Цин Джаоян
Историите на Дзя Даци (6)

6

Неясно след колко време дошъл отново в съзнание. Усещал само, че го боли цялото тяло, не можел ни да мръдне, ни да шавне. Отворил очи, а пред тях всичко било сива мъгла, после отстрани смътно изплували очертанията на стената от зидани камъни, която укрепвала шосето. Значи се е изтъркалял в дерето под склона, връз който се катерел пътят. Как не се е пребил? Просто чудо! Сигурно ще да е на съмване, инак откъде тази мъгла? Погледнал към небето и видял бледнеещи звезди, извития сърп на луната. Ох, този крак май ще е счупен, боли жестоко!

— О, аз нищожният страдалец! — изхлипал той неусетно за самия себе си.

— Кой? Кой е там долу? — долетял откъм автомобилния път хрипкав старчески глас.

— Ти… кой си? Ела… спасявай! — изстенал немощно той.

След малко върху високата стена на склона се очертал човешки силует.

— Я, като че ли е нашият важен секретар, господарят Дзя? — Гласът бил на стария Джан Идао; след малко се дочуло и хихикане: — Ха, ха, я гледай — дядо господ наистина не бил сляп. Добре, ти първо полеж тук, че аз трябва по съмнало да съм събрал вече фъшкиите. Един пълен кош го предавам в бригадата срещу пет трудоточки — не е шега работа!

Край, свърши се, кой ме караше да се отнасям така едно време с хората?…

— Тате Джан, стори една добрина бе!…

— Аха! Случвало се значи и ти „тате“ да казваш?

И последвал шум от отдалечаващи се стъпки, смесен с едва доловимото хриптене на старчески глас:

— Ти като си бил нищожен страдалец, големият страдалец пък кой ли ще е, а?

Стъпките отзвучавали все по-далеч:

— Я да ти кажа аз. Вчера привечер твоят смахнат син, докато я нямало жена ти да го наглежда, избягал от областната болница. Жена ти ревнала и хукнала към комуната теб да търси, като не те намерила, отишла и в Гуоджуан, и там нищо не открила, та цяла нощ била път обратно до вас на село, там дано някого намери… Грехота! Здраво, право, хубаво дете — и се затри…

„Ами да, толкова добро момче, аз съм виновен! Аз съм виновен!…“

Стъпките се били отдалечили съвсем, но от далечината все още долитал хрипкавият старчески глас:

— Ти почакай. Аз, Джан Идао, не съм такъв човек — да видя, че някой умира, и да не помогна. Ще ида да викна някой да дойде. Но няма да е зле и ти веднъж малко да се помъчиш… Я, кой лежи тука на пътя? Та това е твоят смахнат син!… Секретарю Дзя, господарю Дзя, тука ти е смахнатият син, успокой се!… Я гледай, целият в пръст, и кръв отстрани на главата! Ама защо трябва да ме гледаш така несвястно с тези очи като на умряла риба? Ей, кажи нещо, ей! Леле, леле, щеше да ме умориш от страх; я да заминавам аз по-бързо!…

Стъпките заглъхнали в далечината.

— Сиу Дзюан! Сиу Дзюан! Къде си, къде сиии!… — Хем вик било, хем плач, разтърсващ планината, ехтящ из долините, гласът на сина Дзя Сяоджу.

От орбитите на Дзя Даци бликнали две горещи сълзи. Скърцайки със зъби, той вдигнал от земята до себе си един камък и хванал да се удря с него по главата. Странно, удрял се по главата, а пък го болял жестоко кракът. И току изпаднал в несвяст — небе и земя сякаш се завъртели пред очите му, всичко наоколо се преобръщало…