Дън Йоумей
Опустошеният храм (6)

Завеждащ-управлението

Инкун поднасяше само чай, храна не продаваше. У Дачън извади хляба и месната консерва, които носеше, и покани шофьорката да закусят заедно. От горе до град Лиенхуа в подножието на Лотосовата планина имаше четири часа път, без възможност за спиране край шосето.

Като забеляза, че липсва Шао Лянин, а и дъщерята, и шофьорката се правят, че не са чули въпроса му, У Дачън разбра, че работата е по-заплетена, отколкото я беше обяснил в бележката Шао Лянин: „Сетих се за нещо спешно, слизам преди изгрев от другата страна на планината.“

Към средата на закуската той не издържа и попита дъщеря си:

— Снощи до късно ли разговаряхте?

— До късно.

— Да не сте се спречкали нещо?

— Поговорихме си добре.

— На каква тема — нещо секретно?

— Мога да ти го кажа съвсем открито.

И тя изложи казаното пред нея от Шао Лянин.

Колкото до шофьорката, по лицето й не трепна нито мускулче. У Дачън гледаше надолу изпод спуснатите клепачи. Едва след като привършиха с яденето, У Дачън вдигна поглед и каза:

— Този човек е твърде снизходителен към другите и строг спрямо себе си. Не му е било леко да търси истината чрез фактите.

— Кой?

— Шао Лянин.

— Защо, не е ли вярно това, което той ми каза?

— Не напълно.

— Кое не е вярно?

— Казал ти е, че по собствено желание отишъл с бунтарите, без да го подтиква някой — това е лъжа.

— Така ли? А кой го е подтиквал?

— Аз — каза с непроменен глас У Дачън. — Той тогава дотича да ми докладва, че кадрите се обединявали с работниците, за да организират специален ударен отряд за пълно унищожаване на Лотосовата планина — искаше аз да намеря начин да ги възпра. Казах му — не вярвам, че мога да бъда от полза, не ме интересува! Той каза — теб като не те интересува нищо, аз какво да правя? Казах му — отивай и бързо се включвай, нещата вече са решени, и без теб Лотосовата планина ще бъде опустошена, какъв смисъл има да изпускаш този шанс? Разбираш ли? Шанс! Той все пак отказваше да тръгне, а аз продължих: „Житейската реалност е твърде жестока, не трябва да се оставяш на чувствата. Сега е време да се стремим да оцелеем, оцелеем ли, чак тогава може да се променя положението.“

У Байлин погледна баща си, увери се, че думите му не са измислици, и попита:

— Защо му даде такава идея?

— Заради него самия — да не го изпратят да работи на село, да не го превърнат в несретник с разбит дом. Заради работата — заривах едно семе. Бях преценил, че всички ние, старите кадри, ще бъдем свалени от сцената, никого няма да оставят. Бъдещите ръководители в областта на пропагандата и паметниците на културата несъмнено ще излязат от тези бунтари. Познавах добре младежите на мое разположение — Шао Лянин беше по-способен за ръководна работа от онези, които умееха само да крещят лозунги и да организират акции! Ако той не се присъединеше към бунтарите, това значеше просто да подари всички шансове на онези. Затова му заповядах — отиваш. Но без да се водиш по тълпата, без да пригласяш безпринципно. Давай вид, че бунтарстваш, но в мръсотиите им не се забърквай! Той ме послуша. Имаше още по онова време хора, които ме слушаха.

Забравила в гнева си нормите на приличие, У Байлин отсече:

— Като казваш, че още имало кой да те слуша, защо не направи нещо да предотвратиш тази катастрофа? Някъде кадрите са се осмелявали да поемат отговорност, устоявали са и паметниците на културата са били спасени. Нима храмът „Изворът на вярата“ в Ухан и Западната планина край Кунмин не си стоят непокътнати и до днес? Явно, че не е било абсолютно безнадеждно! Ти, завеждащ-управлението, е трябвало да поемеш отговорността, когато Лотосовата планина е била изправена пред разруха!

