Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (8)

Бунтът на ампуриите

Колибата, в която затвориха Майунга, беше доста широка. Тук бяха затворени още двадесетина негри. Смъртно уморени, всички се проснаха на земята и скоро заспаха.

И Майунга заспа, но едно събитие го зарадва, без да го изненада много…

През стената до ушите му достигна познат глас. Беше приятния глас на Сули.

— Тук съм — каза Сули, — пазачите са от другата страна и не могат да ме видят… Успях да избягам от моя мъчител и след много мъки да те открия… Нося трион, за да прережа дъските.

В това време негърът чу шум от триона, точно зад гърба си.

За кратко време бе направен отвор, достатъчен, за да се провре през него един човек. Негърът видя лицето на своята любима, огряно от лунен лъч. Девойката се усмихваше и в очите й горяха радост и любов.

— Излез — прошепна тя, — ще избягаме!

Негърът се опита да стане, но не можа.

— Не мога — прошепва той — станал съм много тежък… тялото ми не ме слуша вече… Загубил съм силите си.

— Това не е възможно — каза Сули, — ти си силен и можеш да излезеш през този отвор…

Негърът се опита отново да стане и да се провре.

— Не мога — повтори той отчаяно.

— Ще ти помогна — каза Сули.

Девойката протегна ръка и хвана ръката на негъра.

Тогава, като че ли някаква жива сила се вля в тялото му; изтощен от пътя и от камшиците, той стана и ловко се промъкна навън.

— Да бягаме! — каза девойката.

Започнаха да тичат. Отдалечиха се бързо от колибата, но един пазач ги забеляза, даде знак за тревога и няколко пазачи се спуснаха след бегълците. Майунга и Сули тичаха с всички сили; прекосяваха долини и блатисти места, винаги преследвани, но преследвачите не можаха да ги настигнат. Целеха ги с пушките, но куршумите не ги улучваха.

Скоро годениците се озоваха в голяма гора, осветена от милион светулки, които оставяха след себе си блестяща ивица.

Спряха се. Преследвачите бяха прекратили безполезното си тичане. Най-после Майунга и Сули бяха свободни. Негърът се беше съвзел напълно и бе господар на силите си; Сули го гледаше радостна…

Ненадейно иззад едно дърво изскочи омразен човек и се хвърли към тях с копието си: това беше изменникът Амбохе, който идваше да отвлече Сули. А Майунга го беше ранил смъртно и го бе хвърлил от колата… Как бе дошъл чак тук?… Но негърът не се страхуваше от изменника, хвана копието му, счупи го на две, после хвана нещастника за шията и го удуши.

Майунга усещаше, че кръвта във вените му кипи и че той е по-силен от преди… Сули му бе вляла нова струя живот.

— Какво правим тук? — сепна се изведнъж негърът. — Аз изоставих другарите си в ръцете на мъчителите и сега искам да отида да ги освободя… Ти ми донесе хазана и сега съм в състояние да върша чудеса… Аз искам да освободя робите от жестокия Кафир, да ги отведа далече, за да основем село от ондзасти — свободни хора… Ела, Сули, ела да освободим онези нещастници… В себе си чувствам силата на лъва, който убих в твоя чест…

* * *

Майунга се събуди. Другарите му спяха тежък сън. Няколко лунни лъчи се промъкваха и осветяваха изнурените им лица. Насън някой плачеше.

Няколко минути Майунга остана под впечатлението на хубавия сън, който му върна свободата. Сънищата не идват никога напразно да смущават духа на мадагаскареца. Много често сънят му подсказва какво трябва да прави.

Майунга бе сънувал, че Сули му е върнала хазана, и той наистина чувстваше, че хазана отново е влязъл в него. Сули, дошла да го освободи насън, сигурно искаше той да бъде свободен, и да освободи другарите си. Майунга трябваше да послуша своята годеница… Той почувства, че наистина мускулите му са надарени с някаква изключителна сила. Защо, защо трябваше да стане роб, когато беше роден да бъде свободен човек?

Той чуваше стъпките на пазача пред бараката, но какво значение имаше това? Да счупи дъските на противоположната стена беше много лесна работа. Майунга стана, събуди близките си другари, после по-далечните…

— Да бягаме! — каза той. — Какво ще правим тук?

Отначало учудени, негрите скоро разбраха, че Майунга е съставил някакъв план за бягство. Без да искат обяснение, те събудиха и тези, които още спяха. В полусънено състояние, в което бяха, бягството им се видя лесно изпълнимо.

— Да изкъртим дъските! — каза Майунга.

Със силните си плещи той натисна дъските, които скоро се огънаха и се счупиха. И други негри се опитаха да направят същото, но нямаха време.

Ненадейно вратата на колибата се отвори и силен глас извика:

— Стреляйте срещу тези кучета!

Това беше Кафир.

Два пушечни изстрела отекнаха в колибата, последвани от болезнен стон: един роб падна ранен. Майунга се готвеше да излезе през направената дупка, но град от удари се изсипа върху главата му: пазачите бяха открили вече плана им. Той се отдръпна навътре. През това време пазачите шибаха безмилостно робите. Викове и охкания се разнесоха из колибата. Пазачите удряха където сварят, насърчавани от негъра, който се върна пиян. Робите бяха принудени да легнат на земята. Като Майунга, те напразно сънуваха свободата; като Майунга те се събудиха само, за да усетят отново камшика на мъчителя.

