Дън Йоумей
Опустошеният храм (4)

Монахът

Като изля всичко, насъбрало се в гърдите й, шофьорката се обърна на другата страна и моментално захърка. У Байлин още повече се разсъни. И пред статията, и пред любовта, изглежда, изникваше преграда. Тъй като се страхуваше да не разбуди пак шофьорката и да не си навлече по-нататъшни неприятности, тя приседна тихичко на кревата, намери с крака обувките си и се изниза през вратата.

Навън лунна светлина заливаше земята, струеше, бистра прохлада, по ъглите на извити стрехи — камбанки, полюшвани от вятъра, дъх на древност и прискърбие, които осезаемо настройваха човек към откъсване от мирската суета и към печална съзерцателност. След като поседя малко, дочу някакво движение откъм страничното крило, напрегна очи — няколко искрици приприпламваха и помръкваха, като че някой палеше благовонни пръчици. Тя пристъпи натам да види какво има. Още отвън вратата дочу как някой — „шушу-мушу, мрън-врън“ — реди молитва, монахът Инкун, види се, припалваше нощни благовония.

Монахът свърши с поклоните и докато се изправяше, забеляза женски силует пред вратата. Спомни си, че на път за насам бе срещнал и началника на отдела Шао да се разхожда под лунната светлина. Двамината сигурно са имали уговорка да побеседват за любовта и да обсъдят чувствата си. Напусналият светския живот е преди всичко милозлив, с приведена глава и бързи стъпки той пое обратния път, да си останат хората спокойно насаме.

Но гласът на У Байлин го спря. Тъй като беше във формени кадрови дрехи, а небръснатата му скоро глава наподобяваше нова кратунка за вода, той не предизвика у нея усещане за необичайност и тя съвсем свойски му подвикна: „Дядо!“

— Чест е за мен…

— Ти и нощем ли палиш благовония?

— Ами по навик.

— За десет години в комуната не отвикна ли?

— Отвикнах. Но като се върнах в храма, пак привикнах.

— Ти наистина ли вярваш в бодхисатвите?

— Трудно е да се каже със сигурност, май не съвсем.

— А тогава защо се молиш?

— Думи имам вътре, не ги ли изприкажа, ще ме задушат.

— Какви думи?

— Старите грехове си приповтарям.

У Байлин не знаеше какви грехове може да има един монах, щеше й се да чуе, но се страхуваше, че на монаха може да не му се говори, и затова се опитваше да го предразположи. Всъщност хитрините й бяха напразни — Инкун не се боеше да говори, боеше се, че няма кой да го слуша. Няколко пъти беше хващал секретаря на партийната група в бригадата да му приказва, но всеки път се получаваше така, че секретарят хукваше навън още преди той да е свършил, та накрая пак привикна да си казва всичко пред буда Амитабха.

След първите му десетина фрази У Байлин вече се разкайваше. Но й беше неудобно да го прекъсне, след като сама накара човека да заговори. Само си казваше — в главата ми е такава бъркотия, а трябва хем да го слушам, хем да му разсуквам мислите, та нещо поне да схвана — наистина неприятно! Ако монахът не е учил логика, то поне би трябвало да е чел Лотосовата сутра. Нали сутрите също имат някаква последователност, начало и край?

В душата на Инкун всичко, разбира се, си беше с начало и край. Но той се страхуваше, че захване ли да разказва от началото до края, хората няма да го изтърпят и затова започваше с „най-съществените“ моменти, поради което край и начало се оплитаха и се получаваше пълна неразбория.

Най-съществен беше случаят с катурването на бодхисатвите. Един следобед Манджушри^[1], Самантабхадра^[2], Бодхидхарма^[3], Осемнадесетте архата^[4] в трите пещери на западния склон, всичките съборени на земята, стъпкани с крака, раздробени на по три, на по пет парчета. Голям грях, велик грях, сам също катурнал един светия!

Кой го карал да катурва? „Бунтарската дружина на революционните монаси“. Предводител на дружината бил неговият духовен сродник Чънхай^[5], който след Освобождението заел кадрова длъжност в Обединението на будистите от Лотосовата планина. Кадър, ала пак монах. Пристига той начело на шестнадесет революционни монаси с въжета и лостове и търси Инкун. Замъква го до входа на пещерите и почва припряно да му говори:

— Братко, навсякъде всички са в революция. Мюсюлманските хунвейбини разбиха джамиите, влачат моллите по улиците. Трима бронзови буди на предния склон окончателно ги разпарчальосаха, на Четиримата елмазени стражи им изчоплиха очите и си ги подмятат с прашки, още една стъпка — и май идва ред на монасите.

— Амитуофо! Няма спасение, настъпи краят и на този свят!

— Решихме да се разбунтуваме и ние. Бунтари с бунтари все ще се погодят, нали така?

