Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (22)

Призракът на предателя

През време на почивката Майунга, Сули и Ангоасти не преставаха да наблюдават езерото и брега, да не би да се яви някоя нова опасност. Със себе си носеха сагайите, взети от часовите; с тях смятаха да се защитят ако някой ги нападне.

Когато си отпочинаха, тръгнаха към гората. И тримата бяха гладни, но не можаха да намерят нищо за ядене.

— Трябва да стигнем до гората — каза Ангоасти, — може би там ще намерим нещо.

Полето, пред гората беше тревисто, осеяно с ниски храсти, в него нямаше никаква следа от животни. Приличаше на мъртва пустиня. Но бегълците скоро забелязаха, че в тази наглед лишена от живот равнина имаше много повече четириноги, отколкото можеха да предположат. От далечната гора към тях се движеше нещо. Отначало негрите не можаха да разберат какъв беше този облак, който се увеличаваше. Майунга легна на земята и долепи ухото си.

— Какво има? — запита Сули.

— Стадо животни идват към нас.

— Хипопотами?

— Не… трябва да са антилопи.

Майунга не сгреши.

След няколко минути животните се различаваха, съвсем ясно. Шумът от копитата им нарастваше.

— Не трябва да оставаме на пътя им — каза Ангоасти, — защото ще ни изпотъпчат.

— Къде да се скрием? — запита Майунга и се огледа.

— Зад някое дърво — предложи Сули.

— Не виждам достатъчно здрави дървета, за да ни запазят.

— Антилопите се преселват — каза Ангоасти, — а когато правят това те са много опасни.

— Тази малка височина ще ни послужи за скривалище, — и Майунга показа една височина, която се издигаше на няколко крачки от тях. На височината имаше малка пещера, в която негрите се приютиха. Антилопите се приближаваха с бързина, която нищо не би могло да спре. Шумът, който вдигаха, приличаше на циклон.

— Не можем да се оплачем, че няма животни в тази равнина — засмя се Майунга.

Антилопите минаваха вече покрай височината.

— Да хвърлим нашите сагайе — предложи Ангоасти.

И тримата хвърлиха сагайите. Няколко животни паднаха, другите минаха върху тях и ги убиха. Когато стадото премина, четири антилопи лежеха мъртви.

Ангоасти одра една от тях и избра най-хубавите парчета месо, които Сули изпече.

След като се нахраниха, бегълците потеглиха и скоро стигнаха до началото на гората. Те тръгнаха по пътя, образуван от антилопите. Вървяха докато падна нощта. Избраха една хубава поляна и легнаха да спят. Преди това запалиха няколко огъня. Майунга и Ангоасти решиха да се сменят, за да се пазят и по този случай се запрепираха със Сули, която също искаше да пази, но двамата мъже не се съгласиха.

На другия ден вървяха по-бързо, за да достигнат другия край на гората, но трябваше да бродят цели три дни, докато излязат от гората. По растителността разбраха, че реката не е далече. Чуваше се някакъв странен шум.

— Ако не се лъжа — каза Ангоасти, — това е стрелба с оръдие.

— Защо? Каква стрелба по тези места? — учуди се Майунга.

— Като че ли идват от реката.

— Дали няма някаква битка?

— Възможно е, но не мога да разбера защо…

— Кафрите не употребяват оръдия.

— Но португалците и англичаните ги използват…

— Може би завземат някоя колония.

Постепенно гърмежите ставаха по-редки и спряха.

След няколко часа път, негрите достигнаха до брега на голямата река.

— Знаеш ли как се казва тази река? — запита Майунга.

— Трябва да е Инхампура — отговори Ангоасти.

— Инхампура ли?

— Да. Белите я наричат Лимпопо. Тя е важен търговски път.

Бяха стигнали до някакъв залив на реката. На около двеста крачки оттам реката правеше завой, така че течението й надолу не се виждаше.

Сули, Майунга и Ангоасти легнаха на тревата да си отпочинат.

