Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (3)

Нападението

Всички жители на мадагаскарското село очакваха с нетърпение нощта.

На площада, пред къщата на Сули, щяха да станат големите танци в чест на младоженците. Околните колиби бяха окичени с ярки цветя разноцветни платове, между които преобладаваше червения цвят. На покрива на колибата на Сули, на дълъг прът, бе забучена главата на убития лъв.

Всички бяха пияни от тога. Жените извадиха най-красивите си салама, за да се накичат за танца; мъжете приготвиха червените знамена, без които е фади да се танцува.

Девойките и младежите се рисуваха и татуираха с хозома лени — сокът на едно миризливо дърво, който сок мадагаските употребяват много.

Всички се радваха за това, което бе направил Амбохе: лъвът, който изяде любимия лаховит, беше убит.

Един човек само се мъчеше да бъде спокоен и весел, но не успяваше: това бе хубавата Сули.

Девойката не можеше да забрави Майунга; неговото изчезване я караше да тъгува и тя напразно се мъчеше да бъде любезна към своя годеник.

Амбохе забеляза тъгата й, и това увеличи ревността му: той чувстваше, че Сули мисли повече за Майунга, отколкото за него.

Надвечер Амбохе отиде при Сули, увит в най-красивия си салака. Негърът беше много радостен, като че ли сам започваше да се убеждава, че е убил лъва. Не си спомняше вече за подлото предаване на цялото село на неприятеля. По време на танците, неговите нови приятели щяха да нападнат братята му; една кола, теглена от две зебу, беше готова вече за бягството му със Сули.

Когато го погледна, Сули потрепера от неприятно чувство — върху лицето му тя четеше нещо отблъскващо, нещо подло, което не можеше да обясни.

Амбохе забеляза това.

— Сули — каза той, — ти не си така весела както би трябвало да бъдеш, като знаеш, че главата на лъва е забита над колибата ти.

— Амбохе — отговори девойката, — радвам се на успеха ти и ще удържа обещанието си да се омъжа за теб.

— Но ти мислиш още за Майунга…

— Мисля още за него, защото не знам какво му се е случило.

— Няма значение какво му се е случило — каза малко ядосан Амбохе. — Не трябва да мислиш вече за Майунга. Ако мислиш за него, това значи, че го обичаш повече от мене.

— Искам да знам какво е станало с него — отвърна девойката.

— Защо?

— Защото има някаква тайна…

— Каква тайна?

— Не знам.

— И аз не знам — добави Амбохе. — Казах ти, че се разделихме щом чухме ръмженето на лъва.

— И не го видя вече?

— Не. Не ми ли вярваш?

Сули не отговори. Един вътрешен глас й шепнеше: „Този човек лъже… той е изиграл някоя мръсна игра на Майунга… не му вярвай!…“

Но как можеше горката Сули да се откаже от обещанието си? Амбохе донесе в селото главата на лъва, всички приветстваха Амбохе като победител, и той трябваше да стане неин съпруг.

Навън празненството започваше.

Мъже и жени излизаха от колибите си, развяваха червени знаменца и пееха. Свирачите духаха в големи раковини, които издаваха особени звуци.

За няколко минути жителите на цялото село се събраха на площада, ярко осветен от многобройните факли.

Мъжете бяха пияни от тог.

Силни викове се разнесоха над площада:

— Сули!… Амбохе!…

— Дъще на лаховит!… Убиецо на лъва!…

— Красива Сули!… Смели Амбохе!…

Сули и Амбохе излязоха от колибата.

Виковете се удвоиха.

Двамата млади отидоха в средата на площада и веднага наоколо им се образува кръг от танцьорки.

Това бяха красиви и гъвкави мадагаскарки, чиито тела се увиваха при различните движения на танца; множество червени воали се развяваха във въздуха, като следяха буйния ритъм.

