Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (19)

Борба с крокодилите и с кафрите

На сутринта Ангоасти и годениците се събудиха бодри и весели. Най-после съдбата като че ли погледна благосклонно към тях и те виждаха бъдещето си по-светло.

Ангоасти събра това, което намираше за ценно и го пренесе в каноата. Времето беше много хубаво. От североизток духаше слаб вятър. Негърът-марон предложи да направят платно на лодката, за да се движат по-бързо.

— Нямаме плат — отбеляза Майунга.

— Няма значение. Имаме рогозки и дълги прътове, от които не ще бъде мъчно да направим платното на лодката.

След два часа ловката беше стегната. Прибраха храната и три кратуни пълни с вода. Когато всичко беше готово за път и негрите решиха да тръгнат, забелязаха, че лодката е заобиколена от крокодили. Кръвожадните животни, когато видяха девойката и двамата мъже, разтвориха широко уста, показвайки дългите си жълти зъби. Няколко от тях намериха кошницата с провизиите и жадно се нахвърлиха върху тях. Други тръгнаха към негрите. Оръжието беше поставено вече в лодката и борбата с влечугите ставаше трудна, а те като че ли бяха решили да задоволят глада си с негрите. Единственото спасение беше да се затворят в колибата.

Върнаха се бързо и затвориха вратата.

Тласкани от глада, животните се приближиха до колибата. Мъчеха се с опашки да счупят бамбуковите пръчки. На едно място няколко пръчки се счупиха и една грамадна глава се провря.

Майунга не се поколеба нито за миг: вдигна големия камък от огнището и го стовари върху главата, която веднага се сплеска. Отворът остана запушен с тялото на убития крокодил. Майунга започна да обмисля начина, по който би могъл да освободи себе си и другарите си от тази обсада, която можеше да продължи дълго време. Той измисли нещо и реши веднага да го приложи. С едно дълго дърво избута назад тялото на влечугото и дупката беше освободена. Но ето, че веднага друг крокодил я зае, като се мъчеше да влезе в колибата. Майунга го причакваше. Вдигна пак тежкия камък и го пусна да падне на главата на влечугото. Последва скърцане на строшени кости.

— Ето един хубав начин за ловене на крокодили — каза негърът-марон като се възхищаваше на силата и ловкостта на Майунга.

Той избута и втория крокодил и зачака третата жертва, която не закъсня да дойде. Четири пъти Майунга повтори този удар, но навън имаше още доста влечуги и избиването им щеше да продължи дълго време.

Тогава Ангоасти предложи друг план:

— Аз ще изляза от колибата — каза той, — и ще тичам към противоположната страна на лодката. Крокодилите ще ме последват, тогава вие ще излезете, ще се качите в лодката, ще карате покрай брега и ще дойдете до мястото, където ще ви чакам.

Предложението бе прието. Сули и Майунга се отдръпнаха в дъното на колибата и със силни викове привлякоха крокодилите на тази страна. Ангоасти отвори вратата и избяга в посоката, за която беше казал. Както беше предвидил, влечугите се спуснаха веднага след него и изоставиха колибата.

Майунга и Сули изтичаха към лодката и я отвързаха от брега; вятърът наду примитивното платно и лодката тръгна покрай брега. Когато настигнаха Ангоасти, той се приближи и скочи вътре. Измамените крокодили се хвърлиха във водата, но лодката се отдалечи доста и те не можаха да я настигнат.

Вятърът се засили и лодката заплава бързо.

Пътниците започнаха да огладняват. Храната им беше изядена от крокодилите.

На брега видяха един хипопотам със своята малка рожба.

— Да се опитаме ли да го убием? — каза Ангоасти.

— Доста опасно е — отбеляза Майунга.

— Но, ако го убием, ще имаме месо за дълго време.

Той взе едно копие и го хвърли към животното. Същевременно Майунга хвърли друго — към малкото, което изрева смъртно ранено. Разярен хипопотамът се хвърли във водата към лодката, но го посрещнаха стрели от копия. Ранено на доста места, животното изгуби много кръв, отпадна бързо, опита се да удари лодката, но не можа, изрева и се обърна по корем… След малко умря. Майунга и Ангоасти го изтеглиха на брега и започнаха да изрязват най-вкусните парчета месо; тази работа продължи доста дълго време. Сули запали огън и изпече няколко парчета. Като отрязаха месо, което мислеха, че ще им стигне за из път, занесоха го в лодката и потеглиха.

