Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (6)

Керванът на робите

— Хайде, сънльо, събуди ли се най-после? — извика груб глас.

В този момент Майунга отвори очи и дойде в съзнание, след толкова часове прекарани в пълна безчувственост.

Негърът се огледа учуден. Намираше се в колиба, легнал на легло от сухи листа. Прав, със злобна усмивка на устните, до краката му стоеше висок човек. Чертите на лицето му бяха твърди, погледът — студен и жесток; в ръцете си въртеше заплашително камшик. Този човек направи веднага лошо впечатление на негъра. Въпреки че разумът му беше все още замъглен, на Майунга му се стори, че познава в този човек един от онези арабски негри, които се занимават с търговия на роби по мадагаскарските брегове.

Съмнението на негъра бе скоро потвърдено: когато се опита да стане, той чу шума на веригата, с която бе окован.

Когато изгуби съзнание по време на боя на брега на реката, Майунга бе пренесен в колиба, построена на пътя за Салари, откъдето щеше да мине керванът на робите: негърът го пазеше докато дойде в съзнание.

Майунга си даде сметка за състоянието, в което се намира, и почувства, че кръвта закипя във вените му: стана бързо и се опита да разкъса веригите, но напразно.

— Няма смисъл — каза негърът, който се смееше на капризните му усилия, — веригите са здрави, и сто души като тебе няма да могат да ги разкъсат.

— Къде съм и кой си ти? — запита Майунга, с приглушен от гняв глас.

— Не виждаш ли? — отговори негърът, — ще чакам тука докато мине керванът.

— Не искам да бъда роб! — изрева Майунга и отново се опита да скъса веригите. — Не искаш да бъдеш роб? Това е наистина чудесно желание — каза негърът.

— Свали ми веригите! — извика Майунга.

Негърът избухна в силен смях.

— Да ти сваля ли веригите? И таз добра, след като те купих от твоя победител. Един здрав мъж, като тебе, струва много пари.

Майунга разбра, че всеки опит за освобождение ще бъде безполезен. Негърът продължаваше да върти камшика и с това го предупреждаваше, че при първия случай ще си послужи с него.

Майунга се отпусна на леглото и запита с отпаднал глас:

— Къде е Сули… годеницата ми, Сули?

Негърът се засмя силно.

— Не се отчайвай, ще видиш твоята годеница.

Силна надежда заблестя в очите на смелия мадагаскарец.

— Истината ли казваш? Ще видя ли Сули? — извика той.

— Ще я видиш — отговори негърът и на устните му не преставаше да играе подлата усмивка на търговеца на човешко месо.

— Къде ще я видя?

— По пътя, който води за Салари, на няколко крачки от тази колиба — отговори негърът, като показваше явно, че му прави удоволствие да измъчва пленника си.

— Какво значи това? — запита Майунга.

— Това значи, че Сули, хубавата Сули, дъщерята на лаховит, ще мине скоро оттук с кервана.

— Кой керван?

— Защо се правиш, че не разбираш?… Керванът на робите, който ще мине да те вземе.

— Сули в кервана на робите?! — извика Майунга с болка.

— Защо ти се вижда толкова чудно? — запита негърът. — Твоят победител направи и Сули робиня… Не трябваше да му позволявате да ви победи, за да не ви вземе роби.

При тези думи силен гняв обзе Майунга. При мисълта, че неговата годеница ще бъде отвлечена далече оттук и продадена, за да изпълнява най-унизителна работа, или да задоволява долните желания на някой арабин или португалец, той усети силна болка. Стана и доколкото му позволяваха веригите, се спусна към негъра.

А той като че ли не очакваше друго. Вдигна камшика и с всичка сила го стовари на плещите на пленника. В това време на устните му продължаваше да стои същата подигравателна усмивка.

— Както изглежда, искаш да те събудя съвсем с камшика! — каза той със съскащ тон. — Готов съм да ти услужа.

И, за да покаже готовността си, го удари няколко пъти с камшика, после домъкна някакъв оглавник и го нахлузи бързо на шията на пленника си.

