Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (17)

Свободни

Скрит зад един голям кактус, недалеч от гробищата, Майунга чакаше погребението. Към залез-слънце, когато небето продължаваше да тъмнее от тежки облаци, двама кафри, придружени от един надзирател, понесоха на рамо ковчега и го спуснаха в гроба. Погребението стана много набързо и надзирателят даде знак за връщане.

Нощта падна бързо. Негърът излезе от скривалището си и отиде към гроба. Наведе се и с едно дърво започна да копае бързо, за да открие ковчега. Отвори капака и извади девойката, която беше все още неподвижна. Майунга знаеше как да върне към живот тези, които са пили от питието на смъртта. Вдигна ръцете й и започна да й прави изкуствено дишане; после отвори устата й и й издърпа езика. След половин час такава гимнастика, от гърдите на жената се откъсна продължителна въздишка, сърцето й започна да бие, отначало бавно, после все по-бързо.

— Сули! Сули! — шепнеше негърът, наведен над лицето на годеницата си.

Тя въздъхна силно, отвори очи и произнесе няколко неразбираеми думи. Животът й се връщаше, но съзнанието й беше все още замъглено.

Негърът поднови движенията си. Най-после Сули го позна:

— Майунга… ти тук?

— Да… ти си жива… ще бъдеш свободна с мене…

— Къде съм?

— В гробищата, Сули, погребаха те, но ти си жива. Аз те накарах да влезеш в царството на смъртта, за да те освободя от господаря…

Девойката се опита да седне и потърка челото си, като че ли за да възвърне спомените си.

— Да, спомням си — каза тя. — Намбо ми даде някакво питие… изпих го… после Фарангоа ме повика… после… не знам нищо.

— Той помислил, че ти си умряла и те погреба… — каза Майунга. — Но сега ти си жива, и ние можем да се отдалечим от плантацията. Господарят няма да те търси вече… Можеш ли да ходиш?

— Чувствам се много отпаднала… — прошепна Сули.

Майунга взе девойката на ръце.

— Ще те нося до гората — каза той, — после ще чакаме зората, за да се отдалечим от Софала.

Небето ставаше все по-заплашително. Със скъпия товар на ръце, негърът се отправи към гората. Започнаха да падат големи капки дъжд. Майунга ускори крачките си, но дъждът заплиска.

Когато стигнаха до гората и двамата бяха мокри до кости. Скриха се под гъстите клони на едно дърво. Въпреки самотата и силния дъжд двамата бегълци се чувстваха щастливи. Майунга беше горд, че е победил лошите хора. Добрият дух не беше го напуснал.

Шумът на дъжда се превръщаше в ушите му в една от онези хубави песни, които ловците пеят, когато убият лъва. Тази песен го приспиваше. Майунга заспа и сънува светли сънища.

Когато се събуди, дъждът беше спрял и слънцето — изгряло. Сули седеше до него и го пазеше в съня му. Годениците станаха и потърсиха плодове за ядене. После тръгнаха през гората, без да знаят накъде ги водят стъпките им.

След няколко часа път излязоха от гората. Гъстата растителност отстъпваше място на блатиста равнина, осеяна тук-там с дървета.

До една горичка видяха каферска колиба. На пръв поглед тя изглеждаше празна. Майунга и Сули решиха да си починат вътре. Влязоха. Колибата беше празна. Имаше само сухи листа и един камък в средата, който бе служил за огнище. Легнаха върху листата и започнаха да чертаят планове за бъдещето. Тяхната цел беше да се върнат по някакъв начин в Мадагаскар, там да се присъединят към някое племе и да заживеят свободен живот.

Докато крояха тези планове, далечно ръмжене достигна до ушите им.

— Лъв! — извика Майунга и скочи.

Негърът излезе от колибата, за да огледа равнината. На разстояние от двеста метра, той видя животното, което изскочи иззад един храст и се приближи към колибата. Чак тогава животното забеляза мъжът и жената: забави хода си и като че ли се колебаеше дали да продължи пътя си. Най-после реши. Започна да се приближава бавно, но като че ли не с намерение да напада. Майунга беше въоръжен с пушка, но без куршуми, и с това оръжие не се чувстваше силен да се бори с грамадния лъв. В това време лъвът наближаваше колибата и размахваше опашка. Той като че ли изучаваше по какъв начин да нападне плячката си. Сули увисна на рамото на Майунга. Колкото и да беше смела, готова на всичко, девойката се страхуваше много от лъва. Ужасът, изпитан когато и съобщиха, че баща й е изяден от този звяр, насади в душата й инстинктивен страх.

