Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (15)

В къщата на Фарангоа

Фарангоа и двамата годеници влязоха в обширна стая, която служеше за кабинет: в средата имаше голяма маса от тъмно дърво, няколко стола и кресла от върбови пръчки; по стените бяха накачени различни оръжия: пушки, револвери, ножове и няколко фотографии.

Фарангоа седна на едно кресло и запали цигара. Двамата мадагаскарци чакаха прави, за да им обясни господарят защо ги беше повикал. Португалецът наблюдаваше мълчаливо робинята и една усмивка разтвори устните му.

— Майунга ми каза, че си негова годеница — произнесе той и извади цигарата от устата си.

— Да, негова годеница съм — отговори ясно и високо девойката.

— Струва ми се, че се гордееш с това — продължи Фарангоа с глас, който съвсем не приличаше на гласа, с който разговаряше с робите.

— Горда съм, че съм годеница на Майунга, храбрия убиец на лъва, който изяде моя баща! — извика Сули и обгърна с топъл поглед негъра.

— Имаш право! — прибави господарят и погледна красивия атлет.

След малко той продължи:

— Преди малко изпитах неговата смелост. Ако Майунга не беше дошъл навреме на островчето, сега щях да имам една ръка или един крак по-малко, а това нямаше да бъде много приятно. Майунга даде добър урок на крокодила: уби го.

Като говореше така, плантаторът продължаваше да наблюдава ту Майунга, ту Сули. В погледа му се четеше явна симпатия към двамата.

— Аз не съм човек, лишен от признателност — добави той. — Отнасям се с робите си така, както трябва; не си пестя камшика и наказанията, когато ги заслужават, но знам да ценя и заслугите. Майунга ме спаси от крокодила. Запитах го колко дни почивка иска, той ми отговори, че ги отстъпва на тебе. Аз ще го задоволя. Колко дни почивка искаш, Сули?

— Нито един ден — отговори девойката.

— И ти отговаряш със същите думи — отбеляза господарят. — Ти искаш да ги дам на Майунга, нали?

— Да.

— Тогава аз ще задоволя и двама ви — каза плантаторът и се усмихна. — Ще ви отделя от уморителната работа на полето и ще ви оставя тук, в моята къща да помагате.

Жизнерадост се разля по лицата на годениците — от днес те щяха да бъдат винаги заедно. На такова щастие никога не бяха посмели да се надяват. С очи, пълни с признателност, те погледнаха своя господар, който им благодареше по този начин.

— Той ще се грижи за конете ми — каза Фарангоа, — ти, Сули, ще чистиш къщата.

Португалецът стана, последван от двамата роби. Заведе Сули в кухнята, където една метиска готвеше обеда на господаря.

— Тази хубава мадагаскарка — каза й той, — ще ти помага в къщната работа.

После заведе Майунга в обора, където имаше осем коня. Един каяв се грижеше за тях.

— Майунга ще ти помага — каза му господарят.

И след като се качи на коня си, се върна в плантацията, за да продължи обиколката си.

Цяла седмица щастието на двамата годеници беше пълно. Те не се считаха дори роби. Плантаторът се отнасяше добре с тях, без да излива отгоре им гнева си, както правеше с другите роби. Върху плещите на Майунга още не беше заплющял камшикът на Фарангоа.

Сули и Майунга се виждаха по всяко време на деня и си разменяха нежни думи. Но след една седмица отношението на Фарангоа към Майунга се промени. Когато плантаторът изненадваше заедно двамата млади, лицето му ставаше мрачно и по една или друга причина, ги разделяше. Той стана груб към негъра, караше му се често и един път не се стърпя и го удари. Майунга не можеше да си обясни тази промяна. Към Сули господарят беше запазил предишното си внимание.

Един ден негърът ясно разбра причината на тази промяна. След като не намери Сули вкъщи, отиде към близкия извор, където Сули често ходеше за вода. Изворът се намираше сред малка полянка, заобиколена с високи храсти и дървета. Като се приближаваше, негърът чу гласа на португалеца. Приближи се полека зад храстите, като се мъчеше да не се издаде. С болезнена изненада Майунга видя господаря до Сули, която вадеше вода с една кофа. Лицето на Фарангоа беше изменено — лоша усмивка се разливаше по устните му. В очите му трептеше неспокойно пламъче.