Майунга сподави вика си. Той страдаше страшно.

— Разбра ли сега, че си ампурия, както казвате по Мадагаскарски — което значи роб, а не амбиасе — свободен човек — каза негърът и надзърна през вратата.

Отвън долитаха викове, последвани от къси заповеди.

— Керванът се приближава — каза негърът с жестоко задоволство, — твоето желание да видиш красивата Сули ще се изпълни след малко.

Виковете се засилиха. Чу се продължително изсвирване.

— Чуваш ли? Викат те… Ела!

Майунга излезе от колибата, последван от негъра, който държеше камшика, готов за действие всеки момент. Пред очите на Майунга се разкри грозно зрелище.

Дълга редица от роби, мъже и жени, вързани двама по двама, беше застанала на пътя за Салари: това бяха жителите на победеното село. Победителят ги беше предал на един негър, който сега ги водеше в Салари, за да ги продаде на португалците.

С неспокоен поглед Майунга потърси в дългата редица нещастници своята годеница.

— Майунга! — извика един глас, който прозвуча като музика в ухото на негъра. Това беше Сули, която забеляза годеника си и не можа да се удържи да не го повика.

— Сули — отговори нещастникът.

В това време девойката се откъсна от редицата и се помъчи да се приближи до годеника си.

Но пазачът я върна на мястото й, като я заплаши с камшика, а Майунга бе завързан до друг събрат по съдба.

Керванът, следван от няколко коли, теглени от зебу, се беше спрял, за да приеме в редовете си Майунга, храбрия мъж, който трябваше да стане лаховит на селото, а сега бе превърнат в жалък роб.

Негърът извади една свирка и я поднесе към устата си. Даде знак за тръгване. Керванът потегли. Майунга беше начело на тъжното шествие, а Сули — накрая. Двамата годеници не можеха дори да се видят и това ги измъчваше много.

Надзирателят, за да не върви пеша, се беше качил на една кола и оттам наблюдаваше хубавата Сули, която при всеки удобен случай се мъчеше да изскочи от редицата, за да види Майунга.

Той заповяда на един пазач да повика Сули до колата. Когато девойката се приближи, той й каза с подигравателната си усмивка.

— Хубава Сули, безполезно е да търсиш Майунга… По-добре гледай към някой друг.

Сули хвърли презрителен поглед към негъра и не отговори.

— По-добре е да не мислиш вече за Майунга — добави негърът с глас, в който личеше едва сдържан гняв. — Можеш да го считаш мъртъв за тебе…

Този път девойката го погледна с такава ненавист, че закоравялата му душа за миг се смути. Сули се отдалечи от колата, последвана от другите жени; негърът не посмя да я повика втори път.

Цели четири часа керванът продължаваше уморителния си път под палещите лъчи на знойното слънце.

Най-после, когато стигна до една гора, керванът спря за кратка почивка. На пленниците се раздаде оскъдна храна, след което продължиха пътя си, за да се присъединят скоро към кервана на друг негър. Керванът на този негър се състоеше от петдесет души, които той водеше към брега, за да ги продаде.

Двамата негри, приятели от отдавна, се ръкуваха сърдечно.

— Хубава стока караш, Кафир — каза новодошлият, като разгледа кервана.

— Това са мадагаскарци, които купих от главатаря на едно племе — отговори Кафир с доволна усмивка. — От дълго време не бях попадал на толкова добра стока… Но и твоят керван има добър вид, Ромек.

— Да, но е малък.

— Ако мислиш, че можеш да избереш някои от моите роби, готов съм да ти услужа.

Двамата негри тръгнаха между робите, за да ги разгледат, като говореха оживено за своите си работи.

Внезапно Ромек се спря.

— Ще купя тази мадагаскарка — каза той като посочи с пръст към Сули. — Колко панос искаш?

— Не можеш ли да избереш някоя друга? — попита Кафир.

— Защо? Да не би да си я продал вече? — запита Ромек.

