Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Емилио Салгари. Робът от Мадагаскар

ИК „Маг ’77“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Сред тайнствената гора

Майунга извика радостно:

— Земя! Земя!

— Дали е африканският бряг? — запита Сули.

— Не вярвам — отговори негърът. — Сигурно е някое от многото островчета, пръснати в Мозамбикския проток.

На сто метра от тях се виждаше тъмна сянка по дължината на брега. Беше някаква гъста растителност, която показваше, че островът не е пустинен.

Годениците решиха веднага да слязат.

Обиколиха малко покрай брега и, след като намериха удобно заливче, влязоха в него и достигнаха брега.

Майунга скочи на земята и помогна на девойката да слезе, после върза лодката за една издадена скала и двамата се отправиха към гората. Високи дървета, преплетени с буйни тропически виещи се растения, можеха да послужат за убежище.

Сули се чувствуваше много изтощена и щом легнаха под дърветата, заспа веднага. Майунга бодърства известно време, заслушан в спокойното й дишане, след което заспа и той.

Силен вик го събуди. Когато отвори очи, обхвана го неописуем ужас. Една грамадна змия се обвиваше около нежното тяло на Сули. Майунга грабна ножа без да губи минута, заби го в тялото на влечугото и го разряза на две. После отмести двете части. Сули стана. С разширени от ужас очи, тя наблюдаваше потръпванията на змията, която за малко не я задуши.

— О, какво страшно събуждане — каза девойката и се сви до негъра. — Ако ти се беше забавил още миг, аз щях да умра задушена от змията.

— Освободих те от две змии! — извика Майунга с гордост. — Тази нощ от Ромек, сега — от влечугото! Това показва, че съдбата е предопределила Майунга да освободи Сули от злия дух!

Змията продължаваше да се гърчи.

Сънят възобнови силите на девойката, но тя имаше нужда и от храна. Майунга намери големи сочни плодове, с които се нахраниха.

Решиха да се върнат на брега и да го обходят, за да видят на какъв остров бяха попаднали, но когато стигнаха до мястото, където слязоха, очакваше ги изненада:

На двеста метра от брега кораб бе спуснал котва; една лодка с двадесетина души, се приближаваше бързо към брега.

Майунга позна кораба, от който едва се бяха освободили, а в лодката — моряците и надзирателите на Ромек.

Без съмнение бяха намерили ранения негър и, понеже знаеха, че с малката лодка бегълците не ще отидат далече, впуснаха се по следите им. С далекоглед сигурно отдавна бяха открили лодката и сега идваха с намерение да ги хванат отново и да ги затворят.

Майунга и Сули изтръпнаха. Сигурно ги бяха забелязали и познали, защото до ушите им достигнаха заплашителни викове. Гребците загребаха по-бързо.

— Ето ни отново преследвани! — извика негърът и хвана ръката на девойката. — Онези дяволи няма да престанат да ни мъчат!

— Аз не губя надежда! — каза Сули. — Да влезем в гората.

Двамата мадагаскарци не се бавиха нито минута повече. Върнаха се веднага в гората. Майунга вървеше напред, като режеше с ножа си лианите и правеше път на девойката. Гората ставаше все по-гъста и по-тъмна. От време на време негърът се спираше й се ослушваше. Неговото опитно ухо не долавяше никакъв подозрителен шум. Преследвачите не бяха навлезли още в гората. Майунга и Сули напредваха бавно. При тяхното минаване от дърветата се вдигаха цели орляци пъстроцветни птици. Понякога ги изненадваха силни викове и остри смехове: това бяха маймуни, които скачаха от клон на клон и ги замеряха с плодове от дърветата. Продължиха така своето бягство още няколко часа. Двойка глигани мина близо до тях; много змии се виеха в тревата, но змиите в тези области не са отровни.

Изморени и изнемощели от дългия път, двамата мадагаскарци се спряха и поеха дъх. Какво ли става с техните неприятели? Дали се бяха отказали от преследването, страхувайки се да навлизат в тази негостоприемна и опасна гора? Колкото и да се ослушваше, Майунга не можеше да долови никакви стъпки. Но, за всеки случай, трябваше да се предпазят от изненада. Майунга се замисли и каза на Сули:

— Принудени да си отваряме път в гората, сигурно сме оставили ясни следи, по които нашите преследвачи бързо ще ни намерят.

