Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (20)

Умкакани

Майунга, Сули и Ангоасти се опитаха в пирогата да се освободят от този плен като се хвърлят във водата, но опитите им бяха напразни. Вързаха ги и ги оставиха на дъното на пирогата.

Тогава главатарят на кафрите седна до Ангости и го запита:

— Е, какво ще кажеш? Не ме ли познаваш вече?

Негърът обърна глава към него и на лицето му се появи страхотна изненада.

След кратко мълчание Ангоасти каза:

— Ти ли си, жестоки макама?

— Да, аз съм — отговори главатарят със злобна усмивка. — Ти си се надявал, че моето племе е забравило убийството, което ти извърши, но нашата памет не е толкова слаба и ние помним подобни постъпления завинаги.

— Ако аз убих братята на твоя умкакани, направих го когато се защитавах от тяхното нападение.

— Ти си ги убил — повтори кафърът, — след първото престъпление извършил си второ, като си избягал от наказанието.

— Трябваше ли да приема доброволно ужасните мъчения, които ми готвехте? — запита Ангоасти.

— Да, трябваше — отговори кафърът. — С твоето бягство ти удвои желанието за мъст в славния умкакани, който изпрати воини на всички страни да те хванат. От шест луни ние бродим из гори и реки, за да заловим човека, който уби братята на умкакани. Аз излязох победител. За награда, умкакани ще ми даде своята дъщеря за жена. Тази е наградата обещана от главатаря на ираал, за този, който те заведе жив при него.

— Не се радвай толкова, защото не си се оженил още за дъщерята на умкакани — каза Ангоасти бледен от гняв.

— Не се надявай вече, че ще можеш да избягаш — отговори кафърът.

— Но тези двамата за нищо не са виновни — каза негърът и посочи Сули и Майунга. — Трябва да ги освободиш.

— Те са твои приятели, значи наши неприятели — каза кафърът. — Аз ще ги заведа пред умкакани, а той ще реши тяхната участ. Но и те трябва да очакват наказание.

— Твоят умкакани не може да ни държи пленници — каза Майунга.

— Той ще стори това, което намери за добре, — каза главатарят. — Аз трябва да ви заведа при него, защото сте помогнали негъра-марон да избяга.

След три часа път пирогата достигна до устието на един поток, и започна да се изкачва по него.

Майунга и Сули се гледаха мълчаливо. Какво щеше да стане с тях?

Царят на кафрите дали щеше да разбере, че те не са виновни за престъплението на негъра? Те не можеха да си представят умкакани как ще разреши съдбата им. Да избягат беше невъзможно. Трябваше да чакат.

Към залез-слънце пристигнаха в селото. Главатарят изсвири продължително с уста. Двадесетина кафри изскочиха на брега и веднага след това се чуха радостни викове.

— Негърът-марон! Негърът-марон!

Пирогата се допря в брега. Кафрите излязоха от нея. Тези, които се бяха появили при повикването, се спуснаха към селото, за да съобщят радостната вест.

Майунга, Сули и Ангоасти, вързани тръгнаха към колибата на умкакани.

Кафрите, най-красивото и най-интелигентното племе от негърската раса, са разделени на трибу. Всяко трибу е разделено на краал, който се състои от двадесетина къщи. Един малък главатар управлява всеки краал. Властта на тези главатари е наследствена. Върховен господар е умкакани или царят, или големият господар на цялото трибу. Кафрите нямат закони. Имат известни обичаи, които никой главатар не ще се осмели да потъпче, защото ще си навлече гнева на поданиците си. Всеки главатар се стреми да достигне пълен деспотизъм, за това спомага и амакира, или началника на магьосниците. Когато той е в добри отношения с главатаря, обвиняемият е загубен. Кафрите се хранят главно с мляко и сирене, в чието производство са добре специализирани. На жените не е позволено да се приближават до воловете и ако някоя стори това, наказват я най-строго. Само мъжете имат право да впрягат колата. Не ядат свинско месо и риба, затова нямат нито мрежи, нито въдици. Лодките и пирогите употребяват само за война; те са храбри воини. Когато отиват на война, събличат своя карос, всекидневната си дреха от биволска кожа и тялото им остава почти голо, но тяхната голота е украсена с пръстени от мед и дървени гривни. На шията си носят няколко върви, на които са нанизани зъби от чакал и оцветени житни зърна — това е талисмана им.

