Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (13)

Капитан Бен-тила

Докато моряците и надзирателите гонеха бегълците в гората, капитанът на кораба се разхождаше по мостика и размишляваше.

Бен-тила, така се наричаше той, беше около четиридесетгодишен арабин, слаб, с лице, набраздено от дълбоки бръчки, които издаваха неспокоен и авантюристичен живот. Изражението на погледа му не беше много успокоително. Младините си беше прекарал в пиратство и грабежи. Сега се беше посветил на по-мирно занятие — прекарваше роби с кораба си и взимаше добри пари за това, а когато можеше, присвояваше си стоката, или със сила, или с хитрост.

„Ето един хубав товар роби — мислеше си Бен-тила, докато се разхождаше, — не е голям, но всички са добри… Ромек е на легло, ранен доста сериозно… Всички надзиратели, освен двама, са долу на острова… Ако успея да сключа добра сделка с Ромек, ще мога да продам робите направо в Софала… Но да видим какви са намеренията на Ромек. Един болен и изтощен човек лесно може да се убеди.“

Бен-тила влезе в каютата на Ромек. Той лежеше на леглото си в нетърпеливо очакване. Макар че беше вързана добре, раната го болеше много. Беше загубил много кръв и от това се чувстваше слаб. Но лошата му душа не беше отслабнала. Той с нетърпение чакаше момента, когато ще му доведат бегълците. Умът му кроеше жестоко отмъщение.

Сули го беше ранила в кръста, след като Майунга й преряза въжето. Сам негърът беше влязъл в каютата, за да го върже и му запуши устата, за да не може да вика за помощ… Трябваше с нечовешки усилия да се домъкне до вратата, в която да удря главата си, за да го чуят… Най-после главният надзирател на робите го беше чул… Той изкърти вратата, развърза го, занесе го на леглото и щом като разбра какво се беше случило, даде сигнал за тревога.

Екипажът и надзирателите се събудиха. На мостика намериха моряка още в безсъзнание… Търсиха из целия кораб Сули и Майунга. Къде ли се бяха скрили? Липсата на лодката им обясни всичко… Двамата смелчаци се бяха доверили на морето.

Ромек повика капитан Бен-тила и му каза:

— Изпрати твоите хора да заловят на всяка цена онези дяволи… Искам да ми ги доведат, за да си поприказвам малко с тях… Ще дам голяма награда на моряците.

— Много добре — отговори капитанът и даде нареждане да се спусне лодка с дванадесет моряци и трима надзиратели, добре въоръжени. Корабът щеше да ги следва…

Призори, когато съзря острова с далекогледа, Бен-тила откри лодката на бегълците в залива…

Той сам отиде при негъра да му съобщи радостната новина. Ромек ликуваше. Той знаеше, че на този малък остров бегълците ще бъдат хванати непременно. През това време капитанът бе намислил да направи своята сделка с Ромек. И сега слизаше в каютата му, за да разбере дали робовладелецът е склонен да приеме условията, които щеше да му предложи.

Ромек беше нетърпелив.

— Как мислиш, капитане?… Дали ще ги хванат? — запита той като го видя да влиза.

— Вярвам, че ще ги хванат — отговори Бен-тила.

— Ако ги хванат, искам да ми ги доведат веднага вързани — каза Ромек и очите му блеснаха от злоба.

— Ами после, какво ще правиш? — запита Бен-тила.

— Ще заповядам да ми нажежат едно желязо и с него ще милвам ту него, ту нея…

— Ще пищят много — отбеляза капитанът.

— Не — каза Ромек, — защото преди това ще им запуша устата.

— Добре си намислил! — каза Бен-тила с усмивка, чието значение Ромек не можа да разбере. — Искам да присъствам и аз на това зрелище, дори сам ще доведа вързани твоите роби.

— Радвам се — каза Ромек. — Ще ги накараме скъпо да ми платят тази болезнена рана…

— Отлично! — каза Бен-тила. — Сам ще ти ги доведа! Но преди това искам да ти направя едно предложение.

И Бен-тила извади от джоба си пет торбички, пълни със злато, които постави пред учудения поглед на Ромек.

— Какво значи това?

— Ако искаш тези пет торбички злато, ще ми отстъпиш твоите роби.

— Искаш да купиш моите роби?

— Ти знаеш, че когато ми се отдаде случай и аз се занимавам с тази търговия.

— Обещах на португалеца Фарангоа да му доставя осемдесет роби и, може би, той ще ми ги заплати много по-скъпо от тебе.

— Не вярвам — каза Бен-тила, като продължаваше да подмята торбичките със злато.

Ромек като че ли се колебаеше. Най-после каза:

— Приемам… Дай ми златото и робите ще бъдат твои. Разбира се без Майунга и Сули.

— Защо?

— Защо ли? Защото ще ги изпека.

