Цин Джаоян
Историите на Дзя Даци (5)

5

Приемната във вид на мъничък дворцов павилион също била завършена. Масите и столовете, канапетата и креслата, умивалниците, тоалетните с водно промиване, саксиите с цветя, цялото необходимо обзавеждане и украса също били готови. Имало и редки лакомства, чайни сервизи и сервизи за ядене… „Ай, ай — аз, старият Дзя, и в главния град на провинцията съм ходил, и Даджай^[1] съм разглеждал, и може да се каже, чужд свят съм видял, та за всичко съм се погрижил сега.“ Само погледни: управата на комуната — свежобоядисана, тук-там саксии с цветя, трева посадена. Из селото всяко семейство си варосало отвън входната порта в ослепително снежнобяло и написало върху страничните колони по два лозунга с червени йероглифи, фирмите на магазините — всички подменени, главната улица и малките пресечки — пометени чисто чисто, към хигиената във всеки двор и всеки дом — най-строга взискателност. А което е по-важно — всеки, без оглед мъж ли е, жена, старец или невръстно дете — да научи наизуст минимум десет цитата, да знае да пее минимум пет песни по текст на цитати, всички да могат да казват: „Желаем вечно здраве на…!“ В официалната стая на всеки дом, върху нишата за поклонение пред фамилните предци и семейните божества, да бъдат поставени по два комплекта от съчиненията на Председателя Мао… Казано с една дума, събрано в три срички, обобщено накратко, всичко беше „предано“, може да се каже, до мозъка на костите. Само това „днес“, дето веднъж на цял живот се случва да дойде, това „днес“, най-славното, най-страхотното „днес“, по-скоро, неговата мамка, да идва! Че то вече направо ще се пръснем от зор, докато го чакаме, мама му стара!

А колкото до онази величествена статуя с дълговечен характер — трябва да се издигне! Още повече, че не е толкова трудна работа! В землището на околията има три стари храма, във всеки храм — поне по четири-пет големи и малки бронзови буди, нали? Ако вземат и се оползотворят като вторични суровини тези нещица, останали от времето на „четирите старини“, ако се поставят в служба на народа, нима би могъл околийският комитет да не одобри? А ако не стигнат, мобилизираме народа да предаде по някой друг меден съд — и готово! Стане ли работата, като чуе почтеният зам.-председател Лин хората да говорят, че от цялата страна само нашата комуна се е запретнала да му вдигне бронзова статуя — ти разбираш ли какво става, разбираш ли какво става… А!

Състоянието на духа на Дзя Даци достигнало пределната точка на развихряне. Колкото до това, че синът му се бил побъркал, че жена му се поболяла, че народът го ненавиждал — майната им!

Но онова пощуряващо човека от копнежи „днес“ все още не идвало, ами взело, че дошло спешно телефонно известие от завеждащия Йоу от околийския комитет:

— Идвай незабавно в центъра, трябва да поговорим на четири очи за нещо извънредно важно!

„Явно уважаемият стар човек е пристигнал! — скокнало към гърлото сърцето на Дзя. — Явно ме викат да докладвам на четири очи за състоянието на приготовленията. Добре!“

За щастие младият деловодител Син бил водил „Работния дневник“ най-изрядно, ден по ден. За щастие има още малко далновидност старият Дзя, отрано си е подготвил работата, та за доклада стига само да го попрелисти — и готово. Ха, за в бъдеще това ще му е на стария Дзя най-славното досие. Че ще мине ли по-нататък без интервюта за кореспонденти? Та не си ли е това съвсем готов материал? Отпечатвам го в стотина екземпляра, раздавам ви го, па вие гледайте в него и размахвайте перата! Както ви харесва, така ги размахвайте — материал хем богат, хем вълнуващ, хем типичен, образцов!

Полупланинска местност, шейсет ли шосе — ту се качва, ту се спуска — нагоре по баира пъхтиш и буташ колелото, надолу по склона — трепериш и летиш; обядвал и потеглил, а като стигнал в околийския град, завеждащият Йоу още не бил свършил работа. За учудване този обикновено сърдечен човек, от ония, дето „всички сме на една линия“, този път взел, че забравил да предложи чай, забравил да подаде цигара, не заговорил за претовареността си, а само измъчено рекъл: „Дойде ли?“, и посочил два пъти към стола: „Седни.“ По-късно приближил малко собственото си кресло и заговорил със снишен глас, сякаш не му достигал въздух или точно сега пък бил пипнал бронхит:

— Тази работа е много сериозна! Не можех да ти кажа през деня по телефона, защото ме беше страх да не дочуе някой. Но и не можеше да се отлага, трябваше да ти съобщя незабавно, та затова се наложи да те разкарвам дотук. Но виждам, че ти си изморен, първо си поеми дъх, избърши си потта, да не вземеш да настинеш…

Колкото по-спешно и напечено — толкова по със заобикалки — ето този навик бил причината да му викат Йоу — Завеждащия олиото и мекиците. Но старият Дзя хич не се поддал, ами сграбчил яко събеседника си над лакътя:

— Я бързо казвай, по дяволите!

— Недей, не напирай. Ще ти кажа, ти само не се паникьосвай!

— Не съм раждан в година на мишката, казвай бързо!

— Лин… Лин… изгърмя!

— Кой изгърмя? — рипнал от стола Дзя Даци.

— Лин Бяо, Лин Плешивия!

— Ти как смееш да наричаш така почтения човек?

— Почтен човек ли! Замислил покушение срещу великия вожд Председателя Мао, не успял, уплашил се, решил да измени на родината и да се продаде на врага, качил се на самолет с цел да прекоси границата, но — божа работа, чудо небесно — самолетът се повредил и заедно с жената и сина — всичките на пух и прах!