— Така е, но какво друго можем да направим? — запита Сули.

— Ще си послужим със същия този път, за да ги заблудим…

— По какъв начин?

— Ще се върнем назад по същия път и ще се покатерим на някое дърво, в чиито клони ще се скрием.

След като си починаха и хапнаха малко плодове, Сули и Майунга се върнаха по току-що изминатия път, като от време на време се спираха и се ослушваха.

След малко човешки гласове достигнаха до тънкия слух на Майунга.

— Няма съмнение, това са те! — каза негърът. — Да изпълним нашия план.

Пред тях се издигаше грамадно дърво, цялото обвито с лиани, които щяха да им помогнат при изкачването. Майунга и Сули бяха много ловки — по дърветата се бяха катерили още от деца.

Изкачиха се бързо до един дебел клон и седнаха на него. Под тях имаше дебел пласт от клони и листа, който ги скриваше от преследвачите им.

След като се настаниха добре, двамата бегълци се ослушаха.

Преследвачите им напредваха бързо по отворения вече път. Думите им се разбираха съвсем ясно.

— Ще ги настигнем, та ако ще и цяла нощ, и цял ден да ги гоним!

— Наградата, която Ромек обеща, е доста съблазнителна…

— Струва си труда да се опита човек.

— Невъзможно е да ни избягат… дори и слепият ще види следите им…

— Дано не са стигнали до другия край на острова.

— Няма значение, тъй като не могат да преплуват морето…

— Капитанът и Ромек заповядаха да ги занесем на кораба, живи или мъртви.

Това беше разговорът, който преследвачите водеха, когато минаваха под голямото дърво. Постепенно гласовете им затихнаха.

Майунга и Сули разбраха, че бягството им става извънредно трудно. Преследвачите им искаха да спечелят обещаната от Ромек награда и нямаше да оставят непребродена нито една педя земя от острова. Двамата нещастници знаеха, че не ще издържат дълго време при това положение на острова.

Ромек искаше непременно да им отмъсти и нямаше така лесно да се откаже от преследването.

Въпреки всичко двамата мадагаскарци не губеха надежда. Невъзможно беше преследвачите да ги открият на дървото — гъстите листа ги скриваха добре.

Но един необикновен шум стигна до ушите на годениците: това беше някакво ръмжене. Майунга скоро видя двойка носорози, които бягаха. Те минаха на десетина крачки от дървото, като пресякоха пътя на бегълците.

Това преминаване на носорозите развесели много негъра.

— Ето един нов път — прошепна той на ухото на Сули. — Той ще заблуди нашите преследвачи, които ще помислят, че сме минали оттам.

Предположенията на негъра се сбъднаха.

Като дойдоха до края на отворения път, преследвачите се върнаха назад, видяха новата пътека и тръгнаха по нея.

Майунга и Сули чуха още една част от разговора им.

— Като ни паднат в ръцете, което непременно ще стане, ще опитат горчивината на отмъщението ни…

— Не могат да ни избягат…

— Не искаме да се върнем на кораба без тях.

Гласовете им заглъхнаха сред общия горски шум.

Двамата мадагаскарци останаха неподвижни на дървото. От време на време, от съседното дърво, което преплиташе клоните си с тяхното въздушно убежище, се чуваше някакво необикновено чупене на сухи клончета. Доста обезпокоен, Майунга се мъчеше да открие причината за този шум, като че ли някой се забавляваше като чупеше клонки. Внезапно шумът престана и Майунга не му обърна повече внимание. Той продължи да се вслушва в шума, който идваше от преследвачите. След малко те се върнаха при дървото и тръгнаха по другата пътека, отворена от носорозите. Този път заканите им бяха по-силни.

В това време Майунга и Сули обмисляха по какъв начин да се спасят. Те мислеха дали не беше възможно да навлязат повторно в гората. Майунга си спомни, че го е правил вече веднъж: трябва да вървиш внимателно и да поставиш на мястото им отместени клони.

В този момент Майунга чу зад гърба си отново чупенето на клони, но този път много по-силно. Миг след това едно грамадно тяло се стовари върху девойката, която извика страшно.