Дън Йоумей
Опустошеният храм (3)

Шофьорката

Вечерта, когато двете жени се настаниха в общата стая, противоречията между тях се изостриха.

След огледа на обекта и изслушаната беседа У Байлин беше в състояние на силна емоционална възбуда и не можеше да заспи — въздишаше, нахвърляше по някой ред в черновата и пак се обръщаше на другата страна в леглото.

Шофьорката се надигна и приседна в своя креват:

— Ти като не спиш, от това въртене и мен сън не ме лови. Утре можеш и да дремнеш в колата, а аз какво да правя? А съм задрямала, а сте отишли всичките долу в дерето за храна на вълците!

— Толкова печална изглежда тази история с разрушаването на Лотосовата планина! Нима може човек да заспи? Нима не те заболява сърцето?

— То е понеже малко си видяла. Като обиколиш още няколко места, като огледаш хубаво навсякъде, ще ти премине. А сега — олелия за дреболия!

— Доста си хладнокръвна. Още преди забелязах, че когато хората обясняват, ти и дума не щеш да чуеш. Съвсем като хунвейбините от онези години!

— Защо като? Аз съм! При разгромяването на Четирите старини в Лотосовата планина и аз бях в строя, всичко ми е много по-ясно, отколкото на твоя началник-отдел Шао — какво да му слушам приказките!

— Нищо чудно! Позициите ви се различават, нали?

— Точно така! Той изля цялата кофа с помия върху нас хунвейбините, а това трудно може да се понесе спокойно!

— Аз като малка съм виждала хунвейбини — и без да ги заливат с помия, миризмата е достатъчно силна!

— Друг да говореше така, можеше и да не му обръщам внимание, но ти трябва да се позамислиш. Журналистика учиш, нали? Дописник ще ставаш. Но преди да станеш дописник, научи се първо да усещаш къде става дума за субективност и безапелационност, за едностранчиво доверяване на едностранчиви мнения — тук има някои малки тайни! Бих те посъветвала първо да изслушваш и двете страни, пък после да преценяваш, а също да чуеш и обяснението на други.

— Тогава да те чуя теб какво имаш да казваш!

Това предизвика следния монолог от страна на шофьорката:

— Точно така, като чуха, че ние, хунвейбините, сме в подножието на планината, татко ти и Шао Лянин наистина пристигнаха веднага с една кола. Баща ти застана на главните врати към планината, запъна ръце в страничните колони и викна: „Стойте всички! Това е отечествено богатство, никой няма право да го руши. Първо мен ще трябва да убиете и да минете през трупа ми!“ Пред тази изява на героичен дух ние едва не се стъписахме. Но помисли си — ние, над сто души, сме решени да пробием, та той ли самичкият ще може да ни спре? Ние идваме с лозунга: „Щом не се боиш да се раниш, и императора от коня ще свалиш!“ — та тези ли няколко негови думи ще ни сплашат? Това, че от десет часа вече седяхме в подножието на планината и не влизахме в храмовете, съвсем не беше, както казва Шао Лянин, понеже завеждащ-управлението У ни бил възпрял да нахлуем. Имахме си друга причина. Истината е, че точно тогава за нагоре в планината тръгваше военен камион, натоварен със свинско месо и зеленчуци. Бойците, които го съпровождаха, поискаха да се отдръпнем и да дадем път, казваха, че в планината имало военно съоръжение, трябвало да преминат и да доставят продоволствията. Това ни накара да се позамислим. Май Великата китайска стена не биваше да се щурмува, не биваше да се рушат съоръжения на националната отбрана, несъзнателно да се уврежда отбранителната мощ на страната. И така, излязохме с предложение Шао Лянин да отиде в градския комитет и да иска указания от секретаря. Мислехме си — ако войската има възражения, би трябвало първо да ги изложи пред градския комитет. Когато от тръгването на Шао Лянин изтекоха четири-пет часа, нашите хунвейбини започнаха да препират, искаха да щурмуваме. Ние отново разяснихме внимателно положението пред всички и постигнахме съгласие да се изпратят трима представители, заедно с баща ти, за указания в градския комитет. Като стигнахме пред сградата на комитета, баща ти каза представителите да почакат в приемната, той щял първо да влезе да намери секретаря, та като влезе, два часа никакъв не се яви. Ние усетихме, че сме излъгани, и сами тръгнахме да търсим секретаря, но портиерът ни каза, че секретаря го нямало и не ни пусна! Поискахме да излезе баща ти, а портиерът каза, че не е виждал завеждащ-управлението У да се връща, къде да го търси? Точно в този момент на входа пристигнаха петдесетина хунвейбини от Пекин. Нашите представители им разкриха неоснователното поведение на градския комитет спрямо нас, а те казаха: „Сами си го търсите! Какво утвърждаване може да се иска за революцията? Ние от северното командуване още в началото ритнахме партийния комитет и развихрихме революцията. Да не би да не трябва да се разгроми Лотосовата планина, тази крепост на Четирите старини? Давайте, ние ще ви ръководим, ако има нещо, ние отговаряме!“ И така, тримата представители се върнаха при Лотосовата планина заедно с петдесетината пекински хунвейбини. Щом стигнаха в подножието, представителите изложиха плана за проникване в оградената планина, всички вече скърцаха със зъби и тропаха с крака от яд, пекинските хунвейбини също се мобилизираха, пламъкът в сърцата на всички лумна бурно, духът се приповдигна и посред нощ в единадесет часа щурмувахме Лотосовата планина.

