Евел Инара
OTIUM ^[0] (29)

Двайсет и девета глава

Бурята се втурва по светлеещото небе, черни облаци закриват мъждивото слънце. Пориви ураганен вятър огъват дърветата край шосето и люлеят светещите в ярко зелено светофари. Чува се гръм — далечен, силен, непреставащ. Хората тичат по тротоарите, търсят къде да се скрият от едрите капки дъжд. Чистачките на колите тактуват по стъклата като метрономи.

Ита натиска газта и гумите се плъзгат по локвите. Пороят рязко преминава в град. Ледът думка по покрива. Тътенът на бурята ни следва, а през прозорците се вижда как гръмотевиците удрят все по-близо. Моментният им блясък изсветлява и без това побелелия пейзаж. Повечето автомобили са отбили в най-дясната лента, аварийни светлини мигат в оранжево.

— Рийн! — Ален сочи една от сградите.

Повече усещам, отколкото виждам силуета, тичащ по покрива — черно-синьото на буреносните облаци се смесва с пипалата от мрак и с тъмните му дрехи.

— Отбий — предлага на Ита Ален и отмята бретона, закриващ очите му. — Ще се смесим с хората.

— Не, ще стане по-лошо — обаждам се от задната седалка. Държа Ейла на разстояние. — Не забравяй какво ти казах за това — кимам й към светлинките, които извират от тялото ми.

Тя сякаш се събужда от дрямка. Гледа ме втренчено, но все-пак се дръпва на педя. По-далеч от това няма накъде.

— Къде е Агот? — питам след това.

— Не знам! — отвръща ми войнствено Ита.

— Не беше с нас — допълва Ален.

— …но ни каза къде си — в огледалото сивите й очи са разгневени. — За Архатите има смърт, Рийн! Онези двама Онейро бяха достатъчни, за да изчезнем!

Знам това, разбира се. Ако Онейро обединят Силата си, когато нападат, от бляскавите тела на Ален и на Ита няма да остане нищо, освен малко прах. Душите им вечно ще се реят в пространството — безумни, бездомни и безнадеждни. Не и моята — това също го знам — аз не съм нито Архат, нито човек, нито Онейро.

Издържам на погледа на Ита, ала не намирам какво да й кажа. Мисля за Абели и за Варг — пресрещащи пътя на ураганната вълна — и как в онзи миг бях сигурен, че ще изтлеят от допира й. Че ще е последният път, в който ги виждам. В същото време се чудя как да накарам Ейла да ми даде Силата си. Веднага, ако е възможно.

Светкавица улучва един от електрическите стълбове и жиците увисват към шосето. Искри като фойерверки се плисват в захлупеното небе. Колата до нас завива и се оказва на точно пътя ни. Ита има време само да изругае.

Завъртаме се от удара. Натискам Ейла в скута си, между седалките. Жиците повличат тополите край шосето. Малкото движещи се коли отпред спират с поднасяне, стържейки с гуми. Ледът като камъни се удря по покрива, докато десетки клаксони свирят отвън. Следва втори удар, по-силен, от който Ейла полита назад и се вкопчва в якето ми. Гледам я как свива устни, за да не извика.

Двигателят форсира и колата потегля с резки тласъци и оглушителни сблъсъци, които разтърсват купето. Ита още ругае, чувам вой от далечни сирени. А после, изненадващо ударите престават и чувствам в стомаха си придърпването на скоростта. Катастрофата е зад нас.

Ейла диша тежко, опряла буза в джинсите ми. Преставам да я натискам и тя тутакси надниква през прозореца, отмятайки разрошената си коса. Предното стъкло е цялото напукано, страничното огледало виси само на кабела си.

— О… — изтръгва се един и същи звук и от четирима ни, когато виждаме водата.

Далеч пред нас, и все-пак ужасно близо, масивната язовирна стена в този миг прелива. Талазите се плискат от високото, а през начупената по бента резка пръскат десетметрови струи.

Онейро ще направят всичко, за да не отведа момичето.

— Спри тук. Остави ни тук — сграбчвам Ейла през кръста и отварям вратата, нищо че колата още се движи.

— Продължавайте! — крещя им през рамо и измъквам Ейла навън.

Само гръмовен плясък и далечни писъци ознаменуват срутването на бента. Водата се плисва с оглушителен рев и помита всичко по пътя си. Тичаме. Почти нося момичето, подпъхнал съм ръката си под мишците й.

Мътилка се втурва по покритата с ледени топки земя, влече отломки и мръсотия между огромните складове. Плисва се, ледена, в краката на Ейла и я залива до колене, преди да успея я издърпам по аварийните стъпала, на по-високо. Вият сирените на града — зловещо, като при въздушна атака. Ейла диша тежко и трепери от студ или от страх, не знам. Свалям якето си, напъхвам ръцете й в ръкавите:

— Ето, така е по-добре. Добре ли си?

