Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (5)

Преследването

Високи храсталаци заобикаляха колибата. Ловецът направи няколко крачки, за да разгледа по-добре мястото. Ненадейно върху него се хвърлиха двама негри. Майунга беше готов да се защитава: отскочи бързо назад, вдигна оръжието си и удари най-напред единия, после — другия нападател.

Майунга се върна в колибата и побърза да събуди Сули.

— Да бягаме… преследват ни! — каза й той.

Девойката се събуди веднага. Майунга я взе в силните си ръце и преди тя да разбере какво става, изнесе я от колибата и се затича към реката.

Преследвачите им се бяха натъкнали на телата на ранените си другари и сега бързаха да им пресекат пътя. Още малко и щяха да ги заобиколят.

— Единственият път, по който можем да се спасим, е реката — каза Майунга.

— Ще се хвърлим в реката — каза смелото момиче и веднага приведе в изпълнение предложението си.

След нея се хвърли и Майунга.

И двамата бяха добри плувци. С няколко замаха се отдалечиха от брега. Преследвачите започнаха да хвърлят копията си след тях, но тъмнината им пречеше да ги улучат. От време на време от брега долиташе сухият смях на джуджето.

— Бъди смела, Сули — ако си уморена, хвани се за мене.

— Не, Майунга, не съм уморена — отговори девойката и продължи да плува.

— Ето едно копие мина покрай мене — каза негърът.

— От такова голямо разстояние не ще могат да ни ударят — забеляза Сули.

— Не виждам сенките им на брега — каза Майунга, като се мъчеше да прозре през тъмнината, която ставаше все по-гъста.

— Дали не са се отказали да ни преследват? — запита девойката.

— Не, дори се страхувам, че и те са се хвърлили във водата.

— Имаше право… преследват ни в реката — каза Сули, защото й се стори, че към тях се приближават подозрителни сенки.

— Още малко усилие, Сули, и ще достигнем острова — каза Майунга.

— Ако ни заобиколят, загубени сме.

— Това е единственото средство. Невъзможно е да достигнем противоположния бряг. Не могат да бъдат повече от десетина души, а с тях лесно ще се справя.

След малко двамата бегълци доплуваха до островчето и се скриха в тръстиката. Почвата беше глинеста и влажна и те се движеха трудно.

Изведнъж Сули извика:

— Крокодил!

Наистина, на няколко крачки от тях, един грамаден кайман, дълъг около шест метра, бе разтворил широко уста и размахваше заплашително опашката си.

Между влечугите в Мадагаскар крокодилите са най-опасни, защото нападат човека и са много свирепи в борбата.

Майунга скочи веднага пред годеницата си.

— Не се страхувай, Сули — прошепна той. — Знам как трябва да се бия с тези чудовища.

Майунга го дочака да се приближи толкова, че да усети дъха му, тогава заби бързо копието си в отворената му уста. Влечугото се разтърси, изрева страшно и се помъчи да продължи борбата, но ударът беше смъртоносен. Майунга изтегли копието си от гърлото на животното, което се опита да се хвърли върху него, но негърът го заби втори път в слабините на агонизиращото вече животно.

Крокодилът изрева още веднъж и се простря на земята.

— Няма да те плаши вече! — извика негърът.

— Ти си смел, Майунга — отговори девойката възхитена.

Всеки би бил смел, щом трябва да защити най-хубавата и най-добрата девойка на Мадагаскар.

В този момент се чуха няколко отчаяни викове.

— Какво става? — запита Сули.

Негърът се поослуша, след това отговори:

— Става нещо, което ще бъде може би спасението ни.

— Крокодилски крясъци ли са това?

— Да, и викове на нашите преследвачи!

— Изглежда, че влечугите са ги нападнали — отбеляза Сули.

— И аз така мисля — отговори Майунга. — Ела да видим.

— Как?

— Ще се качим на онази височина.

На двадесет крачки от тях се издигаше малко възвишение, покрито с храсталаци, които им позволяваха да наблюдават другите, без самите да бъдат забелязани.