У Дачън отново отпусна надолу клепачи и каза тихо, но ясно:

— Да, аз имам вина за този случай. Тогава се поддадох на настроението, проявих слабоволие и не поех отговорност. Вече ме разследваха, помолих този път да се оттегля на втора линия като съветник. Сам мислих доста върху случилото се, само че с теб наистина не съм го споделял!

У Байлин не посмя да каже нищо повече. Дори й беше малко жал за баща й, докато спрямо Шао Лянин чувствата й бяха крайно бурни, резки и тя едва ги прикриваше.

Загледа с неприязън шофьорката.

Тя продължаваше да стои невъзмутимо, със застинала усмивка в ъгъла на устните.

Като си допи чая, У Дачън отиде в стаята да си прибере багажа.

— Чу ли какво каза баща ми? — поде У Байлин с насмешлив глас, изпълнен с чувство за реванш.

— Това, което аз ти говорих снощи, всъщност не се отнасяше точно до завеждащ-управлението У и началника на отдел Шао. И аз самата дори не ги слагах в най-тежката категория. Все пак ще те попитам нещо — ти смяташ ли, че това, което баща ти каза, е пълната истина?

— Ти се съмняваш, така ли?

— Той не ти каза в кой ден беше проведен разговорът, който поощри Шао Лянин да тръгне с бунтарите. Това беше денят, когато ние слязохме от планината и тръгнахме за пекинския сбор. Сигурно трябва да има някаква причина първия ден той да се кълне пред вратите на храма, че до смърт ще брани Лотосовата планина, а на другия ден да се обърне на сто и осемдесет градуса. Обясняват ли всичко няколкото думи „поддал се на настроението“? На чие настроение се поддал? Защо се поддал на настроението? Първия ден, когато хунвейбините тръгваха да разбиват Четирите старини, повечето от кадрите в градския комитет и работниците от предприятията ги гледаха с гняв, ругаеха и проклинаха. Как така само след една нощ изведнъж се вдигнаха да организират специализиран отряд за разбиване на Четирите старини, да завършват недовършената работа на хунвейбините? Зад всичко това трябва да стои някаква причина.

— Ти недей го увърта, ами ако имаш нещо за казване, казвай!

— Това, което смятам аз, е, че те са доловили откъде духа вятърът, че този вятър духа откъм авторитетни ведомства и авторитетни личности и че според този вятър разбиването на Четирите старини е революционно действие, а противопоставянето на това действие е противопоставяне на революцията! И след като здравата се стреснали в началото, веднага побързали да изразят отношение, да засвидетелстват предаността си. А баща ти, като усетил каква е работата, не се решил повече да ходи да се пречка, ами взел да убеждава любимите си кадри да се хванат за сламката и да си спасяват живота. Това обяснение не е ли достатъчно логично?

Със същата застинала усмивка в ъгъла на устните, шофьорката хвърли кос поглед към Байлин.

У Байлин чувствуваше как от омраза би могла да пребие тази жена — толкова хаплива, толкова самоуверена, толкова предизвикателна, като че всички доказателства са на нейна страна. Тя просто цялата трепереше от гняв:

— Ти се заяждаш от злоба! С твоите субективни измислици гледаш само колкото може повече да очерниш другите. Аз не ти вярвам!

— Вярваш, знам, че вярваш! Добре, край на шегите. Ще ти дам да прочетеш нещо! Взех го нарочно, понеже чух, че си била журналистка, но после като видях, че освен журналистка си и дъщеря на завеждащ-управлението У, приятелка на началника на отдела Шао, пък и още си дете, сметнах за по-добре да не ти го показвам. Но сега вече реших, че все пак ще трябва да ти го дам да го прочетеш. Ако ти се вярва, приеми го като истина, ако не — сметни го за измама, аз не те насилвам да вярваш!

Шофьорката извади от чантата си едно червено тефтерче-дневник и го разтвори на страницата с прегънат ъгъл. Върху нея бяха нахвърлени три записа на телефонни разговори.