Мътилката под решетестите стъпала се върти в десетки водовъртежи, водата приижда. Ейла не отговаря, устните й са побелели.

— Ела тук — дърпам я по стълбите и успокояващо я прегръщам, макар да знам, че не бива.

Само сълзите й са топли. Плаче безмълвно и стиска краищата на тениската ми.

— Ейла — мърморя името й и се чудя какво да направя. — Ейла…

Тя се сковава от допира ми и аз ругая наум:

Да бях мислил, преди да говоря! Сега тя помни, че трябва да внимава с мен.

Държа я здраво над помитащата всичко вода. Парчета лед още се сипят от небето и дрънчат в железата на стълбището.

— Не плачи, мила. Всичко е наред — повтарям няколко пъти, макар изобщо да не го мисля.

Как да я измъкна от тук, щом Онейро са по петите ни?

Агот е прав — казвам си, но не искам да се откажа и я влача още по-нагоре. Ритам вратата на аварийния изход и отвътре ни лъхва мирис на застояло.

— Всичко е наред — повтарям и я вкарвам в полумрака на сградата.

Ейла тръска глава:

— Не, не е наред. Отдавна не е! Изобщо не знам какво става!

Надниквам навън и виждам, че водата продължава да се покачва. Докато стъпките ни ехтят по празния коридор, ми се приисква да съм поне малко искрен с нея:

— Първо престават да те търсят познатите, после приятелите. Забравят коя си, как се казваш. Подминават те на улицата…

Ейла ме поглежда:

— Защо?

Знае за какво говоря. Всеки смъртен, роден за последен път, би разбрал за какво говоря.

Разбивам поредната изпречила се врата и тръгваме по вътрешното стълбище.

— За да не им липсваш. За да не повлияе липсата ти на техния живот — обяснявам.

Чак тогава се сепвам.

— Къде ще отида? — пита тя и аз веднага отварям уста, въпреки че не искам.

— Никъде, ще останеш тук или където пожелаеш да бъдеш. Но няма да си човекът, който са познавали…

Замълчавам, борейки се със себе си:

Трябва да млъкна! Да внимавам!

А Ейла вдига вежди:

— Защото?

Усещам как ъгълчетата на устните ми се разтягат. Макар да е само човек, тя още умее да изтръгва истината. Е, не така, както би го направил Онейро, но…

— Защото… Това се случва с душите, които вече са изминали пътя си като хора, Ейла.

Точно така, продължавай да говориш за нея, не за себе си. Не се доверявай! Доверието е смърт!

През мръсния прозорец виждам само парчета небе. Не знам къде са Онейро. Решавам да рискувам, нямам никакво време:

— Искам да направиш нещо. Нещо лесно. И тогава ще спрат да те търсят.

Тя е клекнала в ъгъла на стълбището. Не ми отговаря.

— Ще го направиш ли?

Тя само извива подозрително вежди.

— Само две думи. Две думи и всичко приключва.

— Кои са думите?

Преглъщам нервно, докато се взирам в лицето й:

— „Обичам те“ — проговарям. — Две думи.

Тя се усмихва, очите й грейват. После осъзнава, че не съм се шегувал:

— И защо?

— Просто го направи.

Тя тръсва глава. Не го произнася, но цялото й същество казва „не“.

Въздишам шумно и се пресягам към китката й.

Трябваше да опитам!

Повеждам я още нагоре, докато се чудя какво обяснение да й дам. Добра причина, за да го направи.

— Наричат ги Архати. Душите, които са изминали пътя си като хора — уточнявам, без да я гледам и бързо вървя. — Те са безсмъртни. Неуязвими. Нямат нужда от нищо, за да съществуват. Нищо не ги заплашва.

Ейла подтичва, стараейки се да не изостава, защото нарочно говоря тихо. Разбивам героично поредната врата и вятърът отново ни блъска в лицата. Излизам предпазливо навън, оглеждам се. Железата под мен проскърцват, ръждясали са. Не съм сигурен, че това стълбище ще издържи напора на водата.

Момичето прави крачка навън, а аз се пресягам и уж я избутвам обратно на бетонния под. Когато е толкова близо, в ръцете ми, е точния момент да го кажа:

— Но Архатите не обичат, Ейла. Не го умеят. Разбираш ли?

— Нещо като последен шанс? — тя се взира в лицето ми и пак се усмихва, но този път вяло и тъжно, едва-едва.

Кимвам й. Насърчително, не като потвърждение. Трябва да внимавам с какво ще се съглася.

Ейла отмества ръцете ми и излиза на стълбището. Извива глава надолу, нагоре и най-сетне обратно към мен.

— Обичала ли съм те? — пита ме и май изобщо не забелязва как скърцат подпорите.

— Да — отговарям след кратък размисъл. Макар и аз да се чудя.

Тя свежда очи, сякаш разговорът я притеснява. Умът й е далече, много далече от тук. Опитва се да си спомни.

— А ти обичаше ли ме, момче?

