Емилио Салгари
Робът от Мадагаскар (7)

На път към брега

След три дни уморителен път през гората, с редки почивки и оскъдна храна едва достатъчна да поддържа живота на робите, керванът навлезе в блатиста долина.

Небето, покрито с тъмни облаци, тежеше над земята, като похлупак на погребален ковчег и с това правеше още по-мъчителна гледката на тези изтерзани човешки същества.

Мъжете напредваха с мъка, като се олюляваха; някои от жените падаха изнемощели на земята и бяха принудени да станат веднага под жестоките удари на арабите, други бяха влачени зад колите, като животни на заколение.

Майунга, тъжен, мълчалив, смъртно уморен, не можеше да откъсне мисълта си от скъпата девойка, която, жестоките събития и още по-жестоките търговци на роби, отделиха от него. Майунга си мислеше, че по-леко би понесъл ужасното робство, ако с него беше тази, която бе целта на живота му, но да я види замъкната някъде далече, и двамата обречени на тежката съдба на роба, о, това беше мъка, която му се струваше, че няма да може да понесе. По-добре да посрещне смело смъртта, при някой отчаян опит да се освободят. Приятелят му го поглеждаше от време на време и четеше мислите по изражението на лицето му.

— Майунга — каза тихо той, когато наоколо нямаше нито един пазач, — и аз мисля за това, за което мислиш и ти.

— Да мислиш само няма никаква полза — отговори мрачно негърът.

— Знам… трябва да се решим. Аз се опитах вече да избягам преди ти да дойдеш в кервана: виж на какво ме направиха… Но пак бих се опитал да избягам.

— Бягството е невъзможно. Трябва керванът да се разбунтува. А след това да убием Кафир и неговите надзиратели.

Облаците се сгъстяваха все повече; светкавици зашариха по небето и силни гръмотевици разтърсваха земята. Въздухът ставаше все по-тежък и по-задушлив.

Керванът продължаваше своя път, докато в душите на всички роби се разгаряше желанието да сложат край на този убийствен път, под едно небе, което заплашваше да ги задуши всеки миг и под неспирните камшици на пазачите, които изливаха яда си заради лошото време върху тях.

Омразният Кафир ставаше все по-жесток: той не се помири с тежката загуба на красивата негърка и сега насърчаваше своите хора да не пестят ударите си.

— Не оставяйте в бездействие вашите камшици — викаше той, — не се страхувайте да ги употребявате, те са направени, за да накарат амлуриите да се движат по-бързо.

Но тези насърчения бяха съвсем излишни: пазачите на роби изпълняваха много добросъвестно своите задължения. Щом забележеха, че някой мадагаскарец се спира, защото няма сила да върви напред, те се нахвърляха върху него със силни удари и го принуждаваха да върви. Ако някоя робиня паднеше, те я вдигаха и я биеха по-жестоко от мъжете. При нейните писъци братята, бащата и майката на нещастниците започваха да викат, но камшикът скоро заглушаваше виковете им.

Облаци забулваха небето, а мъчителите ставаха все по-жестоки.

Керванът стигна до брега на буен поток. В това време от небето се изсипа дъжд, като из ведро.

— Трябва да преминем потока! — извика Кафир от колата.

Потокът не беше дълбок, но беше буен и постоянно прииждащата вода правеше опасно преминаването му.

Негрите се престориха, че не са чули заповедта.

Кафир я повтори с гневен глас:

— Минавайте потока! И по-бързо, нямаме много време!

— Гръм да падне на главата ти! — се разнесоха гласове от различни страни.

Робите не се помръднаха: те нямаха сили да се борят с буйната вода. Гласове на недоволство се понесоха от измъчената тълпа.

— Дойде часът — каза Майунга на другаря си.

— Потокът не може да се премине! — извика той.

— Не, не може да се премине — извика Майунга още по-силно.

— Не, няма да го преминем! — извикаха няколко роби.

Кафир слезе веднага от колата и извади револвера си.

— Ще го преминете! Кафир ви заповядва — изрева той като насочи револвера си към един роб, който се беше отдръпнал от брега. — И ти ще бъдеш първият!

Нещастникът видя дулото на револвера насочено към гърдите му.

— Във водата! — изрева Кафир.

Робът се върна към брега, последван от негъра, който държеше все още револвера.

Мадагаскарецът навлезе в потока и се опита да го преплува, но силите му изневериха; силната вода го повлече и го събори. Робът се бореше отчаяно, но всичко беше напразно.

Без да дочака резултата от този първи опит, негърът извика:

— Хайде, пазачи… Какво правите с камшиците си?

Надзирателите, ядосани, че ще се измокрят до кости, когато преплуват потока и тласкани от своя зъл характер, се нахвърлиха върху робите, мъже и жени, като удряха с камшиците където сварят. В това време Кафир стреляше по тези, които се опитваха да избягат.

Така робите бяха принудени да влязат в потока. Майунга и другарят му, блъснати грубо от двама надзиратели, паднаха във водата.