До вечерта пътуваха спокойно. Когато падна нощта, излязоха на брега, за да потърсят място за нощуване.

Сули изпече месо, вечеряха, после си легнаха и скоро заспаха.

На сутринта пръв се събуди Майунга. Слънцето току-що беше изгряло и мадагаскарецът не събуди другарите си. Сули имаше нужда от почивка и той искаше тя да поспи още. Излезе от пещерата с намерение да потърси плодове за ядене; но над скалата, която се издигаше срещу входа на пещерата той видя две къдрокоси глави, които веднага изчезнаха. Майунга отиде зад скалата, за да види кои бяха, но там нямаше никой.

Може би така му се е сторило! Не, той беше сигурен, че видя двете глави над скалата. Огледа се внимателно наоколо; не видя никого. Двамата кафри бяха изчезнали безследно. Майунга се върна веднага в пещерата, за да предупреди другаря си. Събуди го.

— Ангоасти, видях двама кафри над скалата — каза Майунга.

— Двама кафри? — запита Ангоасти. — Къде са?

— Кой ги знае! — отговори Майунга. Видях ги само за миг, а после изчезнаха, като че ли потънаха в земята.

— Казаха ли ти нещо?

— Не. Обиколих веднага скалата, но не можах да ги намеря.

— Все пак това не са били духове — отбеляза Ангоасти.

— Иска ми се да вярвам, че са били, особено след като не ги видях вече.

— Намерението им не е добро — каза с безпокойствие негърът-марон.

— Ако са само двама, не трябва да се страхуваме.

— Може да са двама шпиони, натоварени да ни следят.

— Защо?

— Не знам… За всеки случай по-добре е да се качим веднага в лодката и да излезем на открито — заключи Ангоасти.

Излязоха от пещерата. Докато отвързваха лодката, двете къдрокоси глави пак се появиха на скалата. Сега и тримата ги видяха.

— Чудно — каза негърът, — явно е, че ни следят.

— Както и да е, време е да се отдалечим оттук, — каза Майунга и нагласи платното.

Докато лодката се отдалечаваше от брега, разнесе се продължително изсвирване.

— Чу ли? — запита Майунга.

— Свирят за сбор — отговори Ангоасти.

— Какво значи това?

— След малко ще узнаем.

Ангоасти не беше сгрешил. Лодката не бе изминала и половин миля, когато една пирога, пълна с кафри, излезе от едно заливче и започна бързо да се приближава.

— Преследват ни! — каза Сули.

— И скоро ще започнат да хвърлят по нас своите сагайа — каза негърът.

И този път Ангоасти не сгреши. Кафрите започнаха да хвърлят сагайа, които минаваха покрай негрите без да ги закачат.

— Да отговорим ли? — запита Майунга.

— Борбата ще бъде много неравна — отговори Ангоасти. — Ние сме трима, а те — дванадесет.

— Ангоасти има право. По-добре да избягаме — каза Сули.

Вятърът беше благоприятен за лодката. Разстоянието между нея и пирогата започна да се увеличава. Хвърлените сагайа не можаха да ги достигнат. Явно беше, че кафрите няма да могат да настигнат лодката.

Дойдоха до едно място, където езерото се стесняваше и образуваше канал. Тук се яви непредвидена пречка. Три хипопотама тръгнаха от брега към лодката с намерение да я нападнат.

Майунга пусна една стрела и рани един, но той се хвърли бързо към лодката.

— Да бягаме направо! — извика Ангоасти.

Но лодката не успя да избяга навреме.

С цялото си тяло раненият хипопотам се хвърли върху лодката, която подскочи във въздуха и падна във водата като се напълни веднага. Доволни, хипопотамите се отправиха към брега.

Пирогата се приближаваше бързо. Кафрите викаха радостно към хипопотамите, които им помогнаха по този начин в преследването.

Пирогата беше до самата лодка, която потъваше. Майунга, Сули и Ангоасти се хвърлиха да плуват, но трима кафри се спуснаха след тях и ги заловиха. С мъка те ги изкачиха в пирогата.

Още един път негрите бяха пленени.