— Не се страхувай, Сули — каза Майунга, — животното няма да ни нападне толкова лесно. За всеки случай има начин да избегнем тази опасност.

— Кой е той? — запита девойката, като гледаше как лъвът се приближава бавно, но настъпателно.

— Ще се качим върху колибата — каза Майунга.

Предложението беше наистина великолепно. Негърът се качи ловко на покрива и помогна на Сули да го настигне. Лъвът видя тази маневра и като че ли се отказа от първото си намерение. Той се върна назад, мушна се в първия храст и остана там скрит. Но негърът познаваше много добре навиците на тези животни и не се остави да го измами.

— Животното се надява, че като не го виждаме вече, ще слезем — каза Майунга.

Лъвът остана скрит дълго време, после излезе от скривалището си и се хвърли разярен към колибата.

— Защо нямам поне един куршум, — извика Майунга и стисна с яд безполезната пушка. — Но въпреки това, пак ще му дам добър урок.

— Как? — попита Сули.

Негърът се простря по корем върху покрива, промуши краката си между бамбуковите пръчки, взе пушката и измери с око на каква височина се намира от земята. Като видя това, лъвът се приближи до колибата под тялото на Майунга, направи скок, като че ли искаше да го захапе за ръката, но Майунга, който очакваше това, замахна с приклада на пушката и го удари. Лъвът падна ранен и излъган, като изрева силно, но не се отказа от намерението си. Скочи втори път. Сега пушката се стовари върху окото му. Лъвът се оттегли като ревеше толкова страшно, че Сули потрепери. Внезапно лъвът млъкна, вниманието му беше привлечено от нещо друго.

— Лъвът чува идването на някой, или на нещо — отбеляза Майунга.

Негърът не се лъжеше.

От противоположната страна се чу силно грухтене и тежки стъпки. Сули се обърна и погледна, докато Майунга стана бързо прав.

— Носорог! — извика тя. — Лъвът е гладен и може да го нападне.

Носорогът тичаше през долината и вдигаше големи пръски кал. Лъвът го остави да се приближи, скрит зад колибата, после скочи отгоре му и го захапа за врата. Носорогът разтърси тялото си, изви глава и се освободи от неочаквания нападател. Лъвът се скри пак зад колибата, за да поднови нападението си. Разярен носорогът се хвърли върху колибата и започна, да я подравя. Разнесе се пращене на клони; покривът се наклони и падна, Сули се плъзна навън, а Майунга падна вътре в колибата. Носорогът избяга. Лъвът се приближи към Сули. Майунга разбра опасността, вдигна камъка върху който беше паднал и излезе от съборената колиба. Звярът се готвеше да се хвърли върху девойката, но не успя. Майунга вдигна високо камъка и го стовари върху главата на животното. Неговата кръв оплиска лицето на Сули. Тя стана. През това време Майунга вдигна втори път камъка и го хвърли върху животното.

— Няма да те плаши повече — каза негърът и погледна животното, което се гърчеше в последни конвулсии.

— Ти спаси живота ми още веднъж, мой храбри Майунга! — извика девойката с радост.

— Да се махаме оттук — каза Майунга. — Струва ми се, че наблизо има река. Да вървим, и дано не се налага повече да се борим със зверовете.

Тръгнаха. Изминаха блатистата равнина и се озоваха в хълмиста долина, в която се издигаха редки, но грамадни дървета. Изморени те седнаха под едно от тях да си починат. След половин час почувстваха необикновено безпокойство. Беше им невъзможно да се помръднат. Нуждата от сън ги обхвана с такава сила, каквато никога не бяха изпитвали. Искаха да си говорят, за да споделят това странно чувство, но езиците им бяха приковани към небцето и те заспаха.

Какво ли се беше случило?…