Дън Йоумей
Опустошеният храм (1)

Встъпление

Лотосовата планина е нещо като патриаршеска обител на една от чан-будистките школи^[1]. Още от времената на династията Дзин^[2], в течение на различни епохи, по предния и задния й склон са били строени и достроявани общо девет скални храма и осемнадесет манастира с три хиляди статуи на светци, а освен тях — каменни релефи, стенописи и рисувани тавани — гледка действително внушителна и великолепна. През последните години на династията Цин^[3] дошъл висш японски духовник на поклонение при патриарха и поднесъл в дар пълното будистко писание — прочут в страната и зад граница книжовен паметник. С един замах Великата културна революция изпрати бодхисатвите^[4] в нирвана и предаде сутрите^[5] на изпепеление. Останаха само три монашески килии и страничното крило от един храм на билото на планината. След подема на туристическото дело намери се човек именно в този храм на билото да отвори павилионче за чай, а при случай да дава и легла за пренощуване на туристи. Името му бе Инкун^[6], някогашен монах. През културната революция слязъл от планината и няколко години изкарал като член на селската комуна, а сега се беше върнал да продава в храма чай. Основната част от приходите той предаваше в бригадата и наесен се включваше в бригадния списък за зърнени дажби. От тази гледна точка още си беше като комунар. А по зида на страничното крило на храма бе разлепил няколко ивици червена хартия с надписи „Амитуофо“, „Буда на Вечното дълголетие“, „Бодхисатва Дочуваща мирския зов“, „Бодхисатва Велики вседържител“^[7], под табелките беше поставил кадилници за благовония и касички за пожертвувания. Щом дойдеха хора да палят благовония, все се случваше и някой да хвърли в касичката пара (тъй като днес тибетски или алоеви благовония не могат да се купят, те бяха заменени с ухаещи на роза пръчици, които се палят за санитарни цели или за прогонване на комари, а парите си бяха напълно годни монети на Народната банка). Тези пари не отиваха в бригадата, а биваха ползувани изцяло от Инкун. Оттук погледнато, той като да си беше и монах. Изобщо — хем мирянин, хем монах, а и малко тралала. Но слабоумието на този духовник не причиняваше притеснения никому и в бригадата много-много не му придиряха.

В благото утро на един щастлив ден от втория летен месец^[8] на 1980 година откъм подножието на планината се зададе джип марка „Пекин“. От него слязоха двама мъже и две жени и пожелаха да пренощуват в храма. Инкун кимна неколкократно с глава, скръсти ръце пред гърди и въведе гостите в монашеската обител. Тези четирима души бяха: У Дачън, завеждал до Великата културна революция градското управление „Пропаганда“, понастоящем съветник в центъра на провинцията, Шао Лянин, до Великата културна революция подчинен на завеждащия У, понастоящем началник на градския отдел за паметниците на културата, У Байлин, дъщеря на У Дачън, студентка във Факултета по журналистика на един известен университет, а така също и жената шофьор от таксиметрови превози, с неизвестна фамилия.

Инкун, беловлас, но с младенчески лик и чисти сетива, съвсем не бе оглушал и ослепял за суетата и илюзиите на мирския прахоляк. Като наблюдаваше скритите погледи, разменяни между младежа и девойката, той стигна до заключение, че житейските съдби на Шао Лянин и У Байлин ще да се преплитат. Но подобни неща не засягат един монах. Той поднесе чай, а после поведе всекиго към съответната квартира. Двамата мъже бяха настанени в северния край, двете дами — в южния, а той самият съобщи, че се оттегля, след което пое към килията си. Макар това да бе чанска обител, Инкун не принадлежеше към школата Чан, той към никаква школа изобщо не принадлежеше — това, което знаеше, бе да сади зеленчук, да събира съчки, да премита, да пали благовония, да долива светилника, да бие клепалото. Посред нощ трябваше да припали благовония, та легна по-рано. Да седи във вглъбение, също не умееше.