Цин Джаоян
Историите на Дзя Даци (1)

1

Пазачът на санаториума, старият Дзя Даци^[1], беше наистина впечатляваща личност. Още в деня, когато прекрачих прага на санаториума и той дръпна от ръката ми чантата, за да ми помогне, неговата едра глава, лъскавото му теме, буйните вежди и изпъкналите му очи, възкъсите му крака, подобни на бухалки, а и това чудато накуцване ме довеждаха нееднократно почти до смях. След като се настаних в болничната стая, аз му изказах благодарността си. Той врътна глава и отговори, с поглед в стената:

— Какво ти — служим на народа.

Що ще рече това: „Какво ти“, не ми беше удобно да го попитам, но той, извръщайки лице, започна сам да разяснява:

— Я помисли малко — какво ти „благодаря“ заслужава човечец като мен? Пък и чак толкова ли е за похвала да помогнеш на един новопостъпващ пациент да си внесе някоя и друга вещ?

Подадох му цигара и дружески предложих да седне малко да си отпочине. Той не отказа. И стаята бързо се изпълни с дъх на дим и ракия. Явно току-що беше пийнал и нищо чудно, дето едрата му глава аленееше така.

— Я помисли — подхвана той, кръстосвайки късите си, набити крака, — към колко вида спадат хората, които идват да се възстановяват тук? Мислиш, че не им слагам аз по един номер на всеки? Номер първи — дошъл, след като се е съсипал вече от работа. На такъв — моите уважения. Номер втори — за десет-двадесет години го разнебитили от превъзпитаване. На такъв — съчувствувам. Номер трети — стари и болни. Също съчувствувам. Номер четвърти — имал трудности в работата и намерил предлог да дойде да безделничи. Тоя също, поскърцам със зъби, но пак мога да го извиня. Номер пети — влязъл през задната врата, с връзки, дошъл тука да охолства и блаженства. Е, на този номер човек, виж — хммм… И все пак независимо кой номер съм ти сложил аз, независимо колко голяма табелка на важен кадър си си окачил ти, щом трябва за нещо да се отговаря, аз отговарям. Не ме гледай, че съм нищо и никакъв пазач — две щипки здрав разум могат да оправят цял казан проклетия. Да кажем, какво, не лягаш ли по режима, не гасиш ли лампата навреме…

Той прекъсна за момент, изпусна няколко пъти дъх, напоен с тютюн и ракия, след което рече:

— Ха, ха, като ме гледаш мен с тая кратуна, един номер по-голяма от главите на другите, какво си мислиш, че има вътре? Половината ми живот в работа мина и в крайна сметка се оказа, че вътре било пълно най-вече с онуй, дето аз го смятах за най-важното и най-изумителното, за нещо свръхизключително. Насреща ми не хиляда, ами десет хиляди души да са събрали глави, щом съм поискал така да бъде, така ще е. Като, да кажем, на някое общо събрание — само като си отворя устата, като размахам ръка, и цялото множество стихва — ето за това точно ти говоря!… Оохох! А днес, виж, вече ми е ясно кое всъщност е най-важното — да служиш на хората истински, честно, докрай! Ха-ха-ха…

И той излезе от стаята, подсмихвайки се на себе си.

Постепенно в мен се зароди любопитство към този странен човек. Той ставаше още на развиделяване и помиташе чисто всяко ъгълче на двора от нападалите листа и сухите клонки. Сърдечно изпращаше и посрещаше всеки напускащ или постъпващ в санаториума. С особено внимание се грижеше за цветята, тревата и дърветата в парка. По здрач, докато почиващите в санаториума кадри, изтегнати по плетените столове в двора, бъбреха на вечерния хлад, той обикновено сядаше встрани на каменните перила и ги слушаше, а наближеше ли часът, започваше да приканва всеки да си ляга навреме. Не се ли вслушаше някой в заповедта, той изричаше с повишен тон, но без да се сърди: „Другари, санаториум, санаториум, ама и в лечението има ред! Инак значи държавата просто на вятъра хвърля толкова пари.“ След като изчакаше всички да се разотидат по стаите, той внасяше един по един няколкото дузини плетени столове в големия салон на долния етаж и ги подреждаше изрядно един до друг. Поначало не употребяваше длъжностните звания на почиващите, а ги заместваше с „другарю“ или обобщаваше с едно „ало“. Ако по обед или вечерта беше пийнал малко повече, езикът му се развързваше. Особено вечер по хлад, случваше се да пренесе плетен стол, да седне сред хората и без ни най-малко смущение да започне да ниже пред тези високопоставени кадри най-невероятни истории. Най-често ставаше дума за „лумтящите искри“ на неговите собствени преживелици, които той описваше отново и отново.

— За да ви накарам да си поразмърдате малко мозъците, да почнете да схващате туй-онуй, аз нищичко от тия мои срамотии и резили няма да потуля. От какво да ме е страх? Ха!

Полека-лека аз запаметих до най-малките подробности всички тези негови истории.