— Значи не искаш да се вслушаш в думите ми, така ли е? — каза Фарангоа.

Девойката не отговори, изглеждаше изцяло погълната от работата си.

— Отговори! — каза португалецът с глас, в който се усещаше едва потиснат гняв.

— Не, не мога да слушам твоите думи — каза девойката.

— Така ли се отговаря на господар — извика Фарангоа. — Забравяш ли, че си ми робиня?

— Не, не забравям — отговори Сули. — Изпълнявам всички твои заповеди.

— Не е истина — каза Фарангоа, — виждам те винаги с Майунга.

— Майунга е мой годеник — каза Сули.

— Майунга не може да бъде твой годеник, ако аз не искам! — извика плантаторът.

— Той ти спаси живота… ти сам каза това — добави девойката.

— Спаси ми живота, но аз го възнаградих, като освободих и тебе от уморителната работа на полето — отбеляза португалецът. — А това не е причина, за да не се вслушаш в думите ми. Досега карах само с добро, но отсега нататък ще обърна другия край.

И Фарангоа се отдалечи от извора, като продължаваше да заплашва.

Майунга изскочи иззад храстите. При шума, който вдигна негърът, Сули се обърна и извика:

— Майунга! Ти тук!

Девойката се уплаши от израза на лицето му.

— Да, аз съм тук — каза негърът. — Чух всичко. Господарят иска да му се подчиняват.

— Щом като си чул всичко, знаеш как му отговорих — добави Сули.

— Знам, но знам, че от този момент господарят ще бъде груб към нас както към всички. Сега разбирам защо държанието му тъй се промени към мене.

Двамата малгаши се върнаха вкъщи, но по отделно, за да не дадат възможност на господаря да изпълни веднага заплахата си.

Но Фарангоа беше решил вече да наложи волята си.

На другата сутрин каферът събуди Майунга.

— Ставай — каза той, — и върви след халмидара.

Негърът стана. Навън група от дванадесет роби, водена от един надзирател, чакаше.

— Бързо — каза халмидарът, — на работа.

— Аз пазя конете, — отбеляза негърът.

Подигравателен смях последва думите му.

— Ти си причислен към моята група — отговори надзирателят, — хайде бързо! — И удари Майунга с камшика си.

Майунга сподави болезнения си стон и каза:

— Отивам да поздравя преди това Сули.

— Нямам време за губене — отговори надзирателят, — тръгвайте.

Групата тръгна. Майунга трябваше да я последва, без да може да каже нито една дума на Сули.

Отидоха в най-отдалечената част на плантацията, където трябваше да пресушат един наводнен участък. Дошъл бе краят на спокойния щастлив живот. Сега започваше непосилна умора. Метисът надзирател беше неумолим: не му даваше нито минута спокойствие. Когато негърът забавяше ударите върху твърдата земя, метисът развърташе камшика си.

— Ти искаше да караш господарски живот, а? Наистина, приятно е да се излежаваш на сянка и да бъбриш с хубавата мадагаскарка. Но сега друг й прави компания.

Тези думи вбесяваха нещастника. На метиса му доставяше удоволствие да го измъчва така. Причината за това беше ясна. Благосклонното държание на господаря беше породило завист у всички, а най-вече у надзирателите.

При залез-слънце Майунга беше съвсем изтощен, както душевно, така и физически. Едва се прибра в колибата.

Какво беше станало със Сули? Как можеше той да търпи тя да е измъчвана от жестокия господар?

Въпреки голямата умора, Майунга не можа да заспи. Докато другарите му хъркаха, той се въртеше на твърдата земя. Колибата се намираше на двеста метра от господарската къща. По едно време му се стори, че оттам се чува добре познатия му глас — като че ли Сули плачеше. Сърцето на Майунга се сви. Той не можа да устои на този плач. И докато всички спяха, по корем, той изпълзя от колибата. Нощта бе тъмна. На небето имаше гъсти облаци. Той се промъкна зад колибите и премина бързо мястото, което го делеше от къщата. Един прозорец светеше. Майунга се покатери до прозореца, погледна вътре и пребледня.