Първи запис

Време: 15 октомври 1966 година, 9 часът.

Разговарят: У Дачън и XX — представител на Групата по културната революция към ЦК.

У: Обръщам се към вас за указания от името на градския комитет в Лиенхуа. Група хора искат да се качват на Лотосовата планина да рушат паметниците на културата в храмовете, какво да предприемем?

XX: Другарката Дзян Цин вече е казала — революционните действия на хунвейбините и бунтарите могат само да бъдат подкрепяни, не може да се нападат.

Втори запис

Време: 15 октомври 1966 година, 10 часът и 30 минути.

Разговарят: У Дачън и началник-отдел 406, Пекин.

У: Другарю началник, в момента тук някои хора събират отряд, искат да тръгнат да чупят паметниците на културата в храмовете по Лотосовата планина. От градския комитет ми възложиха да поискам от вас указания как да бъде уреден въпросът.

Началникът: Мда, това трябва да се проучи, ще ви отговорим по-късно. Защо не поискате мнението на Групата по културната революция на ЦК?

У: Ние се обърнахме за указания към Групата на ЦК, те казват, че революционните действия на хунвейбйните и бунтарите могат само да бъдат подкрепяни, не може да се атакуват.

Началникът: Тогава действайте съвестно без всякакво колебание! Точно така, повдигайте духовете, никакво оклюмване! Да се слуша Групата на ЦК!

Трети запис

Разговарят: У Дачън и комендантът Хун.

У: Коменданте, началство, У Дачън е на телефона. Градският комитет ми възложи да искам подкрепление от теб — хунвейбините са тръгнали да рушат Лотосовата планина, никой не ще да ги спре, но ако, да кажем, войската подхвърли няколко думи, ще влязат в работа. Там има отбранителни съоръжения — само да си отвориш устата да кажеш, че строго се забранява влизането в планината с цел охрана на отбранителните съоръжения — и Лотосовата планина е спасена!

Комендантът: Значи такива работи. Ами защо не докладвате спешно в ЦК?

У: Току-що говорих, началство, не става. (Излага в общи линии положението.)

Комендантът: Мда, ясно. Въпросът наистина е много сериозен. Но нали ние сме войска, не е удобно да се месим в местните проблеми. Те като разбиват отгоре Четирите старини, това на подземните съоръжения не се отразява — не мога да си изкривя душата. Сега при уреждане на проблемите трябва всячески да се избягва поддаването на чувства, потърсете някакъв друг начин, а? Поговорете внимателно с малките генерали…

В допълнение шофьорката обясни:

— Разговорите са водени, докато тримата наши представители чакаха баща ти в приемната. Което и обяснява защо като влезе, той повече не се върна.

— Това не може да е истина!

— Вярваш, не вярваш — твоя си работа.

— Как сте се добрали до това?

— По онова време и секретни документи можеха да се изваждат на бял свят.

— И тогава за истина ли беше прието?

— Имаше и такива, които казваха, че не било истина, ами само грим, с който се опитвали да се маскират поелите по капиталистически път. Онези, които говореха така, смятаха пекинския началник и коменданта за тръгнали по капиталистически път.

В този момент се появи У Дачън с чанта в ръка. У Байлин се поколеба за момент, а после подаде тефтерчето на баща си.

— Татко, кажи ми това истина ли е, или фалшификация?

У Дачън попрегледа записките, хвърли един поглед към шофьорката, усмихна се. Усмивката му беше пълна с печал и той добави с потреперващ глас:

— Е, какво — не съм ли препречвал с тяло пътя на хунвейбините? Колкото и да бяха многобройни и свирепи хунвейбините, аз също бях убеден в своята правота, нямаше от какво да се плаша. Но след тези три телефонни разговора загубих равновесие, не можах да намеря опора.

Той извади носна кърпа, избърса слепоочието си, сякаш оросено от пот, избърса и крайчеца на окото, като да беше се процедила сълза.