— Ако имахме сега пирогата, щяхме да бъдем много добре — каза Майунга.

— Защо не си направим сал? — запита негърът. — С него ще стигнем лесно до устието на реката.

— Не е много лесно да се построи хубав сал без никакви инструменти.

— Да, но нямаме друг начин, за да достигнем устието на реката.

Готвеха се да започнат правенето на сала, когато Сули извика:

— Чух глас!

Майунга и Ангоасти, които бяха тръгнали към гората за дърва, се върнаха веднага. На завоя на реката видяха кораб, който се изкачваше по течението.

На кораба се развяваше английски флаг.

— Какво ще кажеш, Майунга? Да дадем ли знак? — запита Ангоасти.

— Англичани са, а от тях робите не трябва да се страхуват, — отговори Майунга.

— Англичаните гонят по суша и по море търговците на „абаносово месо“.

— Да привлечем вниманието им.

Тримата негри започнаха да дават знаци. От кораба веднага ги забелязаха и спуснаха лодка.

Четирима бели мъже седнаха в лодката и скоро достигнаха брега.

— Кои сте вие? — запита един от четиримата моряци.

— Мадагаскарци.

— Искате да ви вземем на кораба, нали?

— Да.

— Разбирам, вие сте негри-марони и робовладелците ви гонят. Добре направихте, че дойдохте под закрилата на английското знаме. Ние дойдохме, за да сложим край на робството.

Докато говореше така, морякът наблюдаваше двамата мъже и красивата мадагаскарка. Изглежда, че този оглед го задоволи, защото той каза усмихнат:

— Къде искате да слезете?

— Нашето желание е да се върнем в Мадагаскар, откъдето ни взеха, за да ни доведат на африканския бряг.

— След като изследваме Лимпопо ще отидем направо в Мадагаскар — каза морякът. — Качете се в лодката.

Очите на тримата негри заблестяха от благодарност. Майунга скочи в лодката, последван от Сули и Ангоасти.

Лодката тръгна бързо към кораба, на чийто мостик капитанът като че ли чакаше с нетърпение. Той беше висок човек, с лице набраздено с дълбоки бръчки, които му придаваха особено изражение. Щом се качиха на кораба, негрите бяха добре огледани от него.

— Не можехте да попаднете на по-добро място — каза той със загадъчна усмивка. — Ти си хубава, а вие сте здрави негри. Вие ще ми направите голяма услуга, когато онези английски кучета се появяват. Ако те са толкова човечни, колкото претендират, че са, никога няма да убият тези, които защитават.

Капитанът произнесе тези думи със злобен смях, в същото време моряците се подиграваха на учудените негри.

— Вие сте негри-марони — продължи капитанът, — избягали сте значи от вашите господари, които са платили много рано, за да ви купят… Измамили сте паймберосите… които са се мъчили толкова много докато ви хванат… Заслужавате двойна порция бой и аз ще ви я поднеса. Хайде, дайте им да опитат нашите камшици от хипопотамова кожа!…

— Тази работа тука аз я върша и уверявам ви, че ще я свърша много добре, — каза един подигравателен глас, който накара Сули и Майунга да потреперят.

Един гърбав мадагаскарец скочи от въжетата и застана срещу Майунга и Сули. С камшик в ръка той се изправи заплашително срещу тях. Цялото му същество излъчваше злоба и желание за мъст.

Майунга потисна вик на ужасяващо учудване. Сули бе обзета от смъртен страх.

Съдбата бе подготвила на годениците много неприятна изненада.

Този мадагаскарец, който размахваше срещу тях камшика и се смееше лудо от радост, че ще си отмъсти, беше Амбохе, подлият Амбохе, който измени на приятеля.

Призракът на предателя, който Майунга бе наранил смъртоносно, направи крачка към хубавата Сули.

Но тя не можа да издържи това страхотно напрежение и падна на пода безчувствена.