Зяпвам я. Даже тонът й е същият, като от преди хиляда години. Гласът й проточва по същия начин обръщението „момче“, което използваше някога.

Очите й трепват върху лицето ми. Изпитателни. Чакащи какво ще й кажа.

— Защо съм тук, според теб? — отвръщам на въпроса с въпрос и чувам как тихичко ахва.

Приближавам я, знам че е правилния момент. Тънички пипала от мрак се прокрадват към нея. Блясъкът ми се разлита на всички посоки.

— Струва ми се, че те познавам отдавна — казва тя. — Или че познавам човек, който много прилича на теб.

Мълча. Гледам я. През мен минава забравена тръпка.

— Харесвам те. Не знам защо, но те харесвам. Много — продължава тя, но избягва да среща очите ми. Което е трудно, предвид че сме толкова близо.

Затаявам дъх. Най-сетне ще чуя думите, които могат да ми дадат всичко!

— И в същото време нещо в мен повтаря да не ти вярвам. Изобщо. За нищо на света.

Разочаровано стискам клепачи. Шумът от валящия град е престанал, чувам я как вдишва измития от пороя въздух.

— Това ме обърква — тя се отдръпва от мен. — Не можеш да си представиш как ме обърква. Защото… Знам, че си добър човек. Сигурна съм…

Не, Ейла. Нищо не знаеш. Аз съм Крадецът.

Подсмихвам се на надеждата в думите й. На това, че още ме помни, и на факта, че точно сега не знае нищо за миналото. На очите й, с цвета на сладкия ейл, който пиехме с братята ми през зимата. На ускорения й пулс, удрящ във вените, заради смущението, което явно изпитва. На това, че не съм нито добър, нито…

— Само са едно грешиш, мила — чудя се дали е безопасно да й го кажа. — От много отдавна не съм човек.

Разсмивам се на собствената си шега и опитвам да надникна в очите й. Искам да видя как си спомня и какво ще си спомни от думите ми. Ала мракът се оказва по-бърз, Ейла се олюлява на края на стълбището. Залита. Долу са мътните талази вода, повлекли всичко по пътя си.

— Ейла-а-а — сграбчвам я и крещя, без изобщо да има смисъл.

Тя няма как да ме чуе.

— Името ти е Ейла, ти си на двайсет и пет, живееш на петия етаж — започвам да редя монотонно.

Железата скърцат. Ейла виси като дреха в ръцете ми.

Два силуета се показват на съседната сграда, сякаш съм ги повикал. Тъмните им наметала се веят призрачно, като дим. Амая и Сейма — веднага ги разпознавам — и двете са руси. Изглеждат крехки като житни стъбла, но в случая външността лъже. И двете са жилави и страшни.

— Годината е 2011-та, ти си на двайсет и пет, името ти е Ейла, името на майка ти е Ана, живееш на петия етаж…

Един плосък камък на няколко пъти облизва повърхността на локвите, преди да потъне. Иззад ъгъла вяло долитат искри.

— Ти си на двайсет и пет, живееш на петия етаж — продължавам.

В ръцете ми Ейла едва-едва се размърдва:

— Толкова ли малко знаеш за мен?

Агот надниква иззад ъгъла на наводнения склад. Не ми трябват повече подсказки.

— Не, мила — пускам я и тя полита безжизнено към земята. — Толкова малко ти знаеш за себе си.

Напрягам сили и сякаш се взривявам. Блясъкът ми се разлита в плътен облак брокат, а аз подскачам към двете Онейро, катеря се по ръждясалото стълбище. Някъде под мен остават Агот и Ейла, яркото злато ги крие. Засилвам се през ледените зърна на покрива и скачам на отсрещната сграда.

На пътя ми се изпречва Артем. Отново задухва вятър, силен, на опустошителни пориви, които едва не ме отнасят, но аз се смея вътрешно. Вятърът ще разнесе сиянието на Агот, което иначе го издава. Бученето ще заглуши кънтенето на стъпките, докато бягат.

Тримата Онейро насреща ми се съюзяват. Черна стена изригва от нищото и приижда като цунами от дим. Не правя никакъв опит да се защитя или да се скрия. Аз не съм Архат. Аз съм Крадец.

— Онейро! — крещя и проклинам, докато тъмната им Сила струи през лицето ми и отнася блясъка ми над града.

Сграбчвам първия, когото стигам. Ръкопашен бой. Знам, че не мога да ги победя, но трябва да ги задържа далеч от Агот. Далеч от Ейла.

Ударите идват от три страни едновременно. Умели, прецизни, Онейро стоварват физическа ярост по тялото ми. Вие се дим с лек привкус на мокра земя и на макове, крие ги от очите ми. Тримата са като гигантско чудовище, което ме обгражда.

Не се страхувам, стоейки там, между тях, в мъртвата им хватка. Макар никой да не може да надвие Онейро, от опит знам — има шанс да ги измами.