— Завеждащ-отделът „Паркове“ нали каза, че да охраняваме добре планината, гората и храмовете — това именно значи да вършим революционно дело? Как тъй трябвало и да се бунтуваме?

— Това са стари приказки, сега не важат. Сега революцията набляга на бунтарството!

— И как се прави това бунтарство?

— Ами катурваш бодхисатвите на земята, стъпкваш ги с крак, и това е!

— Вие защо не отидете да си рушите своите храмове по предния склон, а пещерите тука да не ми ги пипате?

— Кадрите от градския комитет докараха каменари, железари, дърводелци, зидари и заеха всичките шест пещери и осемнадесетте храма по предния склон. Бронзовите буди видяхме как с железни чукове ги чукат, железните буди с оксиженови горелки ги горят, зидарите раздробяват глинените статуи, каменарите изсичат релефите от камъните, книгите на Голямото будистко писание първо ги разкъсват, после ги пращат в хартиената фабрика за претопяване на тоалетна хартия. Място за нас да бунтарстваме там вече няма. Нашият Буда е милостив, не им даде да открият тези три пещери на задния склон и на нас една възможност ни остави: искаме спокойно да побунтарстваме, че дойдат ли те, за нас нищо не остава.

Точно изричал това и — „думм“ — от гърлото на пещерата със Самантабхадра излетяла пушилка. Докато значи тук си приказваме, там пък шестнадесетимата проповедници на вселенския закон вече действали. Самантабхадра лежал строполен на земята ведно със своя лъв.

По време на разговора, макар вътрешно да изтръпвал, Инкун не вярвал все пак в непосредствената реалност на всичко това. Чак когато видял как първият пада, усетил, че действието наистина се развива под носа му. В този момент устата му се вдървила, коленете му се подкосили, аха за малко да клекне на земята. И пак — „думм“ — Манджушри също се стоварил заедно с белия си слон. Чънхай застанал пред своя събрат, приповдигнал го и рекъл:

— Тъй или инак, щяха да се събарят, ами ти побързай да протегнеш ръка, разкай се и подай молба до Обединения бунтарски щаб, аз ще докладвам положително за теб и направо можеш да се смяташ за бунтар!

Тези думи върнали Инкун към действителността, той разперил ръце и закрещял:

— Не чупете! Не чупете! Оставете патриарха Бодхидхарма, не може без ни един светия да останат пещерите!

В отговор се дочул смехът на монасите, които междувременно мятали въжето през врата на Бодхидхарма. Обзет от неведом, бесен порив или пък от вълшебна сила някаква, Инкун скочил, хванал въжето и завикал с пресипнало гърло:

— В тази пещера аз принасям почести от тридесет години, ако ще се събаря, то не е ваша орис, сам ще го бутна! Всички обреди съм изпълнявал най-прилежно, щом ще се бута, мен трябва да оставите, не смейте вий да вдигате ръка!

Треперещ от гняв, той се покатерил върху свещения пиедестал и се извърнал към лицето на Бодхидхарма. Бодхидхарма десет години прекарал във вглъбение с лице към стената, по навик с гръб посреща човешкия свят. Тукашната скулптура също пресъздавала тази привична за него поза, така че за тридесет години принасяне на почести Инкун всъщност не бил и зървал светия му лик. Едва днес, извъртайки се откъм задната страна, той открил, че този патриарх има точно същото лице на неудачник като неговото — жълто и изпито, залято от горчилка. Като го доближил, чул как той започнал хрипкаво да произнася: „Нима самият ти трябва да вдигнеш наистина ръка срещу мен? Тридесет години другарувахме деня и нощя, всеки чист и предан пред другия. Ти ми палеше благовония, омиташе праха, срещу това в храма ти подаваха храна, благодетели те даряваха с милостиня. Днес други хора са метнали въже през врата ми, другите — то си е друга работа, но ти как имаш сърце да посегнеш на мен? Ох, Инкун, Инкун…“

Сърцето на Инкун затуптяло още по-лудо, краката му съвсем се затресли. Пред очите му притъмняло, той политнал с цяло тяло напред, чул се глух удар и двамата се строполили заедно в прахта.

Монасите, като гледали отдолу как Инкун блещи очи и не се решава да мръдне, сметнали, че той няма да се осмели да посегне, и били решили да му викнат да слиза. Но щом отворили уста, видели го да се сгромолясва ведно с Бодхидхарма. Хукнали да го спасяват, но той вече бил в безсъзнание. Занесли го в отшелническата колиба, пък се върнали да съберат изпотрошените крайници и парчета от телата на няколкото бодхисатви, след което ги нахвърляли вкупом в подножието. Като привършили работата, усетили известни душевни терзания. По предложение на Чънхай запалили три благовонни пръчици към небето и прочели веднъж Великоскръбното заклинание. Поначало Великоскръбното заклинание се чете за упокой на блуждаещата човешка душа и макар че не подхожда съвсем за изпращане на старите буди в небитието, все пак доказва, че компромисите между хора, демони и богове са възможни, че Горе и Долу, трите свята на Небето, Земята и Човека не са разделени с тъй резки граници.