— Кой го разправя това? Явен клеветнически слух!

— Слух ли? — Деловодителят Йоу се усмихнал горчиво. — Има документ от центъра, сутринта дойде. Всъщност според правилника на ваше ниво още не може да се разгласява. Правя го по собствено усмотрение, в името на дружбата ни от времето, когато заедно бунтарствувахме. А освен това нашият секретар Джан ми намекна: относно мемориала във вашата комуна… Бързо! Ела в архивата!

С потрепващи от напрежение ръце завеждащият Йоу отворил вратата на архивата, затиснал я отвътре, заключил, светнал лампата, след това с треперещи ръце отворил сейфа, с треперещи пръсти извадил един документ.

В едрата глава на Дзя бръмчало, сякаш вътре се мятала пчела. Културното му равнище било ограничено, но знаците и думите от документа автоматично скачали към очите, ударили го през сърцето. Още преди да стигне края, сърцето му изведнъж потънало, заглъхнало, заболяло го, юмруците му се стоварили върху масата, тялото му се свлякло вдървено на стола.

— Изпуши една цигара да си поуспокоиш нервите — казал доброжелателният деловодител Йоу, протягайки тънката си и суха ръка, която още треперела. — Да се поуспокоиш, че имам още неща за приказване, много важни — доста неапетитни неща.

— Сервирай тука цялото меню — седем чинии и осем паници, горчиво, люто, кисело — всичко ще изям! — изхриптял Дзя Даци, поемайки си с труд въздух — и него го бил хванал бронхитът.

— Ето какво сега — станало е голямо объркване: къде ти ще идва Лин Плешивия на посещение във вашата комуна, глупости! Става дума за нашия заместник-завеждащ провинциалния революционен комитет, Лин. Нали преди културната революция той беше заместник-председател на провинцията? Завеждащ-секретариата на провинциалния комитет Джоу му е подчинен от не знам колко години, бил свикнал да го нарича заместник-председателя Лин и от време на време още се изтървава. Онзи път, като се обадил да съобщи на завеждащ-секретариата в областния комитет Джао, пак се изтървал и казал „нашият заместник-председател Лин“. А освен това завеждащ-секретариата Джао, какъвто си е завеян, не уточнил, ами веднага вдига и ме вика по междуградска; а аз, да ме вземат и мен дяволите, посред нощ — пък на теб… Абе, Дзя, трябва да знаеш, че ние, тия, дето вършим секретарската работа, по цял ден само даваме път на всевъзможни и най-разнородни началнически маршрути — ето, в провинциалния ревком само завеждащите са десетина — та хич не е за чудене, дето завеждащ-секретариата Джоу се объркал…

— Проклети да сте всичките дано! И аз проклет да съм, заедно с вас! — стоварил Дзя още един юмрук върху масата.

— Чакай, че има още за проклетисване най-накрая! Не знам точно кой проклет дълъг език съобщил на зам.-завеждащия Лин за това, дето вие сте се захванали с „приемния обект“. Той като чул, и веднага скочил, хубаво накастрил завеждащ-секретариата Джоу! А защо трябвало да вдига такава голяма врява? Самият той не казал, но после други се догадили: само като помислиш — какъвто вятър се вихри точно в момента из ЦК, както точно разчистват преданите хора на Лин Плешивия, само да стигне до ушите на ЦК за оня ваш дяволски павилион, че като започне една бъркотия, като кажат, че зам.-завеждащият Лин ви е наредил да го направите, и току-виж, че зам.-завеждащия Лин го натоварят в кораба на предателите. И тогава вече става страшно! Ние, които сме на една линия със зам.-завеждащия Лин, гръмваме наведнъж!… Така че зам.-завеждащият Лин реши до един-два дни да прати хора да разследват случая…

— Е, тогава какво да правим? — скочил пак буйно Дзя.

— Ами какво може да се направи? Да се събори! Деня и нощя, колкото се може по-бързо, да се събори!

— Току-що приключихме работа, всички хора са полумъртви от изтощение. А освен това колко средства хвърлихме!

— Каквото и да ми говориш, трябва да се събори! Ако щеш умори хората, но трябва да се събори! И от злато да е излят, пак трябва да се събори. И онази твоя приемна във вид на не знам какъв си миниатюрен дворцов павилион, и онези не знам какви си водни клозети местно производство, категорично, из основи, до голо, целокупно, по дяволите, да се съборят! Казвам ти откровено: това е директива на нашия областен секретар Джан!

Ей, Дзя Даци, този път май наистина цялата ти душа се пръсна и само на искри стана, а!

Вече се стъмнило, късно и за вечеря, късно и за посещение при сина в областната болница. Възседнал велосипеда, с една ръка крепял кормилото, а другата поднасял към устата си и гризвал от двете бухти, които му дал деловодителят Йоу. Върти яко двата къси крака! Бързо — колкото по-бързо, толкова по-добре!

Припомнил си собствените теглила през изтеклия месец и нещо, теглилата на колегите, полудяването на сина, скандала с жената, омразата на хората и всичко, всичко останало — за какво била всъщност цялата работа? Горчилка заляла сърцето му, сълзите се смесвали и стичали заедно с капките пот. „Имала значи малко прозорливост старата, дето отрано казваше: «Дребен на ръст, гола глава, веждите увиснали надолу, лицето му като костилка от фурма — не ще да е на щастлив хал.»“ Да му се не види и проклетата орисия!

В мрачината сивата повърхност на шосето се мержелеела все по-смътно… Изведнъж пред колелото изникнала една човешка сянка и се метнала рязко към него с неистовия вик: „Ауу!…“ Той се стъписал, извил рязко кормилото, усетил само как излита стремглаво встрани към пустотата, изкрещял и изгубил понятие какво става нататък…