В боя се хвърлят със силни крясъци. В дясната си ръка размахват шест или седем сагайе, прикачени към нещо като боздуган.

Сагайата е направена от тънък кожен ремък, с парче олово на края. Хвърлят я много изкусно.

Кафрите употребяват и пушки, които си доставят при търговията им с белите.

Колибата на умкакани се издигаше в средата на селото. Тя беше подобна на другите, но много по-голяма. В по-малките живееха войниците, съветниците и амакира.

Мъже и жени наизлязоха от колибите и викаха весели. Те хвалеха смелостта на главатаря, който беше заловил негъра-марон.

Един висок амвипакутис — съветник, посрещна пленниците и извика на главатаря:

— Новината за твоята смелост стигна до ушите на умкакани. Заведи пленниците при него.

Цар Матонга беше седнал насред широката колиба, заобиколен от дванадесет жени, които пееха тъжната мелодия на една кафърска песен. Гласовете на кафърските жени са много приятни; истинско удоволствие е да слушаш техните песни.

Матонга вдигна ръката си. Те престанаха да пеят и излязоха тихо от колибата. След тях влязоха пленниците, последвани от главатаря, който ги бе хванал.

— Велики господарю, най-храбри умкакани във всички кафърски племена — извика главатарят, — убиецът на твоите любими братя е хванат след шест луни мъчително търсене.

Цар Матонга изгледа Ангоасти с поглед пълен с желание за мъст. После, обърнал глава към Майунга и Сули, запита:

— Кои са тези пленници?

— Приятели на негъра-марон, които бягаха с него по езерото.

— И те ще бъдат наказани — каза царят.

— Какво ще правиш с нас? — запита Майунга.

— Ще ви накажа, защото сте искали да улесните бягството на убиеца. Утре ще реша какво наказание да ви наложа. Заведете ги в колибата на магьосниците.

Цар Матонга направи знак. Главатарят изведе пленниците и, под острите подигравки на кафрите, ги заведе в посочената колиба. Четирима въоръжени часови бяха поставени да предотвратят всеки опит за бягство, което беше мъчно, почти невъзможно, защото тримата негри не бяха освободени от въжетата, които ги стягаха.

Нощта настъпи, но никой не спеше. Цар Матонга заповяда всички да се веселят, за да отпразнуват залавянето на убиеца.

Сули, Майунга и Ангоасти не можаха да заспят. Дори и да не беше шума от празненството, ужасното положение, в което лежаха, не им позволяваше да заспят.

Ангоасти се измъчваше, че по негова вина двамата нещастници ще пострадат.

— Моя е вината, че вие сте тук, — каза той.

— Защо говориш така? — възрази Майунга.

— Ако вие нямахте нещастието да ме срещнете, нямаше да бъдете пленници на жестокия африкански цар.

— Това е истина — отбеляза мадагаскарецът, — но ако ти не беше ни намерил полузадушени под дървото, сега щяхме да сме мъртви. Значи ти не си виновен, че сме пленници… По-добре да помислим как да се спасим.

— Как да се спасим?… Това е невъзможно.

— Ако не бяхме вързани така, можехме да опитаме…

— Ами четиримата часови навън?

— Не можем ли да ги премахнем?

— Как?

— Като ги убием…

— Ти бълнуваш, Майунга — каза Сули.

— Невъзможно е да избягаме — потвърди Ангоасти. — Но аз бих искал вие поне да се спасите. Моята участ вече е решена. Убих двамата братя на умкакани, очакват ме най-грозни мъчения… Но вие! Вие сте невинни, несправедливо е да страдате…

Майунга размишляваше.

Навън веселбата продължи още известно време, след което всичко утихна.

Кафрите се прибраха в колибите си и селото потъна в тишина. Чуваха се само стъпките на четиримата часови, които се разхождаха пред колибата и разменяха по някоя дума.

Майунга се приближи до Сули.

— Сули — прошепна той, — аз не съм се отказал от моето намерение.

— Какво ще правиш?

— Имам здрави зъби, Сули.

— Е?

— Остави ме да се приближа до тебе, любима девойко… Може би след малко ръцете ти ще бъдат свободни.