Инкун се свестил посред нощ. Революционните монаси, удовлетворени от сторените благодеяния, вече се били оттеглили в мир и радост. Из трите пещери царяла пустота. Инкун ги оглеждал една подир друга и се чувствал горе-долу както някой самотник, ненадейно запратен с ракета на луната. За другите тези будистки изваяния може и да били просто дървени кукли и глинени истукани, но за очите на неговото сърце те имали плът и кръв, душа, нрав и чувства. За пръв път от тридесет години се почувствувал самотен. Защото никой вече не го чакал да премете, да принесе поклоните си, нямало кой да изслуша търпеливо жалбите, разкаянията и молитвите му. Но най-мъчителното било, че от този ден нататък всеки свободен миг пред очите му започвал да изплува горчивият лик на Бодхидхарма, отново и отново да го пита: „Нима самият ти трябва да вдигнеш наистина ръка срещу мен?“ Тонът бил не на укорителен въпрос, а на скръбна молба. С този глас в главата той прекарал остатъка от нощта пред входа на пещерата — стенел и проклинал. (Хора, които са го чули, казвали, че били досущ демонски заклинания.) Хем виел, хем нареждал как не трябвало да мами той Учителя, да затрива патриарха, грешен помисъл да позволява в сърцето му да се надигне, с гняв за добродетелта да се отплаща. Като изредил всичко, олекнало му малко на сърцето. След това повече не виел, само изреждал един по един корените на злото в себе си.

Но участието в бунтарството все пак донесло на Инкун и някаква полза. Чънхай докладвал пред Обединения щаб на една от двете големи бунтарски групировки в града и „Бунтарската дружина на революционните монаси“ била призната от тази групировка за организация на революционните народни маси. Тъй като по-късно тази групировка заела правилна позиция и с подкрепата на въоръжените сили завзела властта, то когато останалото монашество било подложено на разгром, Чънхай и всичките други от неговата дружина избягнали репресиите. Останалите монаси, след съответното разгромяване, били изхвърлени със заповед да се връщат към светския живот и всеки сам да му търси колая, докато членовете на бунтарската дружина били настанени до един на работа. Инкун усещал, че получава тази работа в замяна на собственото си недостойно поведение, и тъй като се боял, че приеме ли я, в бъдеще Бодхидхарма ще се вкопчи в него още по-неспасяемо, не посмял да я приеме. Поради което го препратили на обща работа в една комуна. Поначало Инкун бил от монасите, за които трудът е основен закон^[6] и хич не се страхувал да се поизпоти. Но му било трудно да свикне с живота в комуната. Защото младежите го подигравали, че е невеж и изостанал, а старите го порицавали, задето сам сторил грях, та погубил светините по задния склон. Те казвали, че ако не беше монахът сам да ги погуби, то кадрите и работниците можело да не ги открият непременно и щели да си останат тези няколко пещери, нямало Лотосовата планина да е същинска пустош днес. Някои старци даже идвали и му казвали крадешком: „Една пещера барем да бе останала, нямаше да ни е тъй пусто в душата!“ Приказките, разбира се, са си приказки, а като дошло да се събарят храмовите сгради, като почнали да се влачат тухли и керемиди по домовете за направа на свинарници, те не влачели по-малко от другите. Това лесно може да се забележи по изобилието от гледжосани плочки и шлифовани мраморни блокове в градежа на свинарници и курници по всички села на околността. Докато живял там, Инкун се чувствувал така самотен, както и горе в планината, ала му липсвала нейната спокойна свобода. Щом поотпуснали стопанската политика, той поискал да се върне в храма и там да се оправя сам. Предстояло възстановяване на Обединението на будистите от Лотосовата планина, но монасите отдавна се били разнесли като безгрижни облаци, гонени от волния вятър, кой ги знае де изчезнали повечето от тях. Само шестнадесетимата от бунтарската дружина били останали в града, а измежду тях Чънхай бил най с политически ум, и организаторски способности имал, та него, разбира се, и сложили за председател на Учредителния комитет. Чънхай мобилизирал този комитет за възстановяване на храма и всячески подкрепил Инкуп да се завърне там.

Щом Инкун се прибрал обратно в храма, с него се върнали горестният лик на Бодхидхарма и скръбният му глас. Запали той една благовонна пръчица, направи разкаяние, и Бодхидхарма се поумирява. Няма как, трябва всяка нощ да става Инкун, да пали пръчици и да прави разкаяния. Денем не го е страх, по светло индийският монах ще да си има друга работа, не му е до това да идва да се разправя с Инкун.

Към този момент от разплитането на мислите челото на У Байлин вече леко пареше.