Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (14)

В плантациите на Софала

В светлата лунна нощ, напоена с тропически ухания, корабът с негрите се движеше безшумно. Бен-тила не слизаше от мостика. Наближаваше краят на пътуването. След малко на хоризонта се появи и Софала. Това име е дадено не само на брега, който започва от устието на Замбези и продължава до залива Делагоа, но и на самия най-главен град в този залив.

От много време Софала е владение на Португалия; която е направила твърде малко, за да цивилизова населението, но тази страна, пресечена от Мозамбикския канал, е била посетена от цивилизовани хора много години преди пристигането на португалците и на арабите. Това се доказва от развалините, което се намират на тридесет километра на запад от Зимбай. Дори не е изключена и възможността Софала да е прочутата Офня, откъдето финикийските мореплаватели донесли на Соломон златото на царицата на Саба. Наистина около Софала има много златни мини. После Софала станала важен пазар на роби, не колкото Мозабико, който беше най-прочутия.

Бен-тила беше много доволен от своето пътуване. Отдавна Ромек, „умрял от силна радост“, почиваше на дъното на морето. Бен-тила беше чувал от Ромек, че плантаторът Фарангоа ще го чака на височината, зад устието на реката, откъдето ще му даде знак, на който Ромек ще отговори, че му кара роби.

Затова Бен-тила разглеждаше внимателно брега. Най-после той видя уговорения знак: разноцветни ракети шареха небето. Капитанът пусна няколко сигнални ракети, за да покаже, че корабът влиза в устието, натоварен със стока.

След два часа корабът навлезе в един от ръкавите на реката. Скоро на единия бряг блесна червен фенер — това беше уговореният знак. Една лодка, управлявана от четирима гребни, излезе от сянката, хвърляна от гъстите крайбрежни дървета. Един човек стоеше на носа. Лодката се приближи до кораба. Човекът скочи и бързо се изкачи на палубата. Беше висок португалец, с широкопола шапка и два револвера на колана си.

Бен-тила тръгна към него и го поздрави с широка усмивка.

— Капитанът на кораба ли? — попита португалецът.

— Да, господине — отговори Бен-тила.

— Не виждам Ромек — добави новодошлият.

— О, господине — започна Бен-тила с жален глас, — няма да го видите вече!

— Какво се случило с него?

— Умря преди няколко дни на кораба ми — отговори капитанът.

— Умрял?…

— Да, внезапно!

Хитрият капитан премълча за раната, която Сули му бе нанесла — страхуваше се, че това съобщение ще намали цената на стоката му.

— Вие сте господин Фарангоа? — запита бързо Бен-тила. — Можете да преговаряте с мене за покупката на робите. Ромек ми отстъпи своята стока, това могат да ви докажат двама негови верни хора.

Бен-тила повика двамата надзиратели, които бяха удушили Ромек. Те засвидетелстваха, че робите принадлежат на капитана.

Плантаторът поиска робите да бъдат събудени веднага; искаше да ги прегледа преди да започне пазарлъка, а след това, още същата нощ да бъдат заведени в плантацията му, тъй като имаше нужда от тях.

Надзирателите слязоха в трюма и с камшици събудиха нещастниците.

— Ставайте! Скоро, животни!

Португалецът влезе в трюма следван от капитана и двама моряци, които носеха фенери.

Плантаторът хвърли бърз поглед на познавач върху сънливите още негри и след като остана доволен от качеството и количеството на стоката, започна преговори.

Силна препирня избухна между купувача и продавача и то пред самите негри, които бяха принудени да слушат този унизителен пазарлък.

— Ако Ромек беше тук, щеше да бъде по-отстъпчив — каза Фарангоа.

— Искам да ви покажа, че и аз съм такъв — каза капитанът. — Приемам цената, която ми предлагате.

Договорът бе сключен.

Фарангоа брои на Бен-тила уговорената сума, преброи робите и се върна в лодката си, като даде нареждане да бъдат свалени веднага на брега. Половин час след това всички роби бяха на брега, грижливо вързани.

Фарангоа поздрави капитана, който беше обърнал кораба и потеглил към устието на Софала.

Под наблюдението на четирима надзиратели и купувача, тъжното шествие потегли към плантациите на Фарангоа.

Унили, сънливи, с провлачена походка, робите вървяха на лунната светлина по една безкрайна равнина, задушавани от непоносимата миризма, която се издигаше от влажната почва.

След един час уморителен път, робите пристигнаха в огромна плантация за кафе. В средата се издигаше кръглата къща на господаря, а наоколо бяха наредени множество колиби.

Фарангоа даде заповед да се разделят мъжете от жените.

Това беше ново изпитание за Сули и Майунга.

Те не знаеха дали раздялата ще трае кратко време или ще бъде завинаги.

Майунга искаше да размени няколко думи със Сули, но един надзирател го блъсна грубо в колибата, която беше определена за него и за девет други роби. Негърът се отпусна на земята при другарите си, които скоро заспаха. Превърнати в жива стока, те се приучиха да използват всеки миг за почивка. Но смелият ловец, героят на гората, този, който за кратко време беше лаховит, не можеше да привикне толкова бързо с това робство. Майунга не можа да заспи. Мисълта, че през миналите дни той бе водил толкова отчаяна борба, за да се спаси със Сули и бе претърпял толкова неуспехи, не му даваше мира.

