Без значение какъв е бил някога.

— Бягай! — той пак просъсква към Рийн.

Крадецът се изправя:

— Как да ти вярвам, Агот?

Аз едва не ръкопляскам на тона му:

— С Рийн Ерми имаме уговорка — изричам доволно. — Той ще вземе Силата.

Очаквам гняв, а Агот се разсмива:

— Винаги си бил глупак, нали, хлапе?

Рийн Ерми скръства ръце.

— Рийн! Погледни ме! Бягай, докато още можеш!

— Нямаш време за това, Агот — прекъсвам го.

— Запитай се какво печели той! — Агот се прави, че не чува забележката ми, но започва да отстъпва. — Помисли защо ще го прави! Рийн, повярвай ми! Бил съм като тях, аз ги познавам!

— Изчезвай, Агот. Или ще размисля — процеждам през зъби.

Силуетът на Ейла леко сияе.

— ЕЙЛА! — правя й знак да се приближи.

Бързам. Заповядвам й, нямам време за друго.

Докато крачи към мен, се усмихвам против волята си. Сега тя съзнава безграничната Сила, която се крие в ума й. Виждам го. В този миг тя наистина…

— Рийн! — обажда се Агот. — Рийн, не му вярвай!

Но Крадецът е тук заради Силата. Няма да се откаже.

— Глупако! — Агот най-сетне си тръгва. Чувам плясъка от стъпките му през плитката вода.

Рийн Ерми се обръща — бегло, едва-едва — подир тънката диря от блестящ прах сред стъблата.

Ейла застава насреща ми. Усмивката й е отговор на моята усмивка.

— ПРАВИ КАКВОТО ТИ КАЖА. Нямаш никакво време — влагам всичката воля в думите си, за да я убедя.

Дъхът й погалва лицето ми:

— И аз ли? — тя многозначително кимва в посоката, в която Агот току-що е побягнал.

Не се изненадвам. Естествено е да се противи. Сега тя не е послушното смъртно момиче — напомням си.

— Вече знаеш всичко — прекъсвам я бързо. — Дори и онова, което Агот не ти е казал.

Чувам я как се подсмихва. Очите й обаче са студени и строги, вперени в моите. Колко пъти съм я виждал такава! Колко пъти и колко отдавна.

— И ще се съгласиш, че нямаш избор, Ейла! — ядосана ми е, но това не е важно.

— Да, Исен. За разлика от теб, аз мога да се съгласявам колкото си искам.

Сега и аз правя гримаса — защото тя се шегува със собственото си падение!

— ЗАМЪЛЧИ! Нямаш време за цупене! Времето ти изтича!

Тя повдига рамене. Съвсем наясно е, че ме гневи:

— Мислех, че Архатите са безсмъртни — изрича нехайно и навива един кичур по пръстите си.

Навеждам се към лицето й. Принуждавам я да чуе заплахата, да я зърне в очите ми:

— Абру ще е тук след броени минути. Само двама Онейро са нужни…

Ръката й се протяга към устните ми:

— Стига, Исен. Разбрах.

Сепвам се. Дърпам се по-далече от допира й.

Хората са диви и низши. Хората са опасни.

— Е? Какво точно искаш от мен? — Ейла прибира ръката си, а гласът й е хладен. — И защо си бързал да си тук преди другите?

— Трябва да му дадеш Силата — кимам с нейния тон към Крадеца.

Чертите й омекват. Сянка на усмивка прекосява лицето й. Виждам я миг преди да поклати глава:

— Не, Исен — тя понечва да ме загърби.

— ЗАПОВЯДВАМ ТИ! — сграбчвам раменете й и я връщам обратно. Косите й се разлитат от стихията на гнева ми.

Ейла слага длан на гърдите ми:

— Волята ти не може да надвие моята воля.

Истина е.

Отмествам ръцете си, волята й ме бута назад. Минути преди да престане да бъде човек, Ейла е силна почти колкото всеки Онейро.

И точно тази Сила ще я погуби.

Тя тръгва обратно към къщата. Мисли си, че разговорът е приключил, ала аз съм подготвен за всяка пречка:

— Майка ти и баща ти — изричам кратко.

Естествено, че се обръща.

— Ще умрат — довършвам, просто за да е сигурна. Използвам най-голямата й слабост, слабостта на всеки от смъртните. Привързаността им към другите смъртни.

Лицето й се сгърчва. Ейла прочиства гърло, преди да изрече:

— Смъртта е за смъртните. Да се раждат и да умират.

Усмихвам се. Толкова добре я познавам.

— Обещавам ти. Най-ужасната смърт — в очите й се отразява болката й, но аз не спирам дотук. — Най-ужасният живот след това. Отново и отново, без край.

Челюстта й се стяга. Знае, че ще го направя. Познава ме. Погледът й е като наточена стомана, като свредел в лицето ми.

— Обичам те, Рийн Ерми.

Е, явно нито аз, нито той е готов за това. Чувам го как ахва, секунда след като е осъзнал какво всъщност е казала. Гласът й е режещ като меч, изобщо не съответства на думите.

Аз също застивам. Впервам очи, приковавам сетивата си, за да усетя как Силата на Ейла ще я напусне и как Крадецът ще я сграбчи.

Най-сетне! Време е!

Застивам, но и ликувам, не мога да се удържа!

Защото няма същество на този свят, което би понесло в душата си и Силата, и Вечността, освен ако не е Онейро!

Аз чакам. Чакам това от столетия!

Алчността най-сетне ще сложи край! Последният Ерми ще е сразен! Последният!