Сули и Амбохе започнаха да танцуват, а наоколо виковете не стихваха:

— Красива Сули!… Смели Амбохе!…

В това време тог се лееше непрестанно: пиянството на мъжете се увеличаваше, шумът ставаше адски. Започна истинския сватбен танц. Амбохе трябваше да прегърне Сули, а после тя да танцува около него танца на верността и на подчинението…

Силните викове, които стигаха до звездите, опиянението от танца и хилядите остри аромати, които се носеха във въздуха, бяха замаяли дори и хубавата Сули. Всред тази дяволска веселба девойката бе загубила представа за това, което става наоколо й: тя танцуваше лудо и се стараеше да не мисли за нищо наоколо й. За Майунга — и дума да не става.

Да, наистина, този, който стоеше до нея, беше съпругът, който й налагаше съдбата, и който беше убил лъва… Да, според обичая тя ще трябва да прегърне Амбохе… Сули се готвеше да се хвърли в обятията на своя годеник… В този миг, при внезапно настъпилата тишина, се разнесе силен заплашителен глас:

— Не, Сули!… Амбохе излъга подло!

Един мъж разбута тълпата, приближи се към Сули и, като простря ръка към Амбохе, повтори със силен глас:

— Аз убих лъва, а не той. Амбохе е подъл изменник!

Племето бе обзето от голямо учудване.

Амбохе използва това и извика:

— Майунга лъже!… Той ме обвинява, защото ме ревнува! Аз убих лъва!

— Изменник! — повтори Майунга и се хвърли към Амбохе.

Негрите пак се развикаха:

— Кой има право?… Опит! Опит! Бързо опит!

— Опит с отровата! — извика един глас.

Между най-жестоките суеверия на Мадагаскар е така наречената „справедливост на отровата“. Обвиняемият трябва да изпие чаша с доста силна отрова и ако остане жив, което е нещо много рядко, обвинителите му стават роби.

Но в този случай опита с отровата не беше уместен. Двамата негри трябваше да се бият. Амбохе и Майунга не чакаха племето да определи присъдата. Майунга се беше хвърлил върху Амбохе, който се защитаваше безполезно; скоро ловецът повали противника си и стъпи на гърдите му. Победата беше на Майунга.

Вик на одобрение се разнесе между мадагаскарците; няколко мъже вдигнаха Амбохе и го изнесоха от площада, докато другите викаха:

— Слава на Майунга, истинския убиец на лъва!… Слава на годеника на Сули!

Хубавата Сули присъства на борбата и й наблюдава смаяна и безмълвна, но когато подлецът бе измъкнат от площада, тя се хвърли в прегръдките на Майунга и извика:

— О, аз подозирах някаква измяна!

Песните и музиката екнаха още по-силно в чест на новия годеник.

Сули започна своя танц около Майунга, но след малко той я спря, направи знак, че иска да говори и когато утихнаха гласовете, каза със силен глас:

— Мъже от моето племе! Прекъснете танците и се пригответе да покажете военната си мощ! Голяма опасност заплашва селото ни!

Глух шепот се разнесе сред негрите. Няколко жени извикаха високо:

— Сигурно опасността, за която ни предупреди айе-айе!

— Говори Майунга! За каква опасност става дума? — запитаха няколко мъже.

— Неприятелско племе се готви да нападне селото ни и да ни продаде като роби… Амбохе ни предаде… той се продаде на неприятеля, за да може да дойде тук с главата на лъва… Когато се връщах в село, ме нападнаха и ми отнеха главата на лъва… Вързаха ме и ми казаха, че аз съм първият роб на селото и че скоро цялото племе ще има моята съдба… Но когато не ме наблюдаваха, успях да скъсам въжето и побягнах към село… Прекъснете танците по случай сватбата ми с хубавата Сули… Идете да се въоръжите! Докажете вашата храброст и вашата сила!…

— Слава на смелия Майунга!

— Майунга е нашият главатар!

— Майунга-лаховит! Майунга-лаховит!

Сули наблюдаваше с гордост своя годеник. Прав, с красиво тяло, той слушаше неспокойните викове на другите негри.

Треската за борба обхвана всички. Жените изнасяха стрели, ножове, пушки, подаваха ги на мъжете си и им казваха насърчителни думи…

Внезапно на единия край на селото се разнесоха ужасни викове и веднага след това към небето се извиха яркочервени пламъци…