Дън Йоумей
Опустошеният храм (5)

Началник-отделът

След като Инкун си тръгна, У Байлин смяташе вече да се прибира в стаята си да спи, но ето че отвъд вратите на храма се дочу шум от приближаващи стъпки. В момента, когато тръгваше, я спря гласът на Шао Лянин.

— Къде си се запътила посред нощ?

— Не мога да заспя, а ме беше страх, че като ходя по двора, ще събудя другите, та поседях малко на празното място пред вратите на храма. А защо и ти си навън?

— Вече се връщам.

— По-добре остани още малко, да поговорим, ако нямаш нищо против.

— Нощта преваля, а нали утре тръгваме?

— Утре по ранина аз смятам да отида да свърша една работа от другата страна на планината, няма да ви съпровождам надолу. Имам да ти кажа няколко важни неща.

— Казвай тогава.

— През деня не ти обясних цялостното състояние на нещата, имаше някои пропуски.

У Байлин си припомни казаното от шофьорката и нещо подскочи в сърцето й. Хем й се искаше Шао Лянин по-бързо да каже нещо, хем се боеше, че ако нейните думи се окажеха верни, вече трудно щеше да се оправи в цялата история. Шао Лянин се съвзе малко и усмири, доколкото можеше, обладалото го вълнение.

— Акцията на хунвейбините за разбиване на Четирите старини само положи началото на разрушенията. Доста сериозно начало. Но оттам нататък продължиха други!

— Кои други?

— Кадри, работници, техници — всякакви, — а като дойде време да се събарят постройките, дойдоха и селяните.

— Ти също ли участва? — запита, потръпвайки леко, У Байлин.

— Разбира се.

— Но ти си участвал, следвайки общия поток — в онази обстановка…

— Не, аз бях водач, бях инициаторът. Идеята да се разкъсат, а после да се смелят на каша за хартия седемте хиляди книги на будисткото писание, беше моя. Както и тази да се разрежат на парчета бронзовите буди, да се продадат за вторични суровини, а получените общо четиридесет хиляди юана да се предадат на военното командуване. Така че, когато после се създаде революционният комитет, влязох в ръководството на Групата по културните въпроси, а оттам пък бях трансформиран в сегашния началник на отдела за паметниците на културата.

— Ти… защо ми разправяш всичко това?

— Вече няколко години никой не ме е разпитвал за тези неща. Отгоре била „четворката“, отдолу — стотици и хиляди, които по равно си поделят отговорността — струва ли си разследването този мой случай при толкова много хора и проблеми? Когато се „даваха обяснения“, дадох веднъж и аз, изслушаха ме без особено внимание. Откак поех отговорната работа, уреждам всичко в строго съответствие с политическата линия, защитих и положих грижи за спешно спасяване на немалко паметници на културата, всички ме смятат за добър кадрови работник, който разбира служебните си задължения и е с освободено съзнание. Но ние двамата с теб трябва да сме на чисто по всичко, от теб не мога да крия и не мога да те мамя.

— Толкова си жесток! Знаеш ли на мен какво ми е, като ми говориш така?

— Именно за това си мислех, докато стоях бутен тази нощ. Но фактите са си факти. Затова по-добре би било да те загубя, отколкото да се правя на благородник. Чух ругатните на шофьорката. С право ругаеше. Не подслушвах нарочно разговора между вас, просто тук е твърде тихо и гласовете ви звучаха доста високо, а аз в момента бях на двора. После се измъкнах.

— И все пак може би не си постъпвал така по собствено желание. Някой те е подстрекавал, демогогски те е заблудил, непременно е било така! Макар да не сме общували с теб по-задълбочено, аз вярвам на очите си. Ти не си от онези, които изпитват удоволствие, когато вършат зло.

Шао Лянин извърна глава, постоя известно време в дълбоко мълчание и каза:

— Действах напълно по собствено желание и на лична инициатива!

— Това не е вярно!

— Вярно е.

— Тогава ти всъщност си виждал наистина всичко като „четири старини“, като неща, спъващи революцията, и воден от добри намерения, си извършил грешка?

— Не, аз съм назначен да отговарям за паметниците на културата в качеството си на агитационно-пропагандистки работник и тяхната стойност ми е известна.

У Байлин пламна цялата и с кипнал от гняв глас му отправи въпроса:

— А защо тогава си постъпил така?

— Нашият сектор е от неблагонадеждните, а и семейният ми произход не е добър, ако не се бях проявил, непременно щяха да ме изселят и да ме настанят в някоя селска бригада по граничните области. Живеехме двама с майка ми, тя от години боледува от цироза, наистина не можех да замина на работа на село.

— Заради личните си проблеми можеш да рушиш държавното богатство…

— Ако не се бях заел аз, или ако не се бях заел достатъчно усърдно, друг щеше да се заеме, друг щеше да се покаже усърден и в резултат Лотосовата планина щеше да е същата пустош, само дето и аз щях да съм един несретник с разбит дом.

— От тези твои думи излиза, че и за лоши дела може да има благородни оправдания. При следващия подобен случай ти, разбира се, ще постъпиш пак така!

— Ако не половината, ами само една трета от хората бяха се противопоставили тогава открито на течението, аз щях да се примиря с несретата си и разбития дом и също щях да застана сред тях. Ако има още една Велика културна революция и всичко си бъде същото като предишния път — пак така, един зове и стотици откликват, всички се съревновават по преданост — аз ще постъпя по същия начин!

— Благодаря ти за откровеността. Надявам се, че по-нататък няма да ни се наложи да се срещнем.

— Няма да се виждам повече с теб.

Когато се върна в стаята, У Байлин зарови лице във възглавницата и зарева, като се стараеше, доколкото може, хлипанията й да не излизат навън.