Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (21)

Зъбите на Майунга

Ангоасти и Сули не можаха да разберат на какво се надява Майунга. Но той си беше изработил вече план и започна да го прилага. Загриза въжетата на Сули. Когато те бяха прегризани, Сули развърза ръцете и на другите. После легнаха така както ги бяха оставили кафрите. Останаха известно време в мълчание, тогава Сули изохка и извика:

— Майунга… умирам!

— Сули умира!… Сули умира! — извика силно мадагаскарецът, за да го чуят пазачите.

— Сули умира! — повтори негърът-марон.

Часовите чуха виковете.

— Какво ли става вътре?

— Изглежда, че жената е зле…

— Като че ли пъшка.

— Да не би да умира?

— Трябва да видим какво става.

— Имаш право… Умкакани ще ни иска обяснение.

— Двама да влязат в колибата.

Часовите запалиха един фенер, двама влязоха вътре, другите двама продължиха обиколката си около колибата.

Пленниците лежеха така, както ги бяха оставили. Сули беше неподвижна, като мъртвец.

— Сули умира — каза Майунга.

— Страхът я уби — каза Ангоасти.

— Толкова ли са нежни мадагаскарките? — каза подигравателно единият кафър и се наведе над Сули.

— Да видим — каза другият и допря ухото си до гърдите й, за да преслуша сърцето й. Пленниците това и чакаха.

Със светкавична бързина Сули впи пръстите си в шията на единия кафър. Ангоасти го хвана за ръцете и започна да го връзва, а Майунга се нахвърли върху другия кафър. Запушиха устата им със суха трева и ги обезоръжиха. Всичко стана толкова бързо, че кафрите нямаха време да извикат.

Майунга и Ангоасти загасиха фенера и излязоха от колибата. Двамата часови помислиха, че това са техните приятели и се приближиха до тях.

— Умряла ли е жената? — попита единият от тях.

Вместо отговор Майунга и Ангоасти се хвърлиха върху кафрите и ги повалиха на земята. Започна отчаяна борба, но Сули дойде на помощ. Скоро и тези кафри бяха вързани и пренесени в колибата.

— А сега, да бягаме! — извика Майунга.

— Към реката — каза Ангоасти. — Ще вземем пирогата.

Тримата негри се затичаха към реката и скоро стигнаха до брега. Пирогата се люлееше вързана на един кол. Отвързаха я и влязоха в нея. В същото време един от часовите се развика.

Пирогата потегли по реката.

— Дадоха сигнал за тревога — каза Майунга.

— Ще избягаме — отбеляза Сули.

— Скоро ще бъдем далече.

— Ще ни преследват — каза Ангоасти.

— Има ли начин да ни пресекат пътя? — попита Майунга.

— Пътят по сушата е много дълъг — отговори Ангоасти, — а по реката ние имаме голяма преднина.

— Само дано не се сблъскаме пак с хипопотами!

— Или крокодили!

— Крокодилите не са толкова опасни за лодката.

От селото долиташе голям шум. Организираше се шайка, която да залови бегълците. Но буйният поток носеше бързо пирогата към езерото.

Нощта беше тъмна, лека мъгла се стелеше над реката. Двата бряга едва се забелязваха. Не се чуваше друг шум, освен плъзгането на пирогата по водата и тежкото дишане на двамата мъже, които с весла помагаха на речното течение.

За един час достигнаха до устието на реката и пирогата се плъзна по езерото.

— Да си починем ли? — запита Майунга.

— Рано е още. По-добре е още малко усилие, за да прекосим езерото.

— Като го прекосим, ще бъдем ли извън всякаква опасност? — запита мадагаскарецът.

— Надявам се — отговори Ангоасти. — Ще стигнем до една гора, където няма да се страхуваме вече от преследването на умкакани…

— Има ли други кафърски племена около езерото?

— Да. Кафрите населяват мястото от нос Добра Надежда до Замбези. Но другите племена не са опасни за нас. По-скоро има друга опасност.

— Каква?

— Да срещнем някой робовладелец. Избягалите роби си остават винаги роби и който робовладелец ги залови става техен господар.

— Както се спасихме досега, така ще можем да се спасим и занапред.

— И аз съм сигурен в това — каза Ангоасти. — Сега мога да ти кажа, че ми се отплати за малката услуга, която ви направих, като ви измъкнах изпод сянката на манзанило. Ако не ти беше дошло на ума да прегризеш със зъби въжето на Сули, тази сутрин щях да бъда вързан на кола на мъчението.

— За да те убият ли?

— Без съмнение… Но не мислете, че щяха да ме убият с един удар само… Не… когато кафрите съдят някого, това е цяло празненство… Връзват виновника на едно дърво и цялото село танцува около него… Мъже и жени играят като бесни, и при всяка обиколка имат право да го мушкат със своите сагайе. Но мушкането трябва да е леко, за да може танцът да продължи дълго време. Често пъти такъв танц трае четири или пет часа. Когато нещастникът загуби съзнание, игрите спират, в устата му наливат тое или ром, за да го посъживят малко… После играта пак започва, но по-буйна отпреди. Ударите са по-силни, най-после пленникът умира. През нощта го оставят на чакалите да го изядат.

— Такава смърт ли ти беше определена?

— Може би същата беше и за вас…

— Сега няма опасност чакалите да огризват костите ни…

Лодката се плъзгаше по тъмните води на езерото. Нощта беше към своя край. Зората огря насрещния бряг.

Майунга и Ангоасти бяха капнали от умора. Но положиха още малко усилие, за да достигнат брега.

Езерото беше прекосено.

Тримата бегълци оставиха пирогата, която не можеше да им послужи вече и се отпуснаха под сянката на грамадно дърво.