Жените се разплакаха. Няколко от тях бяха повлечени от буйните води и се удавиха, други, с помощта на мъжете, достигнаха насрещния бряг.

Кафир и пазачите присъстваха на преплуването, а в това време дъждът се лееше.

— Първият, който се опита да избяга — извика негърът, — ще бъде застрелян.

Кафир и неколцина от пазачите се качиха на колите и преминаха потока.

Когато се събраха всички, негърът преброи робите: липсваха седем души, които се бяха удавили.

Продължиха веднага пътя. Най-после дъждът спря. Стъмни се и те трябваше да спрат. Раздадоха оскъдната вечеря. Робите налягаха по земята. Неимоверните усилия през целия ден ги бяха изморили толкова много, че скоро всички заспаха. И Майунга заспа, въпреки че беше най-неспокоен. Мъките на тези нещастници бяха толкова големи, че щастие им се стори да легнат спокойно на твърдата земя под открито небе.

На другия ден керванът потегли при горещина, която ставаше все по-голяма и по-непоносима, и новите мъки започнаха пак.

Мястото ставаше все по-блатисто. Вредни изпарения насищаха въздуха, който бе невъзможен за дишане. Много отровни змии пълзяха между трънаците.

Майунга беше тъжен и мълчалив. Напразно другарят му се мъчеше да го накара да заговори. Той прекарваше много мъчителни часове. Предния ден мислеше, че е дошъл моментът да се освободят от робството на мъчителите, но скоро се убеди, че докато другарите му бъдат вързани с въжета, никакви опити за освобождение не ще успеят. Бунтът бе потушен с камшици и когато това не беше достатъчно, идваха на помощ пушките.

Майунга се считаше вече за напълно загубен. Неговата енергия, оная енергия, която в селото го правеше непобедим, сега беше изчезнала. Той мислеше, че никога вече няма да може да се освободи от това унизително робство. Но това не беше нищо в сравнение със страшната мъка при мисълта, че е загубил завинаги своята Сули, годеницата си, за която се би толкова много. Какво беше станало със Сули? Накъде ще я завлече Ромек? Дали ще я продаде на португалците, или ще я запази за себе си? Можеше ли да се надява, че ще види пак смелата девойка, която беше най-скъпото му същество на този свят? Не, нямаше никаква надежда да стане това. Тази мисъл го измъчваше до болка.

Когато един негър мисли, че е слаб, наистина става такъв, въпреки че може да е силен като бик. Мисълта, че е изпаднал във фади парализира енергията му.

Майунга вървеше с мъка по блатистата местност. Острите и миризливи изпарения затрудняваха дишането му. Той не мислеше вече за възможността да застане начело на един бунт, да насърчи другарите си да извоюват свободата. Не беше вече Майунга непобедимият: това беше Майунга победеният, Майунга слабият, свободният човек, ондасти е станал амиурия — роб, човек, който не може да направи това, което желае. Танхур добрият дух, го беше изоставил.

Керванът продължаваше своя уморителен път. Когато преминаха блатистата местност, пътят стана удобен. После прекосиха една гора, където прекараха нощта. На сутринта потеглиха отново. Кафир бе станал по-спокоен и причината за това беше много проста: наближаваха брега. В най-скоро време той ще продаде своята жива стока на някой богат плантатор, но преди това трябваше да минат по Мозамбикския канал и да отидат в Софала.

Кафир наблюдаваше с окото на познавач своите роби и им поставяше цената. Погледът му се спря на Майунга и започна да го изучава.

Негърът направи недоволна гримаса, приближи се до мадагаскареца, удари го по рамото и каза:

— Нарочно ли искаш да изглеждаш така умърлушен?

Майунга не отговори.

— Разчитам много на теб — добави негърът и по лицето му се разля отвратителна усмивка. — Смятах да те продам много скъпо, а като се отпуснеш така ще ме ощетиш… Разбирам те, не трябваше да изпускам от ръцете си хубавата Сули и сега ти страдаш… Съгласен съм: това е цяло нещастие!… А можех да задържа Сули… Какво да направя? Загубих я… Но затова ти не трябва да се отпускаш толкова, защото ще те накарам насила да се постреснеш.

Майунга се ядоса толкова много, че не усети как кръвта му закипя. Мадагаскарецът беше загубил своята хазана, онази добродетел, която прави мъжете храбри и могъщи. Не можеше да направи нищо вече за своето освобождение; щеше да бъде продаден като един от най-слабите роби.

Привечер керванът наближи брега. Чуваше се шума на морето. Въздухът стана солен. Скоро нещастниците щяха да бъдат пренесени на африканския бряг…

След един час път керванът навлезе в едно крайбрежно село. Дванадесетина празни колиби очакваха пристигането на робите.

По заповед на Кафир, мъжете бяха освободени от веригите и от въжетата. Накараха ги да влязат в колибите.

— Поставете пазачи на вратите! — извика Кафир.

Заповедта бе изпълнена. Пазачите застанаха пред вратите, а Кафир отиде в една кръчма да се повесели.