— Не, но не искам да лиша моя керван от хубавата Сули…

— „Хубавата Сули“ ли се казва? — запита Ромек, като наблюдаваше с възторг девойката, която не ги забелязваше, защото търсеше начин да размени поглед с годеника си. — И затова ли не искаш да ми я продадеш?

— Предпочитам да си избереш други робини… Виж има толкова много…

— Наистина, но никоя не струва колкото нея — отбеляза Ромек. — Колко искаш, Кафир?

— Не я продавам — отговори негърът.

— Дори и ако настоявам?

— Слушай, Ромек… Аз съм приятел на съдбата… ако съдбата ми каже да ти я продам, ще ти я продам, ако съдбата ми каже да я задържа, ще я задържа…

— Имаш право — отговори Ромек. — Да играем за хубавата Сули.

И Ромек извади от джоба си карти за игра. Двамата негри седнаха на тревата и започнаха да играят; в това време около тях се образува кръг от роби и господари, които живо се интересуваха от изхода на играта.

Като видя, че пазачите са заети, Майунга, заедно с другаря си, се приближи към годеницата си. Двамата млади размениха няколко думи, прекъснати от мъката и страха, че скоро ще ги разделят.

— Каквото и да стане — каза Майунга, — няма да те забравя никога, Сули.

— Ще мисля само за тебе, храбри лъвоборецо — отговори Сули.

— За нищо не послужи моята храброст! — добави Майунга с отчаян тон. — Ти виждаш до какво състояние е доведен твоят годеник и приятел. Роб на тези проклети араби.

— Ами аз, дъщерята на лаховит! — извика Сули. — Знаеш ли какво правят сега двамата търговци на роби?

— Забавляват се като играят и пият, а в това време ние изнемогваме от глад и умора — отговори ловецът.

— О, Майунга, мой храбри годенико — каза Сули с треперещ глас, — тези проклети дяволи си играят с моята съдба!

— Твоята съдба ли?

— Да, аз съм залога при играта! — добави огорчена девойката.

При тези думи силен гняв закипя в кръвта на ловеца. Да играят за неговата хубава Сули!

Внезапно радостен вик процепи тишината.

— Спечелих хубавата Сули!

Ромек беше победителят.

Съдбата беше благосклонна към него. Кафир трябваше да му отстъпи хубавата мадагаскарка за уговорената цена от двеста панос.

Кафир стана и каза:

— Сули ти принадлежи. Вземи я.

Но един силен глас, който прокънтя от устата на нещастния мадагаскарец, накара и робите, и господарите им да онемеят за миг.

— Сули принадлежи само на мен!

И Майунга прегърна със силните си ръце девойката, която не можеше да заглуши плача си от мъка пред предстоящата раздяла.

— Сули е моя и ще я защитавам от всичко и всички! — прибави ловецът, като забрави, че му беше невъзможно да изпълни това, което казва.

Като премина първото учудване, новият господар на Сули се приближи към тях и извика:

— Разделете ги!

Един надзирател от кервана на Кафир се нахвърли върху Майунга и го заудря с камшика си; друг негър изтръгна от ръцете му девойката, която продължаваше да плаче.

Двамата нещастници бяха разделени.

Керванът на Ромек се отправи към гората, а този на Кафир — продължи за Салари. И двата отиваха към една и съща съдба, макар и по различни пътища.

Гласовете на нещастните роби не се чуваха вече, но двамата годеници продължаваха да се викат:

— Сули… Сули!

— Майунга!…

Остри подигравателни смехове отговаряха на двамата нещастници.

— Безполезно е да викаш Майунга толкова отдалече — казваше Ромек на хубавата мадагаскарка.

— Ако продължаваш да викаш Сули, ще накарам да те напердашат здравата — казваше Кафир, силно ядосан за загубата на хубавата робиня.

Най-после двамата нещастници престанаха да се викат високо, но в сърцата им не замлъкваше отчаяният вик; Сули!… Майунга!…