И като почнахме — чупихме до следобеда на следващия ден. Някой съобщи, че в близките дни председателят Мао пак щял да прави преглед на хунвейбините на площад Тиен ан мън и всички като чуха, решиха моментално да отиваме в Пекин да видим Председателя Мао, а бодхисатвите ги зарязахме.

В продължение на шестнадесет часа из планината се щураха има-няма двеста души. Нанесоха ли щети? Разбира се, нанесоха. Голямо старание ли вложиха? Естествено — не малко. Но не забравяй, че освен фанатичния си екстремизъм тези двеста и нещо души не бяха донесли други оръдия за разрушение. Горе в планината се намериха няколко коли, посъбрахме камъни — и това беше. Но в тази планина имаше девет пещери и осемнадесет храма с общо над две хиляди големи и малки статуи. Всичките ковани от желязо, лети от бронз, ваяни от глина! По седем-осем джана високи, по десетина тона тежки! Голямото будистко писание, което донесъл японецът, казват, било над две хиляди свитъка, повече от седем хиляди книги — няколко пълни стаи. А освен това, когато навлизахме в планината, вече ден, как нищо не бяхме хапвали, там бодърствахме цялата нощ и още половин ден, та всички бяхме вече почти на края на силите си. Инак едва ли щяхме да приемем питките, мекиците и баничките с месо, които градският комитет ни изпрати с една кола! Така че хем дъвчехме, хем предупреждавахме, че това, дето ядем храната на градския комитет, съвсем не означава, че можем да бъдем купени! Я помисли, можехме ли ние за шестнадесет часа да разрушим културни ценности, трупани по тази Лотосова планина в продължение на няколко хиляди години? Казвам ти честно — за разбиване, разбивахме, но резултатът беше нищо и никакъв. Катурнахме няколко по-малки бодхисатви, изчоплихме очите на Четиримата елмазени мирови стражи, изрисувахме свирепа гримаса върху лика на Буда — и това е. Ако говорим за това как оставихме планината, то всичко можеше да се възстанови много по-лесно, отколкото при сегашните разрушения. Днес е разрушено почти всичко. В онази нощ ние не бяхме разрушили и една пета. Но вече повече от десет години, стане ли дума за Лотосовата планина, всичко веднага се стоварва върху хунвейбините. Колко възмездия понесохме ние за грешките си, вероятно ти е известно — без образование и без професия, отчаяние, блуждаене, самопрезрение за всичко, което сме извършили. Но Небето ни е свидетел — ние вършихме тези неща, защото бяхме невръстни, невежи, лековерни, заблудени! А онези другите? Те разбираха абсолютно всичко, но плюеха на съвестта си и действаха! В замяна обираха всичките облаги! Власт, постове — някои и до днес си ги държат, а привилегиите им остават в сила и за в бъдеще. Но точно те, без да им мигне окото, ругаят хунвейбините! Е, това справедливо ли е? Ти учиш журналистика, за дописник се готвиш. Вземи тогава и поразучи малко по-добросъвестно случая. Дали ще имаш после смелост да пишеш, е друга тема, първо се запитай имаш ли смелост да гледаш — да гледаш действителността в лицето!