Кафир бе победил. Той отиде да спи, пиян от алкохола и от жестоките удари.

Призори от морето долетя топовен гърмеж. Това беше арабски кораб, който хвърляше котва до брега. Изкараха робите от колибите, наредиха ги на редици и ги заведоха на брега.

Капитанът на кораба говореше с Кафир и му обясняваше, че и негърът Ромек натоварил своите роби на един кораб, който потеглил за Мозамбик.

Докато чакаше реда си да се качи в лодката, Майунга успя да долови част от разговора им.

— Всички ли мадагаскарци е качил на кораба? — запита Кафир.

— Всички, мисля — отговори капитанът.

— С него нямаше ли една мадагаскарка, на име Сули?

— Не си спомням името — отговори капитанът, — спомням си, че с него беше много красива мадагаскарка, която му отговаряше ядосано и която той заплаши, че ще бие… Дори мисля, че я е бил безмилостно, защото писъците й се чуваха чак до кораба.

— Това е Сули — каза Кафир. — Той ми я отне на карти!

Майунга изслуша тази част от разговора им със свито сърце. Омразният Ромек набил годеницата му! Красивото тяло на Сули се е огъвало под жестоките удари. И той не можеше да предприеме нищо, за да я освободи.

— Влизай в лодката! — извика му един пазач и го тласна.

Майунга се качи в лодката, където бяха неговите другари и след малко се озоваха на палубата на арабския кораб.

Корабът вдигна котва при великолепно време и съвсем спокойно море. Той трябваше да пресече Мозамбикския проток, който разделя Мадагаскар от източния бряг на Африка, и да хвърли котва в Сафала, където негърът щеше да продаде стоката си на португалските плантатори.

Майунга стоеше на палубата. Подслушаният разговор го караше да се отчайва, но в същото време му вдъхваше малко надежди: и Сули щеше да слезе на същия бряг, където отиваше той.

Майунга разглеждаше хоризонта, като се мъчеше да види кораба, на който беше годеницата му, но това беше детински опит. Вместо арабски кораб, той съзря двумачтов английски кораб. Майунга беше чувал да казват, че англичаните преследват онези кораби, които пренасят роби. Защо да не се опита да даде знак на английския кораб? Ако го разберат, може би, веднага ще подгонят арабския кораб… Но как да даде знак без да бъде забелязан от пазачите и от моряците? Майунга съобщи на няколко другари плана си: за да отвлекат вниманието на пазачите от мостика, долу ще направят опит за бунт. Един негър се престори, че иска да се хвърли в морето, за да избяга, а другите наоколо му вдигаха голям шум. Моряци и пазачи, всички изтичаха долу. В това време Майунга и други двама роби започнаха да дават знак на английския кораб, който не бе далеч.

Англичаните сигурно подозираха нещо, защото веднага разбраха знаците. Последва заповед до арабския кораб да спре веднага. Капитанът и негърът се спогледаха.

— Англичаните ни заповядват да спрем! — отбеляза капитанът.

— А ти какво ще правиш?

— Ще им отговоря с бягство!

— Точно това трябва да направиш. Ако спреш кораба, загубена е и моята стока, и твоята печалба. Ти знаеш, че аз ще ти платя добре.

Капитанът издаде заповед за бягство. Корабът потегли бързо. Англичаните се спуснаха след него, но напредваха бавно.

— Ако платиш няколко изстрела, ще спра онези кучета — предложи капитанът.

— Добре, ще ти платя — отговори негърът.

Капитанът даде няколко заповеди. След малко топовен гърмеж процепи въздуха и едната мачта на английския кораб падна.

— Чудесен удар! — извика Кафир.

Корабът спря.

— Видя ли как се подчинявам на англичаните, когато ми заповядват да спра? — запита капитанът. — Няма да ни безпокоят вече; но някой трябва да им е направил знак… и аз искам да знам кой е.

— Имаш право, капитане — отговори Кафир. — Трябва да открием кой от робите е дал знак.

Негърът накара всички роби да слязат от моста и извика:

— Кой даде знак на английския кораб?

Никой не отговори.

— Капитанът и аз искаме да знаем, кой повика английските кучета?

Упоритото мълчание на робите вбеси капитана и негъра.

— Всички долу! — изрева капитанът. — Няма значение, че ще се измъчват и че ще останат без вода!

— Капитанът заповяда, чухте ли? — извика Кафир.

Подпомогнати от моряците, пазачите натикаха робите в трюма на кораба. Тук беше непоносима горещина, а въздухът вонеше от всевъзможни изпарения. След няколко часа страшна жажда изгаряше гърлата на нещастниците, които натъпкани един до друг, мъчно понасяха това мъчение. Страхотен рев се понесе нагоре.

— Вода! Вода!

— Няма вода! — извика капитанът от стълбата.

Заплашителни викове отговориха на думите му. Силната жажда караше тези безропотни душици да се бунтуват. Горещината ставаше все по-непоносима, а жаждата пареше гърлата.

— Вода! Вода! — викаха заплашително робите.

— Вместо вода ще ви пратя олово! — отговори капитанът.

— Не, камшиците им стигат! — побърза да каже Кафир, който се страхуваше да не изчезне стоката му.

Пазачите напредваха с камшиците в ръка, но страхотен рев ги накара да се откажат от намерението си. Силната жажда разпалваше кръвта дори и на мадагаскарците. Този път Майунга разбра, че бунтът дотолкова е назрял, че дори оловото няма да може да го потуши.