— Наистина! — извика Бен-тила. — Забравих, че ти трябват, за да им отмъстиш… Двамата надзиратели, които останаха на кораба, ще бъдат свидетели на договора.

Капитанът излезе и след малко се върна с двамата надзиратели.

— Вашият господар ми отстъпва робите си в замяна на тези торбички със злато. — Вие сте свидетели, че договорът е редовен — добави той и ги погледна в очите.

Бен-тила подаде на Ромек златото. Той го пое жадно.

— Оставям ви да правите компания на вашия господар — каза капитанът и ги изгледа многозначително. — Той очаква всеки миг Сули и Майунга… Отивам да погледна дали се вижда лодката им.

— Да, да — зарадва се негърът в желанието си по-скоро да отмъсти. — Ако са ги хванали, нареди да разпалят въглища. Чувствам, че отмъщението ще ми помогне да оздравея.

— Измъчването на неприятеля е най-доброто средство за лекуване на раните, направени от него самия! — извика Бен-тила и хвърли многозначителни погледи към двамата надзиратели. — Но ти бъди спокоен, иначе има опасност…

— Каква опасност?

— Радостта, че сме хванали двамата дяволи може да те убие.

— Радостта от отмъщението не убива, напротив, тя дава сили за живот!

— Не е ли истина, че голямата радост може да убие? — попита капитанът и се обърна към надзирателите, които прочетоха в очите му подтикване към нещо ужасно. — Виждал съм често мъже да умират от радост. Не бих искал и на тебе да се случи същото. Дори видях как един умря, като стискаше торбички със злато… Затова ще оставя тези приятели да те пазят, за да не умреш от радост, когато ти съобщя, че са ги хванали.

С още по-красноречив поглед Бен-тила им даде да разберат, какво иска от тях.

— Пазете го добре да не пукне от радост, — каза им той със смях, — а ти — обърна се той към Ромек, — не стискай толкова силно златото, може да ти нарани ръката.

Излезе, като остави сами арабите и господаря им. Той се качи на мостика, като си мислеше: „Предполагам, че са ме разбрали, пък и златото доста ще ги примами…“

Бен-тила продължи да се разхожда като поглеждаше от време на време към острова.

Изведнъж той се взря по-продължително и грабна далекогледа.

— Те са — прошепна той, — хванали са ги! И след това добави: — Мисля, че е дошъл моментът да съобщя радостната новина.

И, като слезе към каютите, извика силно:

— Хванаха ги! Хванаха ги!

Той изчака малко, за да види резултата от това, което беше подсказал на надзирателите. Не чака дълго. Двамата надзиратели изтичаха към мостика и извикаха:

— Капитане! Капитане!

— Какво има? — запита Бен-тила.

— Ти имаше право! Радостта го уби!

— Ето от какво се страхувах, — каза той и погледна двамата надзиратели.

Ризата на единия беше издута. Бен-тила разбра. Бяха торбичките със злато, които надзирателите са взели от Ромек, след като са го удушили.

— Дайте златото! — извика той със заповеднически глас.

Надзирателят изпълни заповедта. Бен-тила пое торбичките, даде им по една, а другите запази за себе си.

— Една на тебе… една на тебе… и три за мене — каза той. — Ще останете на служба при мене, а когато пристигнем в Софала ще ви подаря и друго нещо.

Бен-тила се качи на мостика, последван от двамата надзиратели, и започна да вика с жален глас:

— Нещастният Ромек умря!… Радостта от отмъщението го уби!… Тези негови приятели са облекчили последните му часове.

Докато произнасяше тези думи, старият пират се поздравяваше за сполучливия изход и изчисляваше каква ще бъде печалбата му след като продаде робите.

През това време лодката, която носеше бегълците, се приближаваше към кораба. Беше ударил последният им час. Очакваше ги вечна раздяла, Ромек щеше да ги подложи на страхотни мъчения, а след това да ги убие.

Щом се изкачиха на палубата, капитанът заповяда да ги доведат при него, разгледа ги и им каза:

— Ти си силен като лъв, а ти си красива. Ще мога да ви продам на добра цена. Трябва да благодарите, че се върнахте на кораба със закъснение. Ромек ви очакваше, за да ви нашари с нажежено желязо… Сега аз съм ви господар! Не се страхувай, Майунга, аз не искам твоята годеница… искам пари!

И двамата бяха върнати в трюма.

Робите лежеха безчувствени върху сламата и не проявяваха вече никакво желание за бунт. Безропотно посрещаха съдбата си. Когато видяха, че Майунга и Сули се връщат между тях, убедиха се, че няма смисъл човек да рискува. Ако успееш да избягаш, няма да отидеш много далече, ще те хванат и ще те смажат от бой.

Корабът вдигна котва и се отдалечи от острова, където Сули и Майунга напразно се надяваха да получат свободата си.