Към изгрев-слънце той заспа за малко. Но това беше твърде за малко, защото грубо разтърсване го събуди ненадейно.

— Ставайте! Хайде на работа! — извика силен глас.

Това беше надзирателят, който идваше да събере робите, за да ги заведе на полето на работа.

Робите бяха разделени на групи. Фарангоа разпределяше работата между надзирателите и ги подканваше да побързат.

Групата на Майунга, водена от един стар роб, отиде на брега на реката.

Слънцето ставаше все по-силно. Групи робини събираха вече кафе. Надзирател се разхождаше между тях и ако някоя забавяше работата си, той пускаше в действие дебелия камшик.

Внезапно негърът чу сладък глас, който произнасяше името му. Сърцето му заби силно. Беше гласът на Сули. Нещастната девойка, принудена да събира кафе, го бе забелязала и, въпреки съзнанието, че може да си навлече камшика, не можа да се сдържи да не го повика.

Майунга постъпи още по-неразумно. При този нежен повик, той почувства нужда да прегърне своята мила годеница и тръгна към нея; но старият роб, който надзираваше неговата група му извика:

— Какво правиш?

— Тя е моя годеница — отговори Майунга.

— Тогава не прави така, че да я бият.

Майунга го послуша. Старецът имаше право.

Надзирателят се скара на Сули и я заплаши с камшика.

Скоро стигнаха до брега на реката и започнаха работа.

Господарят обикаляше плантацията на кон и наблюдаваше работниците: когато видеше, че някой работи бавно, викаше го при себе си и, без да слиза от коня си, стоварваше няколко камшика по раменете му.

Плантацията беше обширна. Фарангоа я обикаляше в галоп и след като се убедеше, че всичко върви добре, слизаше до реката, връзваше коня до някое дърво и отиваше да се изкъпе на едно слънчево място.

Групата на Майунга работеше близо до това място.

Въпреки че не беше спал цели две нощи, Майунга работеше бързо и с известно удоволствие. Той искаше в работата да забрави малко мъките си.

Фарангоа мина наблизо. Спря се и с радост наблюдаваше красивите форми и здравите мускули на негъра.

— Ако всичките ми роби бяха като него, плантациите ми щяха да процъфтяват — помисли си той.

След като завърши обиколката си. Фарангоа отиде да се къпе. Но изведнъж силен вик процепи въздуха. Майунга скочи към реката и пред очите му се разкри страшна гледка: плантаторът стоеше на островче в реката, а един грамаден крокодил се приближаваше към островчето. Португалецът гол, без оръжие, имаше само един начин на спасение, да тича по островчето, преследван от кръвожадното животно, което отваряше широко и заплашително уста.

Майунга пречупи едно дръвче и се хвърли с него в реката. С няколко замаха стигна до островчето. Фарангоа продължаваше да вика. Майунга излезе на брега и тръгна към влечугото, вдигна своето първобитно оръжие и с всичка сила го стовари върху главата на крокодила, веднага след това повтори удара. Костите на влечугото изхрущяха, животното се търколи в агония и Майунга го довърши с още един удар.

Португалецът беше спасен. Смелостта на роба го избави от сигурна смърт.

Фарангоа се приближи към негъра.

— Как се казваш? — запита той.

— Майунга — отговори негърът и хвърли на земята ненужния вече клон.

— Майунга, ти беше смел и готов да спасиш живота на твоя господар. Никой от твоята група не посмя да направи това, което направи ти — каза Фарангоа и още веднъж погледна с възхищение снажната фигура на негъра.

След късо мълчание той го запита:

— Кажи, колко дни почивка искаш да ти разреша?

Негърът отговори смирено:

— Нито един, господарю.

— Как, защо? — запита учуден португалецът.

— Нито един за мене — повтори Майунга, — но няколко за Сули.

— Сули? Коя е Сули?

— Една твоя робиня.

— Не я познавам.

— Тя дойде вчера с мадагаскарците.

— Защо се отказваш ти от почивката в нейна полза?

— Защото Сули е моя годеница.

— Твоя годеница! — повтори Фарангоа. — Искам да я видя. Ела да я намерим.

Господарят и робът преплуваха реката и излязоха на брега. Португалецът се облече, метна се на коня си и каза на Майунга да върви след него и, като наближат Сули, да го предупреди.

Отидоха на полето, където жените събираха кафе.

Майунга намери веднага Сули и предупреди господаря си.

— Извикай я — каза му той.

Девойката вдигна глава учудена и го погледна.

— Ела, Сули! — настоя негърът.

Мадагаскарката се отдели от групата. Халмидарът вдигна камшика си.

— Остави я! — заповяда Фарангоа.

Сули се приближи. Върху изпотеното и изтощеното от умора лице се четеше силно любопитство. Очите й погледнаха най-напред към Майунга.

Негърът каза:

— Господарят иска да те види.

Фарангоа изгледа девойката.

— Остави работата и ела с нас — каза й той.

— Ще ме бият — каза Сули, и се обърна към полето.

— Няма, аз ти заповядвам, — каза португалецът и направи знак на халмидара.

Конят потегли. Ръка за ръка Майунга и Сули тръгнаха след коня. Спряха пред къщата на господаря. Фарангоа скочи на земята. Един кафер дотърча да поеме юздите и да отведе коня в обора, зад къщата.

Господарят влезе в своето жилище и повика робите.