Вятърът беше разпръснал облаците и вечерният здрач позволяваше да се види какво става на острова.

Сули и Майунга се изкачиха на малкия хълм.

Преследвачите им, десет души на брой; щом излязоха на брега, бяха нападнати от множество крокодили, привлечени от крясъка на убития. Влечугите нападаха жестоко хората, които се бранеха с ножове и копия, но нищо не помагаше. Двама от тях бяха разкъсани вече, а останалите осем души правеха върховни усилия, за да не ги сполети съдбата на другарите им. Няколко влечуги се търкаляха убити.

— Кой ще победи — хората или животните? — запита Сули, вперила поглед в ожесточената борба.

— Не мога да кажа — отговори Майунга. — Хората са храбри и се бият добре, но животните са многобройни. Тези страшни влечуги ни направиха голяма услуга, като пресякоха пътя на нашите преследвачи.

— Но ако хората победят, ще продължават да ни гонят — каза момичето. — Какво да правим?

— Ако имахме лодка или сал, лесно щяхме да достигнем другия бряг, но с плуване е невъзможно.

— Ако крокодилите не разкъсат нашите неприятели, оставането ни тук ще бъде много опасно.

— Така е — съгласи се Майунга, — но ето че животните падат едно след друго под ловките удари на хората.

Боят между осемте негри и многобройните каймани ставаше все по-ожесточен: един след друг кайманите падаха с пронизано гърло.

— За нас остава само един път за спасение — каза Майунга.

— Кой е той?

— Да се хвърлим отново в реката и докато трае борбата между влечугите и нашите преследвачи, да се върнем на брега и да продължим бягството си към Салари.

— Имаш право — съгласи се Сули.

— Ти си уморена, облягай се на мене.

— Не съм уморена никак и имам още много сили, за да плувам — отговори девойката. — Не искам да стана робиня, тази мисъл ще ми даде сила да избягам от неприятеля.

Годениците хвърлиха последен поглед към борбата: негрите продължаваха да избиват кайманите, които бяха значително намалели.

Сули и Майунга отидоха на противоположния бряг на този, на който се водеше борбата и се хвърлиха в реката. И двамата бяха много уморени, но желанието да не бъдат продадени като роби им даваше сили да плуват бързо към брега.

От брега те можеха да наблюдават борбата на острова. Още един негър бе разкъсан, но останалите седем бързо щяха да се справят с намалелите животни.

Бегълците се спряха в крайбрежните храсталаци и започнаха да се отдалечават.

Едва бяха направили петнадесет крачки и сухият смях на проклетото джудже долетя отново до ушите им.

— По-зле за тебе, чудовище! — извика Майунга и се спусна в посоката, откъдето идваше смехът.

Сули го последва.

Излязоха от храстите и тръгнаха към полето. На сто метра от тях джуджето скачаше и играеше като ги викаше отдалеч да отидат при него. Колкото и да бяха уморени, годениците помислиха, че много лесно ще го хванат. Затичаха се към него, но Сивиок прекоси полето и се мушна в храсталаците. Сули и Майунга го последваха, но скоро разбраха предателския му план. Беше късно, за да избегнат последиците от това неразумно преследване. Те искаха да накажат джуджето заради предателството му, а ето че втори път попаднаха в примката му.

Петнадесетина сакалавеси изскочиха от храстите и ги заобиколиха.

Майунга извика от яд и се спусна върху неприятелите си, като въртеше бързо копието и пазеше с тялото си своята вярна Сули. Един неприятел падна пронизан, след него — друг, но нападателите бяха многобройни. Силите на ловеца не можеха да издържат на това дълго напрежение и една рана, макар и лека, го повали окончателно.

Майунга погледна годеницата си и в този поглед бе изразена цялата му любов, след това падна безчувствен на земята.

Със силен вик Сули се хвърли върху него. На няколко крачки от тях джуджето се кривеше и хилеше победоносно.